Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Едиповият комплекс на Франк О’Конър

За пръв път у нас излиза книга с разкази на големия ирландски писател (откъс)

Всичко, което е преживял Франк О'Конър, влиза в разказите му. - Едиповият комплекс на Франк О’Конър

Всичко, което е преживял Франк О'Конър, влиза в разказите му.

Уилям Бътлър Йейтс го сравнява с Чехов, Джулиан Барнс смята, че от руските класици би могъл да бъде сравняван с Гогол, Исак Бабел и Тургенев. А самият Франк О’Конър е казвал за себе си, че е „амбициозен млад писател, който иска да опознае Ирландия, тъй както Горки познава Русия“, че човекът, който най-много му е повлиял, е Бабел, а Тургенев е неговият герой сред писателите – затова и първият публикуван текст на О’Конър е есе за Тургенев.

Но неговата литературна история не е чак толкова лесна за разгадаване. Роден е през 1903 г. в Корк, Ирландия, тогава Великобритания, като Майкъл Франсис О’Донован. Още на 15 години влиза в редиците на ИРА и няколко години е част от бойна група в околностите на родния си град по време на Ирландската война за независимост. През 1922 г. е заловен заедно с 12 хил. свои сънародници. Лежи в затвора до 1923-а. По време на гладната стачка на ирландските затворници той е от малкото, които са против нея.

Захваща се с различни неща – учител по ирландски език, театрален режисьор, преводач и библиотекар. Сприятелява се с Джордж Уилям Ръсел и край него успява да влезе в литературни среди. Запознава се с Уилям Бътлър Йейтс, Ленъкс Робинсън, Ф. Р. Хигинс и Августа Грегъри. Йейтс и Ръсел го насърчават да пише. Всичко, което е преживял до този момент, влиза в разказите му по-късно. Описават го като изключително самокритичен, преработките за някои негови разкази стигали до 50.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

През 1935 г. О’Конър става член на борда на директорите на театър „Abbey“ в Дъблин, основан от Йейтс и други членове на Ирландското национално театрално дружество. Две години по-късно става управляващ директор, но не става истински лидер. Смъртта на Йейтс след още две години задълбочава разрива на О’Конър с останалите членове на борда и напуска. През 1950 г. му предлагат да преподава в САЩ и заживява в Америка. Много от неговите разкази са публикувани в „Ню Йоркър“. Далеч от родината си той постига успех, какъвто никога не е имал в нея – може би защото винаги е бил суров към сънародниците си, но и най-правдиво ги описва. През 1961 г. писателят получава инсулт по време на лекция в Станфордския университет. Пет години по-късно – на 10 март 1966 г. в Дъблин – умира след инфаркт. Погребан е в гробището на Дийн Грандж. Години по-късно на негово име е наречен най-големият литуратурен фестивал в Ирландия, а наградата „Франк О’Конър” за къс разказ е една от най-престижните в света.

През 1963 г. Джон Кенеди цитира неговия разказ „Единствено дете” по време на официално събитие, Нийл Джордан създава филма „Играчка плачка“, вдъхновен от разказа на О’Конър „Гости на нацията“.

Сега за пръв път у нас излиза книга на Франк О‘Конър. В миналото са превеждани само няколко разказа за сборници. В „Моят едипов комплекс” (изд. „Лист”) историите на ирландския писател са подредени хронологично, не само спрямо живота на автора, а спрямо живота на всеки. Първите в сборника описват детството, следващите – зрелостта, а последните навлизат в старостта и насочват вниманието към мисълта и подготовката за смъртта. Точно тази книга преди години е открита случайно в книжарница от Джулиан Барнс, който казва, че само голям писател би сложил такова заглавие на своя творба. И не се излъгва.

Преводът на „Моят едипов комплекс и други истории“ е на Иглика Василева, корицата – на Дамян Дамянов.

Предлагаме Ви един от разказите в книгата.

Мас Айланд

Когато отец Джаксън стигна до къщата на помощник енорийския свещеник, вече мръкваше – ранното смрачаване на късния декември. Къщата на кюрето беше облицована с фугирани червени тухли, кацнала на терасирания хълм от едната страна на грозната църква в Асрах. Отец Хамилтън, изглежда, го очакваше, защото сам му отвори външната врата с бледо и напрегнато изражение. Беше висок млад мъж с продълговато меланхолично лице, което човек би нарекъл мекушаво, преди да забележи волевата му брадичка.

– О, Джим, влизай! – покани го той с печална усмивка. – Един бог знае, няма с какво толкова да те посрещнем!

