Психолозите отдавна са дали митологични имена на инстинктите, комплексите и подсъзнателната ни мотивация. Писателите имат тежката задача да ги преведат на метафоричен език. Яница Радева притежава и познанията, и проникновеността да превърне в художествени образи архетипите. В новия ѝ роман „Поздрави от Хадес“ („Жанет 45“) тя ни въвлича в история от Античността, която звучи доста съвременно.
Романите на Яница Радева търсят древното подсъзнание, затворено в митовете. Точно там се крие тайната на човека, неговата същност – непроявена, неизявена и скрита от самия него. Детайлното осъзнаване на митологемите, включването им в съвременен контекст, пречупването им през модерния поглед е един от начините да порастваме като човечество и като личности поотделно.
След „Пътят към Тива“ – предишния ѝ роман, където отново срещаме образа на Едип – все още млад, „Поздрави от Хадес“ задълбочава смислово образа. Вече не става дума само за царя на Тива, но и за неговите потомци. Всички ние сме сред тях. В „Поздрави от Хадес“ се появяват легендарните Едип, Антигона, Йокаста, Креон, Евридика, Сфинкс с познатите им истории, но като периферни персонажи. Централните герои са измислени от авторката. И тъй като тези хора от древността изглеждат като наши съвременници, след срещата с тях митовете не звучат така драматично или ги виждаме в друга светлина.
Яница Радева е автор на две стихосбирки и романите „Бонбониерата“ (2011), „Сезонът на Йоана“ (2015) и „Пътят към Тива“ (2017). „Бонбониерата“ е отличен с грамота на Министерството на културата през 2012 г. „Пътят към Тива“ е с две престижни номинации – за националните литературни награди за български роман на годината на НДФ „13 века България“ (2018) и на „Елиас Канети“ (2019). Носител е на няколко литературни отличия, сред които наградата „Рашко Сугарев“ – за най-добър къс разказ, първа награда за разказ от конкурса, посветен на Яна Язова, първа награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови. Нейни текстове са превеждани на хърватски, румънски, английски, корейски, персийски език.
Предлагаме ви откъс от „Поздрави от Хадес“, разказът на гадателката Манто.
Манто
Едип влезе, отмести встрани масата за багрене и седна направо на пода. Ароматът на маслото, което бяха втрили в кожата му, изпълни работилницата. Не смеех да погледна царя в очите. Трябваше ли да се извиня заради баща ми, който наруши приличието, или да кажа, че Тирезий наруши приличието, защото Креон неканен дойде една нощ в къщата ни и донесе братята на феникса? Гледах съсредоточено глината, но не се решавах да завъртя колелото. Тогава се сетих. Та аз съм само жена, нали казват, че жената е като дете, не разбира света?! Затова коленичих в краката му, възнамерявах докато се подмазвам да отдалеча това, за което царят беше дошъл.
– Манто, няма нужда от церемонии, пък и тук сме като в селска колиба, нищо че хубаво е белосано, права е жена ми, че… – той млъкна, ето сега щеше да каже да си ходя, чест е за мен, че беше дошъл. Бил дошъл да си поговорим открито за скритото. Стреснах се, защото всичко, което Креон вършеше, беше потайно. Неизвестни за Едип бяха и войните, които баща ми предрече. Но по-късно, след като той си тръгна, знаех, че за други неща мислеше, докато говореше, които само стаята научи и външен никога не ги чу.
Следващите дни, а и дълго след като той напусна Тива, накъдето и да погледнех, виждах веждите, които се събраха с тревога, когато казах, че баща ми вещае беди от седмина владетели. Тогава около очите му се появиха и бръчки. Затова не казах нищо повече, но премълчаното нямаше да е от значение за съдбата му, а и не за бъдещето беше дошъл и не заради миналото, което скоро щеше да залее живота му като висока вълна.
Частица време, лишено от някога и от утре – това търсеше. Винаги хората щяха да дирят тази частица, в която ръцете им, вместо да захващат оръжие, плячка или храна, щяха да искат да уловят съвсем друго и на него да крепят смисъла на живота. Щях да разбера много по-късно, че когато врагът е близо, а смъртта гледа в очите, хората търсят тази способност на ръката да дава утеха, както онези прегърнати тела, които един ден щяха да открият под древни развалини, чиито души, също така прегърнати, се бяха слели с гласа на вятъра. Или както поваленият от болест намира смисъл да наблюдава полупрозрачните крила на пеперудата, кацнала наблизо, и с нея да се издигне там, където тялото вече не може да го отведе.
Колелото се завъртя отново, а Едип, изправил се до стената, ме наблюдаваше. Ръцете ми отначало несигурно загалиха киликса. Пръстите оформиха тялото на съда, после столчето му, протегнах се към масата за двете дръжки, които две мъжки ръце щяха да обхванат, както обхващат гривните на жена. Едип ме изпревари и подаде дръжките.
„Ще стане хубав съд за вино – за теб, царю“, устата ми сами изрекоха думите, а той отговори със зачатък на усмивка.
После пожела да му покажа на какво уча дъщерите му.
Глината не цапа, Манто, тя е като богиня.
Така е, безсмъртна е.
Ръцете на царя бяха в моите, силни ръце, с тях е победил Сфинкс, сръчни бяха с меча, а се оставяха да ги водя.
Покрити с глина, тези ръце приличаха на моите, човешки ръце, но бяха като изваяния – ръце на бог.
„Ето, така се прави, друго няма, само повторение“, казах накрая, а той не бързаше да се отмести, ръката му стисна моята, за да не се отместя и аз. Сърцето ми заби.
– Ръцете ти могат да съживят и камък – каза, – а очите ти са като на Медуза, когато ги отместиш от глината.
След това плащът падна в краката ми като червено цвете и мъжкото тяло ме притисна плътно и със страст.
Следващия път, когато щях да го срещна, очите му щяха да са изкълвани от птицата на Аполон.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение