Един сириец в българския театър

Ако ви е страх, че бежанците ще ни завземат – знайте, че те вече го правят. И то така, че дори не подозирате колко ги харесвате. Възможно е дори да сте ръкопляскали с възторг на един от тях. Шахин Шехзен, млад сириец, студент в НАТФИЗ, получи първата си главна роля на професионална сцена в „Ревизорът“, постановка на Нина Димитрова в Сатирата. Гостът от Близкия изток излиза на сцената в образа на Градоначалника и след всяка среща с публиката получава главозамайване. Защото ако бе останал в Сирия, театърът в живота му щеше да бъде друг.

Шахо, както го наричат колегите му от класа на проф. Здравко Митков, говори български с лек акцент – но само в живота. На сцената се отличава от останалите единствено със своята актьорска индивидуалност. Дори Динко от Ямбол не би разпознал у него „врага“, ако въобще е възможно „ловецът на бежанци“ да попадне в театрална зала. Шахин влиза тъкмо в профила, обявен за най-опасен: той е 20-годишен, сам е у нас, роднините му са в Германия. Останал е не за да ни взривява – а да превземе „крепостта“ отвътре, крепостта на театъра.

Актьорът е на 13, когато пристига със семейството си в България. Дошли заради „политически проблеми“ на баща му в Сирия – „беше в партия против правителството“. От управляващата партия „Баас“ идвали в дома на Шахзен „от време на време да го прибират“:

„Сещам се за вечерите, в които идваха и чукаха на вратата… А той нямаше навика да излиза вечер с приятели… Оставаше там два-три дни и пак го връщаха – споделя Шахо. – Той не казваше какво го правят там. Родителите ми мислеха, че съм малък и не знам какво се случва. Всъщност го биеха. Тормозеха го да се откаже от убежденията си и да работи за тях. Всеки път, когато го отвеждаха, не се знаеше дали ще се върне жив. И един ден, след като го пуснаха за пореден път, му казаха: „бягай“, защото следващия път няма да се прибереш…“

Шахин твърди, че не знае каква точно е политическата причина за тормоза над семейството му. Сирия и в онзи момент, преди войната, е управлявана от Башар ал-Асад. А бащата на актьора е член на някоя от опозиционните партии (бел. ред. – вероятно кюрдската левичарска организация „Демократически съюз“).

Няколко дни по-късно Шахо, родителите му и по-големият му брат заминават. Други двама негови братя остават там.

„Минахме от Сирия в Турция, беше по-леко, защото живеехме в Камишли (бел. ред. – най-големият град в страната, населен предимно с кюрди), който е на границата – разказва актьорът. – Като се качвахме на покривите, виждахме в Турция. Оттам хванахме автобуса до Истанбул, където трябваше да се видим с човека, който ще ни помогне да преминем границата с България. Избрахме България, защото чичо ми живее тук от 27 години. Запознахме се с този човек в Истанбул, на другата сутрин отидохме на границата, изчакахме да се стъмни и минахме…“

Пътят водел през ниви и „хълмчета“, Шахин помни, че затъвал в изораната пръст до колене. Твърди, че влизането по този начин в страната не било евтино. За тяхното семейство, с три момчета (родителите, двамата братя плюс един братовчед), им взели 2 хиляди евро:

„За нас беше въпрос на живот и смърт. Докато за хората, които ни преведоха, беше търговия, просто пари“.

Пътят през границата между Турция и България водел през ниви и „хълмчета“, Шахин помни, че затъвал в изораната пръст до колене.

Родителите на Шахо повтаряли, че всичко е наред, усмихвали се, но Шахин виждал страха в очите им.

„Бяха притеснени. Личеше им, а си мислеха, че не разбирам. Предпочитах да мислят, че им вярвам. Въпросът дали ще оживеем беше непрекъснато в главата ми, защото по границата имаше кули (бел. ред. – вишки), на които имаше войници с оръжия. Те се бяха разбрали с човека, който ни преведе през границата, и когато минавахме, те се обърнаха с гръб. Явно им е било платено, защото няма как да не ни видят. На 200-300 метра около нас нямаше никакви дървета, само земя. Не знам защо бях убеден, че на тази гранична зона могат да ни застрелят. Може би не е вярно, но аз си го мислех и се страхувах. Накрая просто решихме, че ако се крием, те ще се усъмнят – затова минахме границата, ходейки нормално. Беше ад. Защото всеки момент очакваш някой да се развика и да те застреля. Много ни беше страх и турците да не ни хванат, защото директно щяха да ни върнат в Сирия. А това означаваше сигурна смърт за баща ми.“

Година след пристигането им в България, започва войната в Сирия. Семейството разбира, че вече няма път назад.

„От малък винаги съм си повтарял, че някога ще се върна в Сирия – в крайна сметка там съм роден, там все още имам приятели. Но малко по малко човек осъзнава, че няма как. А дори да се върна сега, няма какво да правя. Начинът на живот е много различен. Но там вече не става за живеене. Всичко е в разруха. Нашият град е по-добре, защото там по-голямата част са кюрди. Не е като в столицата, например, и в други градове. Кюрдите си пазят земята.“

Шахин е кюрд, а тенът на лицето му е по-светъл от голяма част от неговите сънародници – шегува се, че е напуснал рано от Сирия и силното слънце там не е могло да го хване.

„Когато човек никога не е излизал от родния си град или държава – особено ако държавата е като Сирия, която е много религиозна, – той е уверен, че това е най-доброто. Но когато види света, ще осъзнае, че навсякъде може да бъде мюсюлманин, но ще има свобода. Ако бях останал в Сирия, не знам дали щях да уча актьорско майсторство – голямата ми мечта. Там никой не обръща внимание на мечтите ти. Родил си се, работиш, жениш се. Защо е така? Хората там така са свикнали да живеят. За тях не е важно какво искат, а какво трябва да се направи.“

Ако бе останал в Сирия, на 20 Шахин вероятно щеше да има семейство и да работи. Майка му например се е омъжила на 15 години. Тя никога не е ходила на кафе, защото там не е прието. Казва, че жената в Сирия не може да излиза сама, винаги е с придружител от семейството или с приятелка. В момента двамата с бащата на Шахин и брат му живеят в Йена. Заминават преди 3 години, но Шахо решава да остане. Оттогава не ги е виждал.

Идвайки в България, на семейството му се струва, че е попаднало в рая. Най-голямо впечатление им прави природата тук. Преди Шахин е виждал подобна зеленина само на картинки – на кориците на тетрадките му. Никога не бил съзирал такава гледка на живо, в родината климатът е доста по-сух.

„България е прекрасна. Всичко, от което имаш нужда, тук можеш да го постигнеш. Ако искаш да работиш, ако имаш желание да постигнеш нещо, имаш тази възможност. Същевременно срещах хора, които си обиждаха държавата. И не разбирах защо. Днес ми е ясно, че не е толкова лесно, колкото мислех навремето. Но пак не е невъзможно.“

„България е прекрасна. Всичко, от което имаш нужда, тук можеш да го постигнеш.“

Казва, че не иска да живее другаде извън България. Засега. Тук си има приятели, хубав живот… Година след заминаването на родителите за Германия, Шахин открива, че приказката „България“ за него е и затвор.

„Не мога да напусна България, защото нямам гражданство – дали са ми статут на постоянно пребиващ за 3 години. Наскоро си поднових личната карта и до 2019 година не мога да напускам страната. Как го открих – преди време тръгнахме с класа от НАТФИЗ за Полша. Стигнахме сръбската граница и ми казват, че не могат да ме пуснат. Нямам право да напусна България, трябва ми виза. Виза за Сърбия! Разправяхме се половин час и казах на колегите да ме оставят и да заминат… Но проблемът остава – искам да отида да видя майка ми, не съм я виждал 3 години, а това е ужасно много за мен. Тук живея нормално, плащам си данъците, сметките. Но не съм български гражданин. Чичо ми, например, има право да напуска страната, на всеки 6 месеца му подновяват документите. Но много сирийци в България са като мен. Не искам да избягам оттук, само да изляза.“

Ако представлението „Ревизор“, в което Шахин играе, замине на гастрол в чужбина, ще се наложи за ролята му да бъде избран друг участник и той да отпадне.

Шахин (в червения мундир) в образа на Градоначалника в „Ревизорът“

Младият актьор съчувства на бежанците, бил е на тяхно място. Преди време им помагал, сътрудничел в Агенцията за бежанци – превеждал, помагал при попълването на документи.

„За съжаление, условията, в които са настанени бежанците в България, са нечовешки. Някой ще каже, че поне има къде да спят, но то не е само това. Да живеят пет човека в една стаичка! Е, България е бедна, но и другите страни не са богати. Но като отидат в по-богата страна, нали няма да берат пари от дърветата.“

Когато не е зает в НАТФИЗ и театъра, Шахин работи при чичо си, който има фирма за козметика. Там помага още от ученик. Бил е клоун, нинджа, Дядо Коледа – „сирийски еквивалент“ на добрия старец. Все още не е имал ангажимент в българска народна носия – но твърди, че обича нашите фолклорни танци, играл в училище – любимо му е „Чичовото хоро“.

Защо мечтае да бъде актьор? Не заради киното. А защото от малък играе в живота. Започва, имитирайки хора от квартала в Сирия – вечер забавлява семейството си след вечеря.

„Обичах хората да ме гледат и да ги забавлявам. Да знам, че привличам вниманието. И си печелех пари – майка ми и баща ми ми плащаха, за да ме стимулират.“

Сега, след премиерата в Сатиричния театър, изпитва същото онова опиянение като в домашния театър, в Камишли, усилено десетократно. Мечтае за още роли – и в киното, и в театъра. Роли като на Деян Донков, спектакли като „Хъшове“… Представя си и своя моноспектакъл – разказът за пътуването му от Изток на Запад, за неговия личен Запад – България. Да изживее тези емоции отново и да ги сподели с хората. Не мисли, че това е някаква велика история, но е неговата лична.

Защо мечтае да бъде актьор? Защото от малък играе в живота.