POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Един роман, роден за вендета към соца, без прошка

Важно е да прочетем „Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов сега, докато още помним какво беше

Един от първите митинги в София през 1989 г. Снимка: Иван Салабашев - Един роман, роден за вендета към соца, без прошка

Един от първите митинги в София през 1989 г. Снимка: Иван Салабашев

Очаквах този роман с нетърпение, подклаждано от възхитените предварителни реакции на тези, които са го чели в ръкопис. Обещанието, че най-после се е появила книгата, която поставя на точните места събитията, белязали държавата ни от 9 септември 1944-а до 10 ноември 1989-а и малко след това, беше категорично и обнадеждаващо.

И може би точно завишените очаквания са причина да съм толкова скептична днес, след като прочетох „Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов.

Романът продължава линията, подхваната още в първите години след промените у нас – линия на равносметка, на разкриване на дълго прикривани истини за комунистическите зверства и язвите на развития социализъм. Почти всеки изявен български писател се е пробвал на този терен с различен успех, ракурсите, през които е наблюдавана тази не толкова противоречива, колкото абсурдна епоха, са много. Но това е обяснимо – след робството е нормално да се появи „Под игото“, а претенции за тази чест заявяват мнозина.

През последните години се натрупаха една след друга книги, свързани с тези времена. Неотдавна излязоха „Кротките“ на Ангел Игов, „Власт и съпротива“ на Илия Троянов, „Послепис“ на Христо Карастоянов. В предишното десетилетие Владимир Зарев написа програмните си романи „Разруха“ и „Светове“, през 2011-а Георги Господинов се фокусира върху края на социалистическите времена във „Физика на тъгата“. Невъзможно е да спомена всички романи-равносметка, те са толкова много, че оформят самостоятелно направление в съвременната ни литература. И това е напълно естествено, защото става дума за поколение творци, расло на моста между времена, толкова разделени и свързани едновременно, че биха могли да дадат хляб за писане още 150 години, точно както направи епохата на Освобождението ни от османците.

В този смисъл романът на Коспартов не е новост, но е опит да бъде внесено усещане за категоричност. В духа на все по-модерната паралелна сюжетна структура в „Когато капят кестените“ действието се развива успоредно – историята на Димо Костурков в годините на диктатурата на пролетариата се преплита с историята на сина му Никола през 80-е и 90-е години на ХХ век. Общата нишка, която ги свързва, е разпадът на световете.

Това е първият роман на Стефан Коспартов, известен като сценарист на няколко филма, цензурирани и отхвърлени от социалистическата власт. Горчивината, трупана през годините, се е изляла в над 500 експресивни страници, изсипала се е едновременно хаотично и логично. За поколението, живяло тези времена, което пази спомен за реалните събития и е изживяло първичната емоция при разкриването на дълго пазените тайни, това е книга-откровение. И тук идва първото „но“.

Няма съмнения, че този роман е правдив в подтекста си, няма съмнения, че художествената истина се основава на житейската. Това е една документална правда, вплетена в литературна недостоверност. Романът днес се чете с вече формирана емоция, която го овкусява и вплита в познат контекст. Но какво ще се случи утре? Поколението, родено след промените през 1989-а, не пази собствена колективна памет за тези събития. Много от младите хора не знаят имената на участниците в тях, не разпознават в собствената си памет събитията. Те имат нужда да ги преживеят, за да не ги повтарят, и надеждата е, че подобни романи ще им дадат тази възможност. И в тази парадигма идва една от основните грешки, според мен, на Коспартов.

В романа са използвани факти и измислици по равно. Фактите са за общите тенденции, а измислиците – за конкретните неща. Това се вижда най-вече в имената. Парадоксално в романа са използвани едновременно и равностойно някои истински имена и някои измислени. На една и съща страница например съжителстват Петър Младенов, назначен за президент след 10 ноември, и Лука Андреев, фикционален герой, чийто първообраз е Андрей Луканов. Историята на Българското дружество за човешки права, основано от Илия Минев, е разказана пунктуално, но самият Илия Минев присъства в книгата като Минко Илиев. За сметка на това Желю Желев е запазил истинското си име. По страниците на романа се срещат разпознаваеми от нас, съвременниците, лица – дори Миряна Башева се мярка с променено, но разпознаваемо име като епизодична фигура заедно с небрежно подхвърляне за връзката ѝ с Рангел Вълчанов. Румен Воденичаров е разобличен като агент-провокатор, поставен от комунистите начело на нелегалното дружество за правата на човека, но е със сменено име, макар и прозрачно – Румен Мелнишки. Пак на една и съща страница Райко Алексиев е със собственото си име, а Крум Кюлявков – не. Липсва всякаква логика в избора кой да се появи с истинското и кой – с измислено име от героите на времето. Очевидно не става въпрос дали са все още живи – Андрей Луканов е пощаден и маскиран, Желю Желев – не. А и двамата вече не са сред нас. Най-логичното предположение е, че става дума за лична вендета, за емоция, предопределила избора. Това проличава и от факта, че една хлебарка е наречена Даниел Вълчев – натрапчиво, подчертано, донякъде злобно.

