Един скок от Бах до рока

Два часа, че и отгоре Ара Маликян не ни позволи да се отегчим, поддържайки висок градус в зала 1 на НДК. Харизматичен музикант, той владее изкуството да привлича, да занимава, да сюрпризира, да ускорява и забавя темпото така, че слушателите да бъдат постоянно ангажирани в случващото се на сцената. Адмирации за музикалността и градивната енергия, която щедро раздава на публиката си. И – за невероятната му издържливост. Впрочем, и на групата му: две цигулки, чело, контрабас, китара, ударни.

Концертът на Ара Маликян всъщност бе един мащабен спектакъл с умерено изполвани светлинни ефекти, които не отклоняват вниманието от центъра – цигуларят, акцентиран подходящо и с мярка. Сценарият (програмата) бе подреден така, че да има и контрасти, и емоционални кулминации, и своеобразни паузи – неговите коментари. И нещо много важно: концертът беше отлично озвучен – известно е как се слуша класическа музика в тази зала! Всичко това придаде стил на шоуто. Щеше да е учудващо, ако не беше така – та нали Ара Маликян е възпитан в най-силните традиции на цигулковото изкуство, на класическата музика.

Това шоу, вероятно, е резултат на комплекс от стремежи – и образователни, и пропагандни, а защо не и към оригиналност. Изпълнителят може и да е преситен от „нормалното“ концертиране и да търси огромна и разнолика аудитория. Заради която свързва класическа, традиционна и поп музика. Това се прави от години, но не всеки голям и успял музикант придава индивидуалност на концертите си.

Ара Маликян, мисля, се е посветил и на мисията да популяризира цигулката и да я върне и към корените й на генетично свързан с фолкора инструмент. Той е много приятен разказвач – естествен, непосредствен медиатор, подготвящ или обясняващ музиката, която свири. Нещо, което днес има значение, харесва се на публиката – разнородна по всички показатели. В зала 1 на НДК имаше и побелели глави (предимно почитатели на класиката), и млади хора, които особено се вълнуваха на парчетата на Дейвид Боуи, „Лед Цепелин“, но реагираха и на Вивалди, и на Бах…

Концертът бе частично представяне на най-новия му, 25-и албум, наречен „Пътешествието на една цигулка“. Затова Ара ни разказа весели, забавни, но и трагични, и тъжни истории от живота си, респективно и от живота на неговата цигулка, „родена“ в Модена (Италия). Историята започва от Армения, където дядо му, благодарение на цигулката, успял да се спаси от геноцида. Създава семейство в Ливан, В Бейрут, където е роден Ара, внукът му. Ара е невръстно дете, когато баща му го учи да свири на нея. Така тя попада в ръцете му и заедно живеят и странстват, до ден-днешен…

Гражданин на света, Ара Маликян е формиран в най-престижни музикални институции и усвоява традициите на немската (в Хановер) и английската (Гилдхол, Лондон) цигулкова школа под влиянието на колоси като Ифра Нийман, Руджеро Ричи, Иври Гитлис. В Лондон дели квартира с Васко Василев – приятелство за цял живот, започнало в „щастлива мизерия“, както споделя в едно интервю. Кариерата му на солиращ цигулар – със солиден цигулков репертоар от барока до XIX век – е белязана с редица големи награди от тежки международни конкурси като „Паганини“ (Генуа), „Пабло Сарасате“ (Испания), „Джино Франческати“ (Франция), в Япония и т.н. Записал е 24-те каприза на Паганини, Сонати и партити за соло цигулка от Бах, „Годишните времена“ на Вивалди, Концерта за цигулка и оркестър на Хачатуряни др.; свирил е с редица престижни оркестри – и то в зали като „Музикферайн“, „Карнеги хол“, „Плейел“, под палката на диригенти от класата на Марис Янсонс, Владимир Спиваков, Йезус Лопес Кобос, Петер Мааг. И още важни факти: Ара Маликян е с отношение към съвременната, в частност испанска, музика, към детската аудитория (специализирани тв предавания), към фолкора – арменски,еврейски, испански, аржентински. А концепцията му за театрализиране на прочути (и подходящи за целта) опуси на композитори-цигулари е много атрактивна и обществено полезна.

Така че това, което видяхме и чухме в София, е опит да се демонстрират някои важни тенденции в многообразната му и значима музикално-изпълнителска и популяризаторска дейност. Заедно със своите прекрасни сътрудници и очевидно талантливи съучастници, които макар и да оставаха най-често на втори план, но допринесоха за внушенията и на творбите, и на соло-цигуларят. Впрочем, Маликян е и композитор, и аранжьор; сполучливи бяха транскрипциите и структурите от типа вариации на тема, по мотиви на евъргийни, „Счупени яйца“, Реквием за една цигулка, Кампанелата на Паганини и др. Лично на мен ми харесаха фолклорните му инвенции – арменски, ирландски, в стил клецмер, излъчващи силна енергия, създадени с фантазия и наситени с метроритмична живост.

В свиренето на Ара Маликян има блясък и техника, вътрешен усет за темпо и ритъм, познаване силата на въздействие на динамиките и на контрастите в музката. В шоуто си той залага като че ли най-много на неспирното си движение, дори на акробатики: да свири, скачайки високо, паднал на колене, в полу-шпагат или въртейки се… Атрактивно, но неизбежно разсейващо, а и поглъщащо значителна част от красотата и на инструменталния звук, и на самата творба. Е, там, където има трудни места, това не се случва, както и когато се цели в емоционално, а не в зрително въздействие. Затова едва в прочутата Ария от Бах блесна тонът на истинския музикант-цигулар! Избрал да сближава Бах, Моцарт, Паганини и Шопен с поп и рок. Макар историята да е доказала, че винаги ще има граница, която да ги разделя. Разделя и публиката им. Което не означава, че събирането им не е полезно, както и взаимовлиянието им.