Софийски международен панаир на книгата

Един силно депресиран грубиян в търсене на щастието

На български език излиза „Серотонин“ на Мишел Уелбек, смешен и много тъжен роман (откъс)

Героят в романа „Серотонин“ носи много от чертите на своя автор Мишел Уелбек. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Един силно депресиран грубиян в търсене на щастието

Героят в романа „Серотонин“ носи много от чертите на своя автор Мишел Уелбек. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Историята на един обезсърчен човек, който напразно се стреми към отминалото си щастие, разказва Мишел Уелбек в „Серотонин“. Публикуван във Франция през януари 2019 г., романът сега излиза и на българския книжен пазар, изпреварвайки изданията във Великобритания и Русия.

Химн на романтичната любов и едновременно политическа сатира, „Серотонин“ е смешен и тъжен, много тъжен роман, изпълнен с пророчески предчувствия. Седмият роман на Уелбек е посветен на тежката криза във френското земеделие и… в мирогледа на съвременния човек. Флоран-Клод Лабруст е експерт в Министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Лабруст се бунтува срещу все по-строгите „политически коректни“ ограничения – от най-нелепите и истеричните в обществения и политически живот до ежедневни битови забрани, например срещу тютюнопушенето. Заклет пушач, Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. Позволява си да определи Гьоте като „дърт малоумник“, „един от най-зловещите дърдорковци в световната литература“, и понеже се намира в тежка депресия, все по-често посяга към капторикса – антидепресант, който стимулира секрецията на серотонин, хормона на щастието.

Лабруст дели скъп апартамент с двайсет години по-младата от него любителка на сексуални оргии Юзу, която работи в културния център на Япония в Париж. Отвратен от случайно открити на компютъра ѝ видеа, Флоран-Клод решава да я напусне… а защо не и да я напие и хвърли от 29-ия етаж на високия блок, в който живеят? Решава обаче, че е по-разумно самият той да изчезне, както се случва с 12 000 души всяка година във Франция. Изчезва, за да се върне назад в живота си и да ни разкаже за безвъзвратно изгубената си любов – на фона на описаното с характерната за писателя проницателност съвремие: природа и градове, столични хотели и днешна провинциална Франция, краварници и птицеферми, кръчми и хора, между които актриса алкохоличка, аристократ, борещ се отчаяно да оцелее, отглеждайки говеда, германец орнитолог и таен педофил, държавен служител, който си въобразява, че англицизмите го правят „оперативно компетентен“ и лекарят рокер Азот. С еднакъв сарказъм са изобличени „екосъзнателните буржоа“, холандските пенсионери, европейските функционери и дори самия Всевишен.

Америка за България

Уелбек е противоречива личност в литературата заради откровените си антиглобалистки настроения. Но никой не отрича способността му да предвижда бъдещето в романите си – в „Платформа“ говори за масовия секстуризъм в страните от Югоизточна Азия, последван от ужасен терористичен акт на остров Бали през 2002 г., с повече от двеста загинали. В „Подчинение“ става дума за превръщането на Франция в част от ислямския халифат, завинаги свързан с разстрела на карикатуристите от сатиричния седмичник „Шарли Ебдо” от джихадисти на 7 януари 2015 година. В „Серотонин“ предсказанието се случва в лицето на „Жълтите жилетки“ и протестите им за увеличаващата се пропаст между бедни и богати.

Преводът на романа на български език е на Александра Велева. Корицата е на Кирил Златков.

Вижте още: ПОРНОГРАФИЯТА КАТО МЕЧТА ЗА ЛЮБОВ И ДУХОВНОСТ

Предлагаме ви откъс от „Серотонин“ на Мишел Уелбек.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

„Трябва да кажа също така, че ме напусна заради един тип“ – добави той след дълго мълчание. Издаде нещо като леко, неволно, но измъчено стенание веднага след думата „тип“. На това нямаше какво да се отговори, тук работата ставаше сериозна, мъжко унижение в чист вид, не ми оставаше нищо друго, освен и аз на свой ред да издам съответното измъчено стенание. „Пианист – продължи той, – известен пианист, из­нася концерти навсякъде по света, записва дискове. Беше дошъл тук да си почине, да направи пауза, и си тръгна заедно с жена ми…“.

Последва отново мълчание, но аз имах начини да запълня това мълчание, налях си чаша шабли, пуках ко­калчетата на пръстите си. „Като истински глупак изобщо не обърнах внимание…“ – проговори най-сетне Емрик с толкова тих глас, че започваше да става тре­вожно. „Имаме едно много хубаво пиано в замъка, един малък роял „Бьозендорфер“, принадлежал на една от прабабите ми, която е поддържала нещо като салон по време на Втората империя*, всъщност в семейството ми не сме били никога истински меценати, не като семейство Ноай, но тя все пак е имала салон, казват, че Берлиоз е свирил на това пиано, та, с една дума, аз му предложих да свири на него, ако иска, нала­гаше се, естествено, да го акордираме, но той започна да прекарва все повече и повече време в замъка и сега живеят в Лондон, но пътуват много, той изнася кон­церти по целия свят, в Южна Корея, в Япония…

– А момичетата? – усещах, че е по-добре да забра­вим историята с Бьозендорфера, с момичетата, по­дозирах, историята не бе по-жизнерадостна, но Бьо­зендорферът беше от подробностите, които уби­ват, буквално, които ви тласкат към самоубийство, трябваше задължително да го прогони от съзнанието си, с дъщерите имаше със сигурност възможност за пробив.