Предполагам, искаш да видиш бедния Джери, преди да дойде погребалният агент.

– Да, бих желал – отвърна му отривисто отец Джаксън. Не излъчваше никаква меланхолия, по-скоро се престори на изненадан и шокиран. – Много внезапно стана, нали?

– Ами, и да, и не, Джим – отговори му отец Хамилтън и затвори външната врата след него. – Откакто получи първата си сърдечна криза, вървеше все към по-зле, но изобщо не се грижеше за себе си. Разбира се, ти много добре знаеш какъв беше.

Джаксън знаеше. С отец Фогърти бяха приятели, нещо като приятели, в продължение на години. Непрактичен човек, раздразнителен и сприхав, Фогърти можеше да живее още двайсет години с болежките си, но вместо това той се остави на депресията и апатията. Ако не можеше да живее, както беше живял, предпочиташе изобщо да не живее.

Качиха се на горния етаж и влязоха в спалнята, където беше положен. Характерът му още можеше да се прочете върху суровото, безжизнено лице и лишено от предишната си живост, то приличаше на студиен портрет.

Структурата му беше такава, че и сред хиляди лица можеше да бъде определена като типично ирландска, с онази странна смесица от грубоватост и асиметричност, с издадени напред вежди, изсечена брадичка и чип нос, който, човек ще рече, е бил счупен преди двайсет години в кръчмарска свада.

Когато отново слязоха долу, отец Хамилтън извади бутилка уиски.

– За мен не, благодаря – побърза да го спре Джаксън. – Освен ако ти се намира капчица шери.

– Ами може би се намира някакво бургундско – каза отец Хамилтън. – Ама не знам дали не се е вкиснало.

– Ще го опитам – отвърна му Джаксън и мислено се засмя, като се сети, че Ирландия е страната, в която никой не знае дали червеното бургундско става за пиене, или не. – Предполагам, че утре ще дойдеш с нас?

– Виж, Джим, както са се подредили нещата – отвърна му отец Хамилтън, – боя се, че никой от нас няма да ходи.

Ами ще погребат бедния Джери тук.

– Моля! – извика Джаксън. Не можеше да повярва на ушите си.

– Джим, не съм много сигурен точно кога ти се обадих по телефона, но това е решението на брат му, както и на отец Ханафи.

– Но той ти каза, че желанието му е да бъде погребан на Мас Айланд, нали така?

– Той каза на всички, Джим – отговори му отец Хамилтън още по-възбудено и развълнувано. – Такъв човек беше.

Каже ли на един, ще каже и на още петстотин. Само преди половин час по телефона от острова ми се обади едно момиче и ме пита кога да ни очакват. Преди време старият енорийски свещеник от острова поканил Джери сам да си избере място за гроб и сега искат да знаят да започват ли да го копаят. Но старият енорийски свещеник също е вече покойник и разбира се, Джери не е оставил нищо черно на бяло.

– И завещание ли не е оставил? – попита Джаксън, силно изненадан.

– Ами и да, и не, Джим – отговори му отец Хамилтън с изражение сякаш още малко, и ще се разплаче. – Истината е, че преди пет-шест години той си направи завещание и го връчи на Кланси, другото кюре, но Кланси замина с някаква чуждестранна мисия и само бог знае къде се намира в момента. След това Джери повече не си направи труда да напише второ. Всъщност и ти ще се съгласиш с мен, човекът нямаше кой знае какво за завещаване. Раздаде всичките си притежания, дори старата си кола подари, след като получи първата криза. Ако изобщо има някакви пари, те май се полагат на брат му.

Джаксън отпи от бургундското, което беше дори по-австралийско, отколкото се опасяваше, и се почуди на собственото си раздразнение. Той и преди това си беше достатъчно раздразнен, задето трябваше да шофира цели два дни посред зима и да спи в забравен от Бога планински хан на сто и петдесет мили чак в другия край на Ирландия. Там, в едно от езерата, имаше остров, където още по времето на Кромуел, преди да бъде прокаран път и да бъде построен малък параклис, тайно са се извършвали богослужения, и точно тук отец Фогърти бе пожелал да бъде погребан. На Джаксън това му изглеждаше като проява на чиста сантименталност; дори не беше родното място на Фогърти. Навремето в един момент Джаксън се беше оставил Фогърти да го заведе там и едва беше издържал престоя им. Не само заради липсата на уют в местната пивница, нито заради това, че храна се поднасяше по всяко време на денонощието, стига съдържателят да е на кеф, нито дори заради дъжда, който ги караше да се застояват в студената трапезария гостна с изглед към мрачните планински склонове и няколко белосани къщурки на брега на езерото. По-скоро заради прекалената интимност, която витаеше наоколо и която отец Фогърти очевидно харесваше. Обичаше да стои по риза зад бара, редуваше се със съдържателя, който беше един от многото му приятели, сервираше големи халби бира на грубияни планинци или им гостуваше по къщите, за да ги слуша как му разправят опашати лъжи или му пеят мръснишки народни песни. „Божичко, Джим, не е ли страхотно?“ – провикваше се с дълбокия си глас, а Джаксън го поглеждаше над очилата си и му хвърляше поглед, който Фогърти наричаше „йезуитски“, после додаваше: „Е, предполагам, че всичко зависи от това какво харесваш, нали така, Джери?“. Дори не беше сигурен дали местните държат на близостта си с отец Фогърти; по-скоро точно обратното, беше останал с впечатлението, че те предпочитат повече собствения си стар резервиран енорийски свещеник, когото виждаха само два пъти в годината, като обикаляше долината, за да си събира таксите. Това беше накарало Джаксън да се държи още по-студено и високомерно. Въпреки това сега, след като разбра, че планът, който му беше причинил толкова неудобства, се е провалил, обзе го разочарование, сякаш идеята беше негова.

– Ами – каза той и сви рамене, за да скрие смущението си – предполагам, че е все едно къде ще ни захвърлят, когато ни дойде времето.

– Джим, работата е там, че на Джери не му беше все едно – каза отец Хамилтън със странна стеснителна упоритост. – Бог ми е свидетел, че това не е нещо, което би ме притеснявало, но знаеш ли, беше му станало като фикс идея, а и не смятам, че желанията на покойник трябва да се пренебрегват с лека ръка.

– О, аз ли не знам – подхвърли му Джаксън. – Може би трябва да поговоря за това със стария Ханафи. Той знае, че съм приятел на епископа, и може би ще ми обърне повече внимание.

– Възможно е, Джим – рече му отец Хамилтън с тъжен глас и зарея поглед някъде над главата му. – Както казваш, след като е наясно, че си приятел с епископа, може и да откликне. Но аз не бих разчитал прекалено много на това. До посиняване съм му говорил, но всичко, което получих в отговор, беше, че законът и литургичните правила трябва да се спазват. От тях се бои брат Ханафи. Ще го видиш тази вечер, но между нас да си остане, той е корава чутура. Трябва да знаеш, че двамата с Джери никога не са се разбирали, а и той е последният човек на света, с когато Джери би разговарял за погребението си, затова и сега не иска излишни разноски и неприятности. Разбира се, вината не е негова. Сигурно и аз щях да постъпя така. Между другото – додаде отец Хамилтън и сниши глас, – преди той да се появи, бих искал да те заведа в стаята на Джери, за да си вземеш, ако желаеш, нещо за спомен – снимка, книга, каквото и да било.

Влязоха във всекидневната на отец Фогърти и Джаксън я огледа с подновено любопитство. Познаваше старата и доста хубава библиотека – Фогърти беше човек с разностранни интереси, макар че те никога не продължаваха дълго, – картината на Мадоната с младенеца в ирландски национални костюми върху рамката над камината, която някои от колегите му смятаха за крайно неуместна, както и няколкото изящни гравюри. Но имаше и една по-нова картина, която Джаксън не беше виждал – рисунка с въглен, изобразяваща кръстната смърт, копие от ирландска гробница от петнайсети век – груба, но въздействаща.

– Божичко! – възкликна Джаксън с ненадейно обзело го чувство на загуба. – Той наистина имаше вкус, нали?

– Да, Джим, така е – отвърна му отец Хамилтън и завря дългия си нос в рисунката. – Тя е за една млада двойка, казват се Кенили, живеят извън града. Той много ги обичаше. Мисля, че и те винаги са били мили с него. Май след сърдечната криза взе да се чувства безкрайно самотен.

– Не е ли така с всички нас, с криза или без криза – подразни се Джаксън.

Отец Ханафи, енорийският свещеник на Асрах, беше закръглен, червендалест старец, приличаше на херувим, с плешива глава и големи кръгли очила. Къщата му беше на същия ред с тези на двете кюрета. Когато двамата свещеници пристигнаха, за да се посъветват с него, той също побърза да извади уиски, което Джаксън на драго сърце бе вече отказал веднъж, но този път реши, че дипломатичността изисква да уважи ужасната течност. Знаеше си, че на следващия ден ще се чувства зле. Престори се, че е във възторг от превъзходното уиски на отец Ханафи, и отначало старият енорийски свещеник се сконфузи като ученичка, на която казват колко е хубава, после обаче доби самодоволен вид и най-накрая се разчувства. Голямо удоволствие е, каза им той, да срещнеш млад свещеник, който да разбира от уиски. Сегашните свещеници като че нямали добър вкус, или поне повечето от тях, и не им пречело да се наливат дори с домашно сварено. Но чак когато отлежи седем години, ирландското уиски ставало интересно и тогава трябвало да уловиш момента и да го складираш в бурета за шери, за да се омекоти непречистеният алкохол и да се получи онова красиво съвършенство, което отец Джаксън бил забелязал. Но не бивало да престоява там прекалено дълго, защото в един момент духът на уискито се пречупвал. Десет-дванайсетгодишното вече било точно каквото би трябвало да бъде. Но на хората днес им липсвало онова изтънчено небце. После най-тържествено уведоми двамата свещеници, че на всеки дванайсетина духовници, които му гостуват, едва ли ще се намери и един, дето да оцени качествата на това, което пие. Бедният Хамилтън се изчерви и започна да заеква, но упреците на енорийския свещеник не бяха насочени срещу него.

– Не за теб говоря, отец Хамилтън, а за по-възрастните духовници, енорийски свещеници, дори каноници, за които човек си въобразява, че би трябвало повече да разбират, а всъщност, честна дума, като им предложа два вида уиски и ги сложа едно до друго – едното от магазина, другото сварено лично от мен, – не могат да направят разлика между тях.

Но макар че ласкателната оценка на отец Джаксън успя да предразположи свещеника, той въпреки това не беше готов да се намеси в подготовката на погребението на собствения си помощник.

– Това е желанието на най-близкия му роднина, отче – каза той неотстъпчиво – и това е нещо, за което съм длъжен да следя. Сега, когато ми казваш същото, което и отец Хамилтън ми сподели, приемам, че наистина такова е било последното желание на отец Фогърти, а последното желание на човек относно погребването му трябва винаги да се зачита. Уверявам ви, че ако разполагах макар и само с един ред, собственоръчно написан от отец Фогърти, щях да се съобразя, без да чакам друг да ми казва какво да правя. Сам щях да поема отговорността. Нещо на хартия, отче, само това ми трябва.

– От друга страна, отче – обади се Джаксън с благ глас и дръпна от лулата си, – ако отец Фогърти беше от ония, дето оставят писмени указания, той едва ли би дал толкова необичайни инструкции. Искам да кажа, че в края на краищата дори не става дума за семейния им парцел, нали така?

– Ами да, отче, така е – отвърна му енорийският свещеник и веднага си пролича, че тази доста съмнителна логика го е впечатлила. – Имаш право, самият аз не бях се сетил за тази възможност, въпреки че доста размишлявах по въпроса. Трябва да поговорите с брат му. Отец Фогърти, мир на праха му, не беше като всички останали. Мисля, че дори може да го наречем доста необикновен човек, не като другите, съвсем не като другите. Със сигурност ще спомена това пред брата, да видим какво ще отговори.

Но братът изобщо не се впечатли от доводите на отец Джаксън, когато същата вечер се появи в църквата в Асрах. Беше хубав мъж с благо, приятно лице и студени пресметливи очи, каквито брат му нямаше.

– Но отче, защо? – обърна се той към отец Ханафи. – Аз съм зает човек, а вие искате от мен да зарежа работата си за два дни посред зима, и за какво? Само това ви питам. За какво?

– В знак на уважение към желанието на покойника, господин Фогърти – отвърна му отец Ханафи, който очевидно малко се боеше от него.

– И къде е изразил това свое желание? – попита братът. – Аз съм единственият му жив роднина и ми се струва доста странно, че не го е споменал пред мен.

– Споменал го е пред отец Джаксън и пред отец Хамилтън.

– Но кога, отче? – попита господин Фогърти. – Ти познаваше отец Джери и знаеш, че той непрекъснато изразяваше всевъзможни желания за това или онова. Беше непостоянен човек, Бог да го прости, ама каквото е казал днес, утре вече не важи. В края на краищата, след близо четиресет години, смятам, че имам право да кажа, че го познавам – добави с победоносен вид и двамата млади свещеници вече нямаше за какво да се хванат.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах