Eдинственият български политик, който не е откраднал дори стотинка

Откъс от новото издание на „Затрупана София“, спомените на поета Кирил Христов за града след Освобождението и неговите знаменити обитатели

Снимка: Гергана Димитрова - Eдинственият български политик, който не е откраднал дори стотинка

Снимка: Гергана Димитрова

Човешките страни на личности, икони в съвременната ни култура, разкрива книгата „Затрупана София. Спомени за града и неговите обитатели“. Книгата със свидетелства, разказани от първо лице – на поета Кирил Христов, е оформена в ново елегантно издание, с полезни и изчерпателни бележки под линия. 

Виждаме града малко след Освобождението, стара София в годините, когато започва да расте. В онова време между Руски паметник и Княжево е нямало и една къщичка, днешният квартал „Лозенец“ е бил пущинак, наричан Курубаглар, на днешния площад „Възраждане“ се е намирала Вайсовата воденица, обикалян от ловците за зайци, отляво на познатия ни Орлов мост се виждат „трапища и трънаци“, а отдясно –  „няколко дребни къщи, между които коминът на една фабрика“, Прошековата.

Годината е 1889-а, когато Кирил Христов пристига в София от Самоков, за да бъде приютен от роднини, след като остава сирак. От 10 години градът вече е столица на България. Минаваме с малкия Кирил по улиците, които от дистанцията на времето той описва и с познатите ни днес имена – „Куручешме“, която е днешната „Алабин“, „Царица Йоанна“, днешният бул. „Витоша“… но малката уличка „Три уши“ и днес продължава да се нарича така. „Природата“ край София по онова време започвала тутакси от ул. „Патриарх Евтимий“ в посока планината Витоша.

Голяма част от живота на Кирил Христов, описан в „Затрупана София“, се развива около днешните улици „Раковски“ и „Граф Игнатиев“. Една от квартирите му например е имала балконче с „безнадеждно тъжна“ гледка – срещу затвора Черната джамия (днес църквата „Св. Седмочисленици“) към ъгъла на днешната градинка, където е била бесилката. От балкончето Христов нерядко виждал екзекуциите – например на „недосъздадения поет“ Светослав Миларов, осъден на смърт след покушението срещу Стамболов, при което е убит финансовият министър Христо Белчев.

В историите на Христов виждаме Иван Вазов като министър на просвещението (при когото нашият поет отива да моли за служба и големият поет уж го урежда), Иван Богоров (който обичал да разказва на маса цинични шеги), Стоян Михайловски (който набил свой ученик, защото не знаел „молитвичката“ „Отче наш“), Алеко Константинов (който не заминава на почивка в Италия заради дело на роднини и така бива убит по погрешка), Пенчо Славейков (който често правел нетактични коментари), д-р Кръстев (издателя на сп. „Мисъл“, където младият поет е печатал, двамата първо са приятели, после – врагове)…

Предлагаме ви един от най-интересните откъси в спомените на Кирил Христов, предоставен на „Площад Славейков“ специално от изд. „Кръг“.

При Петко Каравелов

Вървете по площад „Славейков“ по улица „Левски“, пресечете улица „Гурко“ и спрете се между първата врата на Градската градина вляво и Франко-българската банка вдясно. Когато българин на моята възраст застане на това място, той непременно ще си спомни две исторически обстоятелства, които нямат никаква органическа връзка помежду си и които само низките някогашни партизански страсти свързваха: убийството на младия, хубавия и даровития министър на финансите Христо Белчев*, паднал пред самата врата на градината, и дома на един от най-големите мъченици на българския политически живот Петко Каравелов, право насреща – там, гдето сега е Франко-българската банка. Оня, който е уредил покушението върху Стамболов (защото всъщност целено е да бъде убит Стамболов, не Белчев) и е намерил убийците, той ще да е определил и мястото, гдето трябва да бъде „свършена работата“ – за да се отърве едновременно от двама „врагове“: от Стамболов и от Каравелов. Когато, излезли от Министерския съвет, двамата министри и приятели са отивали дома си, те случайно си променят местата и Белчев, вместо да върви наляво от Стамболов, вървял е надясно. В тогавашната тъма на столицата, гдето тук-там блещукаха петролни лампи, изскачат от тая врата убийци, стрелят там, гдето са предполагали, че върви жертвата, хвърлят револверите пред железната ограда на градината и изчезват.

Но да оставим тия мрачни спомени, има и по-светли, които чини да се разкажат.

Един ден Пенчо Славейков ми яви, че Каравелови вече няколко пъти му наръчвали да ме заведе у тях; днес непременно трябвало да отидем. Стара дъсчена ограда. Двойна гнила врата, която едвам се държи на резетата си, приблизително там, гдето е сега величественият вход на банката. Като се влезе вътре, надясно просторен двор, наляво край стобора също празно; чак в ъгъла грамада камъни, полузасипани от вятъра с пръст, гдето расте коприва и други буренаци, които гледат през оградата навън към градината и площада. Къщицата на Каравелов, седем-осем крачки вътре в двора, наляво, обърната не с лице към улицата, а надясно, към двора. Най-обикновена българска къща, може да се каже дори селска. Едно-две стъпала, малка площадка, после пак две-три стъпала под прав ъгъл с първите, доста широк одър, открит, без „джемлекен“, и от него едно-две стъпала пред всяка врата на стаите. Първата стая вляво бе приемната, с прозорци към юг и запад, с традиционните миндери, с ниско огнище веднага вдясно, щом се влезе. На никой европеец не би минало през ума, че това е приемна на човек, който на няколко пъти е бил министър, дори министър-председател през Сръбско-българската война на 1885 година. Мъчно би могъл всеки да си представи, че в тази селска стая са приемани неведнъж дипломатическите представители на великите сили и разни големи гости от чужбина; че там е посрещан и държавният глава княз Александър I. Тая скромна обстановка, гдето ние надникнахме само за кратко да се поздравим с госпожа Каравелова, която ни се мярна там, буди почит и удивление пред домакина**.

Госпожа Каравелова след сърдечно силно ръкостискане (от което и досега просветената българка, еднакво като жената от простолюдието, се въздържа, не знаейки, че то значи преди всичко уважение) с едно: „Най-сетне да го видим младия поет“, пъргава като момиче ни поведе към „кабинета“ на държавния мъж. Слязохме в двора, минахме няколко крачки по в дъното и влязохме надясно в един обор. (Казвали са ми по-после, че то наистина някога било обор.) Едно мъничко антренце и надясно, наравно със земята, работната стая на неколкократния министър, а зад нея, към юг – библиотеката му. Една обикновена маса вляво между вратата и ъгъла, плетено канапе, из около пет-шест виенски стола – всичкото това. На земята, върху движещите се под нозете дъски, навярно отдавна изгнили, някаква стара мушама с полуизтрити десени.

Петко Каравелов със съпругата си Екатерина и дъщерите Виола и Лора

Ако е вярно твърдението на мъдреца, че човек е такъв, какъвто ни го открива първото впечатление, Каравелов е надарен с големи качества. Пред мене бе един от ония живели по-дълго в Русия наши хора, за които бях слушал много: те така се приравнявали към руската интелигенция, че каквато работа и да вършат в живота, не могат без литература, без поезия. Представете си, още ръцете ни бяха една в друга и той, като Алеко, се залови за стиховете на новия си познайник и каза – хубаво, изразително – цялата първа строфа на току-що излязлата в сп. „Мисъл“ моя първа балада „Обсадата на Солун“:

На халос… Надвеси се нощ над земята
и стихна жестоката рат.
Зловещо и злобно пращят знамената,
повръща се трети път вече войската,
повръща се срамно назад.

Въпреки моето стеснение може би щеше да продължи, но Пенчо се развика:

– Е, е, стига де, ще развалиш момчето!

Лъхна ми немного добро чувство от думите и изгледа на моя по-стар събрат. Дали не му е неприятно, че може в туй семейство, свързано с неговия род, да остане понякога той малко в сянка! Особено в случаи като сегашния: касае се до балада, а по него време той бе единственият неин майстор в българската поезия.

Госпожа Каравелова бързаше някъде – може би в девическата гимназия, гдето бе учителка, на двайсет-трийсет крачки от дома ѝ (в това здание сега е Телефонната централа); но задържа се малко с нас. Тя тутакси ми разправи, че била чела вече във всяка паралелка на последните класове моята балада, че често говорела за мене във връзка с мои стихове на свършващите гимназията, та да не се чудя, ако на имения си ден получа поздравления от ученичките ѝ. Пенчо пак се намеси:

– Ама вие двамата съвсем ще подлудите момчето!

Аз знаех вече, че госпожа Катя се е възпитавала в Москва, в семейството на лелята на моя любим поет Лермонтов, и нейната необходимост от поезия не ме смая толкова, колкото същото качество у съпруга ѝ, суровия държавен мъж. Все пак, като си мисля сега, след почти петдесет години, за нейните отношения към ученичките ѝ, които я обожаваха, и за мнозина от днешните учители по литература… В четвърти гимназиален клас се правят анализи на произведения от живи писатели, но в програмата, в матуритетния изпит на завършващите гимназия те не се допущат. Защо? Защото били живи. Добре че Гьоте не се е родил в България, иначе до неговата 84-годишна възраст той не би бил разгледван в гимназиите… Не са ли прави онези, които смятат, че след Балканската война интересът към литературата ни запада, макар тя да расте и количествено? Имаме ли още и какъв процент учители, които да събуждат и поддържат у учениците си връзка с най-новото развитие на книжнината ни? И не на тяхното намаление и дори изчезване ли се дължи безутешният вид на днешната ритнитопка младеж, която предпочита най-лигавите чужденски шлагери пред песните на най-добрите ни старии млади поети?

Госпожа Каравелова си отиде и ние останахме трима. Разбира се, не засегнахме никакъв политически въпрос. Само литература. Като че приказвах не с партийния шеф Петко Каравелов, а с брат му Любен. Докоснах нещастните съвпадения, които погубиха Алеко – разправих какви усилия бях употребил да го измъкна от България. Това развреди още прясната рана на Каравелов, който очевидно никого от своите партизани не обичаше и не уважаваше така, както него.

Надвечер почнаха да идват неговите приятели – Иван Славейков***, старият Белковски****, който му служеше като секретар, макар да имаше самоследи от пръсти, Ляпчев***** и др. Ние станахме с Пенчо да отидем да се разхождаме. На излизане Каравелов, който ни изпрати до пътните врата, ми наръча:

– Хем да не чакате да ви се връщат визитите. Вратата ми всеки ден е отворена за вас.

Ако и да бях очарован, все пак аз се боях да не злоупотребя с гостоприемството на тия мили хора и дълго не отидох.

По онова време имах и една голяма грижа. Минало бе повече от година как втората ми сбирка „Трепети“ бе готова за печат и не можеше да излезе. Взел я бе най-напред книжарят Пенчо Спасов. Но той бързо се озова в голямо затруднение: издал беше Алековия „Бай Ганьо“ в шест хиляди екземпляра – и книгата не вървеше така бързо, макар, вика се, вчера авторът ѝ да бе загинал трагично. И представете си какви са били средствата на тогавашните ни издатели: заради тия шест хиляди екземпляра Пенчо Спасов фалира и стана уличен книжар.

Прибрах си ръкописа и въпреки това, че уж всички ме ценяха, след дълги блъскания най-сетне намерих издател. Сбирката излезе в Сливен като премия на сп. „Живот“, редактирано от Стефан Гидиков, сродник и приятел. Щом получих екземпляри, един от първите занесох на Каравелови. Отивах следобед на работа в Статистиката – спомням си добре – и нямах време да се отбия (Тодор Иванчов изискваше и от мене да се разписвам точно на определената минута в присъствената книга), та завих сбирката в един вестник и я пуснах през пречките на пътните врата. Бе хладно, прехвръкваше сняг.

После случи се така, че дълго време – може би седмица-две – не отидох у Каравелови. Един ден срещам Андрей Ляпчев, който се нахвърли върху ми: на какво приличало туй, Каравелов питал що ставало с мене, защо съм се криел, да го навестя тутакси. Отивам.

– Виждам, вие искате непременно да ви се връщат визитите! Кажете тогава къде живеете!

Нямах смелост да му кажа – макар че моето жилище не беше много по-лошо от неговото и да бе най-много трийсетина крачки далеч. Точно гдето сега е широкият плочник на Централната поща пред по-близката до кръстопътя врата, към улица „Гурко“, тогава се свиваше една останала от турско време къщица в двора на поп Бенчев, който живееше в новата си къща, отляво, като се влезе от пътната врата. Тая нова къща бе приблизително там, гдето сега е втората врата на пощата по улица „Гурко“. Старата развалина обитаваше чешкото семейство Тоушек: слаба като скелет вдовица с двама синове, единият юнкер, другият гимназист. (Големият загина славно в Балканската война.) Прозорците на хлътналата в земята къщица бяха само на две педи над улицата, на която изскачаше единият ъгъл на моята стая. Когато бивах дома и отварях прозореца си, случваше се някой минувач да седне на него да си почине.

Каравелов веднага се втурна да говори за „Трепети“. Блъсканият толкова много от българския живот държавник бе запазил свежата душа на млад студент. Когато по-късно се появиха възторжени рецензии за моята сбирка, аз често си спомнях, че пръв в такъв тон се е изказал за нея пред мене Петко Каравелов. Тоя ден трябваше да му дам обещание, че често ще го посещавам. И сдържах го. Ако два-три дни прескочех да се отбия, той се сърдеше и пак ме питаше къде живея.

У Каравелов съм заварвал или са ме заварвали какви не хора – и от София, и от провинцията, и от чужбина. Покрай споменатите вече нека добавя Михаил Такев, Найчо Цанов******, бившия министър на просвещениетоГюзелев*******, а веднъж се срещнах там и със своя ужасен началник Тодор Иванчов.

През хубави пролетни и летни дни в Градската градина интелектуална София виждаше понякога да се разхождат старият държавник и двайсет и две годишният поет, който стърчеше на цяла глава над него, и да се разправят за литература. Бай Петко понякога ме улавяше приятелски под ръка, без да иска да знае, че това може да изглежда много неприлично за нашите пазещи достойнството си простаци, особеноза партизаните му. Всичките се отнасяха наистина много внимателнокъм мене, но долавях, че им кипи. Още повече че нито Каравелов ми предлагаше да се запиша член на партията му, нито мене и през ум минаваше таквоз нещо.


* Христо Белчев (1857 – 1891) завършва икономика в Париж и през 1890 г. става министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. Поетесата Мара Белчева е негова съпруга.

** Петко Каравелов (1843 – 1903) е бил 4 пъти министър-председател на България и според банкера Атанас Буров е единственият български политик, който не е откраднал дори и стотинка.

*** Иван Славейков (1853 – 1901) е филолог по образование. Бил е кмет на София и министър на народното просвещение в правителството на ПеткоКаравелов.

**** Илия поп Киряков Белковски (1847 – 1922) е участник в националноосвободителното движение и сподвижник на Левски. От 1883 до 1898 г. е помощник-кмет на София.

***** Андрей Ляпчев (1866 – 1933), като близък със семейството на Петко Каравелов, през 1906-а запознава дъщеря му Лора с Пейо Яворов. Той самият иска ръката на Виола, но не я получава, защото по това време живее в голяма мизерия и дори спи в редакцията на в-к „Пряпорец“. След като изчезва Йосиф Хербст, Ляпчев помага на Виола при издирването на съпруга ѝ. Бил е министър-председател на България и завещава цялото си имущество на БАН.

****** Найчо Цанов (1857 – 1923) е политик от партията на Петко Каравелов, а по-късно основател и председател на Радикал-демократическата партия.

******* Иван Гюзелев (1844 – 1916) е математик, автор на учебници по геометрия и физика, министър на народното просвещение в правителството на Драган Цанков. От 1880 до 1894 г. е председател на Върховната сметна палата, редактор на „Църковен вестник“ и сп. „Задружен труд“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах