Часове, преди да се появи пред публиката във Френския културен институт във вторник вечерта, Цветан Тодоров се отби при свой скъп приятел в Националната художествена галерия. Николай Ников е негов другар от детинство, той е сред художниците, чието име не е от популярните в историята на българско изкуство. Редил е малко изложби приживе, сега за пръв път изкуството му ще бъде показано в най-престижната ни галерия. Ников – един от бохемите на София, умира с идването на демокрацията през 1989 г. Предговорът към каталога на изложбата е написан от Цветан Тодоров, един от най-значимите умове на нашето съвремие. Той беше първият зрител на експозицията, която ще бъде открита на 9 октомври.
Един скъп за мене човек
Цветан ТОДОРОВ
Срещнах Ничето – така всички наричаха Николай Ников – струва ми се през 1962 г. в София. Бях изкарал една година като гимназиален учител в село Дългопол, недалеч от морето, където преподавах българска литература и френски език. От Историко-филологическия факултет на Софийския университет бях получил едногодишна стипендия на името на Александър Балан. Така можех да живея самостоятелно в апартамента на родителите ми на ул. „Хан Крум“. През тези години на строг контрол от партийно-държавно-полицейския апарат младите хора от моята среда влагаха цялата си енергия в частния живот: любовни връзки, приятелства, оживени разговори до късно през нощта, като всичко беше потопено в много алкохол (вино, бира, но най-вече гроздова ракия). Така временно забравяхме в какъв затиснат свят живеехме.
Мисля, че Сашо Бешков – най-близкият ми приятел по онова време – ме въведе в кръга на Ничето. Бащата на Сашо, Илия Бешков – карикатурист, художник, но също така автор на проникновени текстове – беше преподавал в Художествената академия в София. Сашо се движеше много в средата на бившите възпитаници и почитатели на баща си и ме въведе в нея. Там срещахме артисти като Иван Андонов (който беше и художник), Анани Явашев (брат на Христо), театрали като Леон Даниел, но най-вече художници. Сред тях най-добре познавах Веса Василева (тя рисуваше абстрактна живопис, но се изхранваше като изписваше заглавията на вестникарските статии), Тошко Панайотов – график, и Ничето. (Познатите ми писатели и поети – Иван Теофилов, ХристоФотев – не бяха от тези кръгове.)
Като студенти в Художествената академия тези художници бяха участвали в един групов проект – въображаем кораб, – откъдето им останаха прякори: Ничето беше „Капитана”, Илия Алексиев – „Боцмана”, а Веса – „юнгата”. Събирахме се по кафенета, кръчми, клубове, а и нерядко в частни домове. Разполагах с апартамента на родителите ми, които вече не живееха там, и се събирахме често на шише (или няколко шишета) ракия и нещо за хапване: приказки, песни, танци, смях. Една групичка – Ничето, бай Илия, Сашо и аз – разигравахме щурави сценки: импровизирахме пантомими, дегизирахме се. Бай Илия – скулптор, чиито творби май не съм виждал, беше сравнително мълчалив, но с невероятно телесно присъствие. Играеше роли, които си измисляше, и ни разсмиваше неудържимо. Ничето пък беше майстор на словото. Говореше с каламбури, правеше неочаквани асоциации, разказваше смешни истории. Имаше повратлив ум, но никога не се налагаше, стоеше по-скоро настрана в ролята на ироничен коментатор. По онова време за мен той бе приятел за масата и за нощите, а какво правеше в ателието си не знаех. Спомням си само
една от тогавашните му творби. Показваше с удоволствие – Кукери, декоративна изрезка от линолеум.
През април 1963 г. напуснах тази чудесна компания и заминах за Париж, където трябваше да остана само една година… Нощните
приятели от София много ми липсваха. И колко се зарадвах, като научих, че Ничето ще дойде за известно време в Париж! Мисля, че той идва два пъти – през 1965 и 1966 г. Виждахме се често. И тук за рисуване много не говорехме. В Париж той беше като риба във вода, обожаваше града, възползваше се максимално. Спомням си, че няколко пъти ходихме на многолюдните дансинги на тясната уличка Лап зад Бастилията, като дансинга Балажо. Ничето канеше всички свободни дами, танцуваше неуморно, тържествуваше. Сега правеше каламбури на френски. Спомням си само един: произнасяше „être Anglais” („да бъдеш англичанин”) като „étranglé” („удушен”) и имитираше задушаващ се англичанин.
Двадесет години минаха до следващата ни среща. Може би съм го видял през 1981 г., когато за пръв път се върнах в България след заминаването през 1963 г., но нямам ясен спомен за това. Спомням си обаче за срещата ни през октомври 1986 г., когато бях дошъл в София при семейството. Беше болен, на легло, но със същия дух. Този път наистина говорихме за рисуване. Исках да купя от него няколко картини. Сред тези, които си избрах, една показваше букет цветя, бликащи от син фон. Така всичко изглеждаше някак абстрактно, като в сън. Избрах също една поредица, с която Ничето се гордееше: акварели със свободно нахвърляни цветни петна, в които с перо вписваше женски лица и тела. И до днес ги гледам.
Тогава Ничето не беше особено весел. Освен проблемите със здравето мъчеше го тягостната атмосфера около творците в България. Разказа ми и за самоубийството на бай Илия преди години. Тъй че зад палячовщините, които толкова ни веселяха, зееше пропастта на отчаянието. Няколко години по-късно научих, че е починал. Сега си давам сметка, че си е отишъл на шейсет и пет – възраст, която от известно време съм прехвърлил, въпреки че за мен той си остава по-старият приятел, човек, съпътствал благосклонно житейското ми съзряване. Спомням си го като светъл, блестящ, талантлив и добър човек, оцеляващ маргинално в обществото, които ни караха да строим.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение