Едиповият комплекс на Франк О’Конър

Седнал пред порция бекон с яйца в къщата на помощник-свещениците, отец Хамилтън се почувства напълно безпомощен.

– Е, Джим, май направихме, каквото можахме – каза той.

– Не съм много сигурен – отвърна му Джаксън с „йезуитското“ си изражение на лицето, като изгледа отец Хамилтън над очилата си. – Чудя се дали няма да излезе нещо, ако се обадим на онова семейство, за което е рисунката.

– Кенили ли? – каза отец Хамилтън угрижено. – Всъщност тази вечер видях жената, беше в църквата. Плачеше.

– Как мислиш, не трябва ли да проверим дали пък те нямат нещо черно на бяло?

– Дори да имат, то ще е свързано с картината – каза отец Хамилтън. – Научих за нея, когато в един момент жената дойде при мен да попита дали не мога да направя нещо за него. Бедният, самият той не спирал да ридае според нейните думи.

– О, Божичко! – промълви Джаксън, но акълът му беше другаде. – Всъщност не ме интересува съдържанието на подобно писмо. Не ми влиза в работата. Но бих искал да проверя дали пък не пазят нещо написано черно на бяло. Как го каза Ханафи – „нещо на хартия“.

– Май ще се наложи да ги попитаме – каза отец Хамилтън и след вечеря двамата потеглиха с колата към семейство Кенили: типична малка къща, облицована с червени фугирани тухли и с кокетна градинка отпред.

Семейството също вечеряше бекон с яйца и Джаксън потрепери гнусливо, като го поканиха да седне на трапезата. Самият Кенили, висок, слаб и мъртвешки блед, му наля уиски и Джаксън отново реши, че трябва да направи любезен опит да го изпие. В същото време видя точно с какво, според него, къщата беше привлякла отец Фогърти. Кенили беше корав човек, без следа от светска сервилност към духовенството, жена му беше красива и ужасно отнесена, говореше сама на себе си, на котката и на децата едновременно. „Розалийн! – извика строго. – Вън! Марш оттук! Казах ти, че ако не спреш да мяукаш, ще се наложи да излезеш навън… Анджела Кенили, пръчката ли чакаш!… Не искаш да влезеш в банята ли, Анджела? Ами нали допреди пет минути беше там. Няма да разреша на отец Хамилтън да се качи в спалнята при теб, ако веднага не си легнеш.“

В детската спалня Джаксън подаде пръста си на дете с доста флегматичен вид, което мигновено го пъхна в устата си и започна да го дъвче, очевидно под впечатлението, че рано или късно ще стигне и до захарта.

По-късно се настаниха пред питиетата си в гостната, прекъсвани единствено от Анджела Кенили, която, обзета от трескаво любопитство, надничаше на всеки пет минути, уж да поиска бисквитка или чаша вода.

– Вижте, отец Фогърти не е оставил завещание – Джаксън обясни на Кенили. – Следователно утре ще бъде погребан тук, освен ако нещо не излезе наяве. Предполагам, че ви е казал къде иска да бъде погребан?

– На острова. Казвал го е поне двайсет пъти. Според мен твърде далеч. Нали, отче?

– Аз няма да мога да дойда! – обади се госпожа Кенили и се разплака. – Не е ли ужасно, отче?

– Не е ли оставил нещо собственоръчно написано? – Прозря в погледа на Кенили, че писмото наистина се отнася само до картината, и вдигна пръст в знак на предупреждение. – Вижте, ако е оставил нещо, не искам да знам какво пише в него. Би било крайно неприлично, след като вече са се допитали до енорийския свещеник и най-близкия роднина. Интересува ме само дали – изчака малко, колкото да се увери, че Кенили следи мисълта му – е оставил тук някакви писмени указания, независимо от какво естество.

Госпожа Кенили попи сълзите си и ненадейно се разприказва със светкавична скорост.

– Разбира се, това се случи в деня, когато бедничкият отец Джери беше толкова потиснат, но тъй като ние му бяхме приятели и той нямаше какво да ни остави, и…

– Млъквай, жено! – скастри я съпругът ѝ и я изгледа кръвнишки. После Джаксън забеляза как присви устни, сякаш мислено се забавляваше. На Джаксън този човек му допадна. – Както сам казваш, отче, ние имаме писмо от него.

– Адресирано ли е специално до някого?

– Да, до енорийския свещеник, на когото трябва да бъде предадено след смъртта му.

– Точно тези думи ли са написани? – попита неочаквано трогналият се Джаксън.

– Точно тези думи.

– Бог да ни е на помощ! – възкликна отец Хамилтън.

– Но си нямал време да го предадеш, така ли?

– Чух за смъртта на отец Фогърти чак след като се прибрах. Естър, разбира се, беше на църква.

– А ти си бил доста уморен, за да тръгваш тепърва за дома на свещеника. В такъв случай приемам, което е естествено, че е трябвало да го изпратиш по пощата.

– Но по пощата щеше да се забави – каза Кенили с бегла усмивка. – И отец Ханафи нямаше да го получи или може би чак вдругиден. Ти от това се боеше, нали, отче?

– Виждам, че добре се разбираме, господин Кенили – отвърна му любезно Джаксън.

– Ти, разбира се, не би желал да казваш нещо, което, строго погледнато, не е вярно – додаде Кенили, който очевидно доста се забавляваше, докато съпругата му, изглежда, нямаше и най-малка представа какво става. – Затова може би ще е по-добре, ако писмото бъде изпратено по пощата сега, а не след като излезете от къщата.

– Чудесно! – каза Джаксън, а Кенили кимна и тръгна. Когато се върна след няколко минути, двамата свещеници се надигнаха да си ходят.

– Ще се видим утре на службата – каза Кенили. – Късмет!

Джаксън си каза, че май наистина ще имат нужда от късмет. Навън валеше мокър сняг, когато отец Ханафи ги посрещна в преддверието, и когато му обясниха за писмото, настроението му изведнъж се промени. Сякаш логиката в доводите на Джаксън му беше подействала като магия или пък си е казал, че ето сега са трима духовници срещу един мирянин.

– Господин Кенили е постъпил много недалновидно, като не ми е донесъл писмото веднага – изсумтя недоволно той, – но трябва да кажа, че очаквах нещо подобно. Би било много необичайно отец Фогърти да не е оставил никакви наставления до мен, но сега не може повече да стоим със скръстени ръце в очакване да разберем какво точно е написал, тъй като погребението е утре. При тези обстоятелства, отче, мисля, че имаме всички основания да се подготвим за погребението според вече известното ни желание на отец Фогърти.

– Слава на Господа! – пророни отец Хамилтън, след като двамата с отец Джаксън влязоха в къщата на кюрето. – Бях решил, че никога няма да се справим с това.

– Все още не сме се справили – каза Джаксън. – А дори и да успеем, истинските неприятности ще дойдат след това.

Подготовката предстоеше. Когато господин Фогърти беше осведомен, той затръшна слушалката без коментар. След това трябваше да се обадят в полицейския участък на дванайсет мили от острова, а сержантът обеща да изпрати човек с колело да им нареди да изкопаят гроба. После местният енорийски свещеник, както и неколцина стари приятели трябваше да бъдат информирани, както и да се пусне съобщение в най-близкия ежедневник. Както Джаксън подхвърли уморено, романтиците винаги възлагат на по-светските си приятели да осъществят романтичните им намерения.

Картинката в къщата на двамата помощник-свещеници на сутринта след службата уплаши дори Джаксън. Докато катафалката и погребалната кола чакаха пред вратата, господин Фогърти седеше, пребледнял от гняв, като остави свещениците сами да разговарят помежду си. За най-голяма изненада на Джаксън отец Ханафи се застъпи разпалено за последното желание на отец Фогърти.

– Господин Фогърти, трябва да разберете, че за свещеник като брат ви изборът на място за полагане в гроба е нещо много важно, място за покаяние на бедните хора и тяхна свещена обязаност.

– Отец Ханафи – отвърна му господин Фогърти със студен, равен глас. – Аз съм обикновен бизнесмен и нямам време за сантименталности.

– Господин Фогърти, аз не бих нарекъл почитането на осветена земя сантименталност – смъмри го старият свещеник. – Така или иначе сега е ясно, че отец Фогърти е оставил указания, които да ми бъдат предадени след смъртта му, и ако тези указания се окажат онова, което ние си мислим, тогава отговорността ми би била голяма, в случай че не се съобразя с тях.

– Отец Ханафи, според мен писмото не съдържа това, което си мислите – отвърна му господин Фогърти. – Но това е въпрос, който ще разуча, когато се върнем, и ако се окаже, че е някаква измама, ще предприема съответни действия.

– О, господин Фогърти, сигурен съм, че не е измама – каза му енорийският свещеник, шокиран от думите му, но подозрението на господин Фогърти си остана.

– Заради всички нас да се надяваме, че не е – отвърна му той мрачно.

Погребалната процесия потегли. Господин Фогърти седеше нацупен отпред в колата до шофьора. Джаксън и Хамилтън се настаниха отзад и отвориха молитвениците си. Когато спряха пред един хотел да обядват, господин Фогърти заяви, че не е гладен, и остана вън на студа. А когато огладня и влезе в ресторанта, свещениците се преместиха във фоайето да го чакат. И двамата си дадоха сметка, че той може да се окаже опасен враг.

По-късно, когато продължиха да се придвижват в мрака, пред очите им изникна планинска местност, обляна в студена водниста светлина, светлина, която струеше мъртвешки от края на един облак. Градовете и селата, през които минаваха, изглеждаха все по-мръсни и по-изоставени. Стигнаха до кръстопът, бяха точно зад катафалката, когато чуха, че някой говори с кочияша. После една кола се вля в колоната зад тях.

– Май някой се присъединява към нас – обади се отец Хамилтън, но господин Фогърти, потънал в мисли за собственото си мъченичество, не отговори. На няколко пъти през следващите минути случката се повтори, като понякога колите изчакваха в отбивки или в странични алеи със запалени фарове, но всеки път Джаксън забелязваше дебело облечен мъж да стои на пътя и да се провиква към кочияша: „Това отец Фогърти ли е?“. Най-накрая стигнаха до село, където колата на местния енорийски свещеник ги чакаше пред църквата, наобиколена от малка група хора. В светлината на предните фарове попадна самотна кръчма на отсрещната страна на улицата, варосана, ослепително бяла, а около нея – забулен фон от далечни възвишения.

Господин Фогърти се обади ненадейно:

– Май тук е бил доста популярен – каза го с тон, който можеше да мине за любезен.

Пътят продължаваше напред, вдясно се чуваше шумен поток, който подскачаше от скала на скала. После свиха в страничен сокак, който завиваше надясно по посока на потока, след което започна изкачването, прекъсвано на места от релефни, голи скали, върху които катафалката и колите заподскачаха като добитък. Вляво от пътя се виждаше малка белосана къща, цялата грейнала в светлини, с буен торфен огън в откритото огнище и газена лампа с оранжев пламък, окачена на стената над него. На прага ѝ стоеше мъж и щом се приближиха, той пое към тях с фенер в ръка, като внимаваше къде стъпва. Чак тогава Джаксън забеляза и другите фенери и джобни фенерчета, които се спускаха от планината или прекосяваха потока, и всички те бяха хора, млади мъже и момичета, а от време на време и по някой як старец, всички вървяха по посока на Мас Айланд. Изведнъж го осени мисъл, застигна го като удар. Побърза обаче да си каже, че не бива да се лъже и това едва ли е нещо повече от подтик към новото и необичайното, който човек би трябвало да очаква, че ще срещне в такива изоставени места, най-вероятно примесен със суета. Разбира се, че е точно това, и той го знаеше, но освен това знаеше и нещо друго. Когато беше дошъл тук с Фогърти, му беше направило впечатление, че тези хора не показваха към Фогърти почитанието, с което удостояваха него и местния свещеник, и добре осъзнаваше, че за него, както и за техния свещеник те никога не биха излезли посред зима да прекосяват опасни планински мочурища и коварни зъбери. Той, както и енорийският свещеник никога не биха се радвали на нещо повече от сдържаното уважение на тези планинци; онова, с което те удостояваха дебелия, неприличащ на духовник млад мъж, който им беше поднасял халби в бара, който беше настоявал да му разказват стари истории и преживелици, който ги беше тормозил, хокал, дори налагал, беше нещо далеч по-голямо.

Погребалната процесия спря в една алея, която следваше брега на езерото. Повърхността му беше накъдрена от вълнички, чуваше се как се плискат в крайбрежните камъни. Двамата свещеници излязоха от колата, за да си сложат одеждите, след това и господин Фогърти също излезе. Беше нервен и неуверен.

– Много е неудобно, нали така? – каза той. – Но господа, не искам да си мислите, че не разбирам. Знам, че действията ви са ръководени от най-добронамерени подбуди.

– Много мило от ваша страна, господин Фогърти – каза Джаксън. – По всяка вероятност и ние също правим грешки.

– Благодаря, отец Джаксън – обади се господин Фогърти и протегна ръка. И двамата свещеници се ръкуваха с него, след което той се отдръпна и свали шапка за сбогом.

– Е, една неприятност по-малко – каза отец Хамилтън и направи кисела гримаса, когато възрастен мъж се втурна през калта към колата им.

– Трябва ни светлина! – извика той. – Хайде да обърнете колата странично, така че фаровете да осветяват пътеката, за да се вижда какво правим.

Шофьорът им изруга, но даде на заден и обърна колата с лице към езерото. После включи фаровете. Малко по-напред по пътя колата на енорийския свещеник направи същото. Един по един подредените фарове светнаха и с всеки изминал миг картината пред тях ставаше все по-жива и по-жива – портата, прелезът, по-нататък пътеката, която водеше към малкия кафеникав каменен параклис с псевдоромански вход. Когато светлината се усили и успокои, целият остров заприлича на огромна театрална сцена, сякаш изрязана на фона на мрачния планински хребет заедно с малките белосани къщи в подножието му. Най-нависоко, като уловен в разсеяното сияние на луната, Джаксън видя снега на върха му.

– Ще бъда зад теб – обърна се той към леко развълнувания отец Хамилтън, гледаше да е след него, когато двамата се присъединиха към енорийския свещеник пред портата.

Джаксън не искаше да го видят, защото плачеше, а той беше мъж, който презира сълзите – собствените си и на другите. Всичко приличаше на някакво чудо, а отец Джаксън не вярваше в чудеса. Отстъпи назад до оградата, за да направи път на опечалените, и тогава видя ковчега, сякаш от злато насред грейналите светлини, чу равните гласове на четиримата планинци, които го носеха. Видя го как се поклаща над главите им – покрити с шалове или голи – как проблясва между дребните закърнели храсти от бодлива зеленика и леска.