И дори ако проявим разбиране към правото на автора сам да определя отношението си към фактите и да ги интерпретира в духа на творческата свобода, не може да не си зададем въпроса как това ще бъде видяно след примерно 40 години, когато поколението, което пази памет за времената и разпознава образите без допълнителни указания, вече няма да го има. Как ще четат този роман и какво ще носи той на младите хора, които ще опознават и чрез него трагедията на България през втората половина на 20 век? Ако изборът на подход беше монолитен, ако Коспартов беше избрал да се придържа или изцяло към документалността, или изцяло към фикцията, този проблем би бил решен лесно.

Емоцията и възмущението от несправедливостите на времето и хората са толкова силни, така ярко събудени от романа, че днешният читател е склонен да пренебрегне неравностите и неточностите в текста. Но те са там. И не говоря само за езиковия регистър, който се сменя произволно и случайно, по-скоро под въздействието на емоция, отколкото на наративна логика.

Всъщност, емоцията е водеща в този роман. Емоцията на писателя, чието мрачно забавление при писането се усеща веднага, но и емоцията на читателя, който вижда познати неща, възкликва на първично ниво: „О, да, така е“ или „Така беше“ и следва спонтанна радост, че някой е потвърдил личната му представа за истините зад фактологията. Затова и писателят си е позволил да се отклонява от достоверността – в името на сюжетната завръзка е вкарал невъзможни факти. Накарал е сватбари през 1946 г. да танцуват на Валс №2 на Шостакович, написан десетилетие по-късно. Поставил е попиконата Дженифър Лопес в 1990 г., когато тя е била още дете. Не проследява хронотопията – сватбата на Димо Костурков е на 19 ноември 1946 г., а в началото на романа се казва, че той се запознава с бъдещата си жена през зимата на същата тази 1946-а. И още много подобни разминавания, които биха били недопустими, ако книгата се разглежда като документ.
Романът не е документ, но целта на тази фикция не е ли истината?

Това вероятно е необходимото, вече задължително подсъзнателно преживяване на онези болезнени времена, които и днес, 29 години по-късно, определят битието ни. Все още живеем в тяхната сянка, все още изпитваме болка. Децата ни са отровени от вонята на време, в което не са живели. Затова и този роман е важен. Самият автор е поставил книгата си сред програмни романи като „Чевенгур“ на Андрей Платонов и „Пътешествие до края на нощта“ на Луи Селин.

Жанрът на „Когато капят кестените“ е неопределим – книгата е едновременно антиутопия, магически реализъм, хроника, фантастика. Ритъмът е особен, спираловиден, следва някаква неповърхностна нишка, повеждайки читателя в дълбочината на един вътрешен свят, разсипващ се на невъзможни детайли. От строгата подреденост на ежедневния кошмар към кошмарната липса на връзка с реалността.

В наратива са вплетени отделни истории, поразяващи с краситата си – като историята с нероденото дете на лагерника, който умира заради него. В романа добрите са изцяло добри, а лошите – изцяло лоши, няма нюанси, липсва прошка. Категоричността на писателската присъда влиза в противоречие с многоцветието във втората част, където повествованието се размива, съзнанието на Никола се разпада на пъстри късчета като символ на разпадащия се свят.

Изненадващо увлекателен е този роман, чете се леко. Личи, че е писан от сценарист, който вижда всичко и се опитва да го покаже. Киноезикът е равностоен на литературния език в наратива. И е важно да прочетем „Когато капят кестените“ сега, докато още помним за какво иде реч. Децата ни утре обаче няма да разбират този роман така, както го разбираме ние.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90