„Имам родителски права, естествено, но на прак­тика те са в Лондон и не съм ги виждал от две годи­ни; какво да правя тук с две момиченца на пет и седем години?“

Хвърлих един поглед на трапезарията, консервите от касуле и кнедли, изкормени и пръснати по земята, разпадащия се бюфет, от който се подаваха изпочу­пени порцеланови съдове (вероятно самият Емрик бе повалил бюфета по време на някоя етилична криза); всъщност човек не можеше да го упреква, странно колко бързо мъжете се оставят да пропаднат. Бях за­белязал предишната вечер, че дрехите на Емрик бяха видимо мръсни, че дори понамирисваха: още като бя­хме в Агрономическия, той носеше всеки уикенд бе­льото си на майка си за пране, всъщност и аз, но все пак бях научил как функционират пералните машини, предоставени на разположение на студентите в под­земието на общежитието, и ги бях използвал един-два пъти, той нито веднъж, струва ми се, че дори не подозираше за съществуването им. Дали не беше по-добре да не го занимавам с дъщеричките му и да се съсредоточа върху основното, в края на краищата можеше винаги да си направи други.

Той си наля отново една голяма чаша водка, която гаврътна на един дъх, и заключи трезво: „Животът ми е провален“. В този момент нещо ми проблесна и аз прикрих една вътрешна усмивка, защото знаех от самото начало, че ще стигне дотук, и по време на няколкото замълчавания, които прекъсваха разказа му, имах време да обмисля добре репликата си, моя­та контраатака, този надежден план, който тайно кроих през следобеда, посветен на наблюдението на морските птици.

„Основната ти грешка – атакувах аз оживено – е, че си взел жена от собствената си среда. Всички тези мацки, Роан-Шабо, Клермон-Тонер, какво представля­ват всъщност днес? Нищо повече от курвета, го­тови на всичко, за да си издействат стаж в някой седмичник за култура или при някой алтернативен моден дизайнер (това беше много точно попадение, без да го знам, защото Сесил беше по баща Фосини-Лю­сенж, фамилия напълно от този ранг, аристократичен ранг, имам предвид). Тоест те не са в никакъв случай жени на земеделци. А имаш стотици, хиляди, милиони момичета (започвах леко да се горещя), за които си абсолютният идеал за мъж. Вземи някое от Молдо­ва или по други причини от Камерун или Мадагаскар, в краен случай от Лаос: това са момичета, които не са много богати, дори са направо бедни, произхождат от селска среда, не познават и никога не са познавали друг свят, не знаят дори, че такъв съществува. И се появяваш ти, в разцвета на силите си, все още физически запазен, хубав здравеняк на около четиресет, който притежава половината от пасищата в окръга (малко преувеличавах, но нали това беше целта). Ясно, че те не ти носят доходи, но те няма как да знаят, а и всъщност няма никога да узнаят, защото в тяхното съзнание богатството е земята, земята и стадото, и мога да те уверя, че няма да те изпуснат, ще работят усилено, никога няма да се откажат, ще са на крак в пет часа сутрин, за да издоят кравите. А освен това ще са млади, много по-секси от всичките ти аристо­кратични курвета, и ще се чукат четиресет пъти по-добре. Ще се наложи само малко да поспреш с водката, тя рискува да им напомни средата, в която са израсна­ли, особено ако е момиче от Източна Европа, а и няма да ти навреди да поспреш с водката. Ще са на крак в пет часа сутрин, за да издоят кравите, възторгвах се аз, все повече убеден в своето собствено изразително описание, виждах молдовката, после ще те будят със свирка, при това закуската ще е вече приготвена!…“.

Погледнах Емрик, беше ме слушал до този момент внимателно, сигурен бях, но беше започнал да задрям­ва, явно бе започнал да пие още преди да дойда, веро­ятно още в началото на следобеда. „Баща ти щеше да се съгласи с мен…“, заключих аз, изчерпал аргументите си; в това бях по-малко убеден, познавах едва бащата на Емрик, бях го виждал само веднъж, беше ми напра­вил впечатление на свестен човек, но малко скован, социалните преобразования, случили се във Франция от 1794 година насам, сигурно му бяха убегнали. Знаех, че от историческа гледна точка не грешах, аристокра­цията никога не се е поколебавала в случай на доказани признаци на упадък да обнови генетиката на стадо­то, прибягвайки към перачки и гладачки, сега чисто и просто се налагаше да ги търсят малко по-надалече, но беше ли Емрик в състояние да прояви здрав разум?

После ме обзе по-общо съмнение, по-биологично: струваше ли си да се опитваш да спасиш един стар, повален мъж? Бяхме стигнали и двамата горе-долу до една и съща точка, съдбите ни бяха различни, но краят сравнително еднакъв.


* С названието Втора империя (на френски: Le Second Empire) се обозначава периодът в историята на Франция от 1852 до 1870 г. – Б. пр.