100 години Едит Пиаф – красивата и тъжната, деспотичната и ранимата – се навършват на 19 декември. Великата актриса и певица е омайвала поколения ценители на изкуството. А само след около месец, в края на януари, българските читатели ще имат в ръцете си биографична книга, посветена на Пиаф – написана от нейната полусестра Симон Берто.
„Животът ѝ бе толкова тъжен и толкова красив, че изглежда невероятен“, казва преди много години за Едит Пиаф Саша Гитри – и сякаш с това най-добре описва земния ѝ път.
Книгата на Симон Берто е публикувана за пръв път през 1969 г. Новото издание на биографията (у нас от изд. „Ентусиаст“, в превод на Никола Шивачев и Калина Ковачева) излиза със снимки на певицата от личния архив на Берто, една от най-верните спътници през целия живот на певицата.
Малко повече от 50 години след смъртта на Едит Пиаф нейният живот и творчество не спират да вълнуват. Песните ѝ отдавна са надхвърлили социални, езикови и национални различия, за да се чуе гласът на обикновения човек, на човека от улицата.
Но колкото и наситен с талант и блясък от най-големите вариетета и концертни зали, животът на Едит Пиаф никога не е бил лесен – тя преминава през детство, тънещо в мизерия и пренебрежително отношение от най-близките хора, смърт на пристрастената към наркотиците ѝ майка от свръхдоза, смъртта на единственото ѝ дете, смъртта на най-голямата ѝ любов –боксьорът Марсел Сердан – в самолетна катастрофа, нараняванията, боледуванията и зависимостите.
Въпреки всичко, когато Едит Пиаф запява Non, je ne regrette rien, тя въстава срещу всеки, който я съжалява. Граби с пълни шепи от живота, прегърнала го е страстно, дори в най-жестоките моменти: всяка мъка и всяка трудност си струват, докато има за какво да пее в песните си. Желанието ѝ да продължава да живее е огромно, но тялото ѝ няма тези сили. След години на влошаващо се здраве, през 1963 г. Едит Пиаф умира на 47-годишна възраст.
Деспотична, ревнива, взискателна, но и всеотдайна и грижовна. Понякога властна и непоносима. Славата и парите успяват да завъртят главата ѝ, а ласкатели неморно ѝ повтарят, че е най-голямата, най-хубавата, най-добрата. Но когато угаснат светлините, в мрака остава една изхабена жена, съсипана от наркотиците и алкохола. Жена с болно сърце – с белези от удари, защото, харесвана и обожавана от много мъже, тя не е пощадена от нито един от тях.
Но преди всичко една жена с голям глас. Глас, който помита града, вихри се над площадите, за да възпее любовта на предградията, на улицата, на случайните срещи, на празненствата… Той идва от дъното на душата и раздира сърцата вече десетилетия…
Тя е Едит Пиаф.
Предоставяме ви откъс от биографичната книга на Симон Берто.
12
От любов Едит кара масата да се върти
…
Едит имаше хубави идеи, рисуваше красиви картини. Това не бе нещо ново; още в първите си писма до Жак Буржа тя пишеше: „…и така, довиждане, мой слънчев лъч укротен…“ Но нямаше търпение, искаше веднага да постигне всичко. Отегчаваше се и не можеше да оформи историята, да подреди куплетите. Аз имах търпение и затова ѝ помагах. Едит беше научила много. А и аз заедно с нея. Не бяхме станали кой знае колко начетени, но вече не можеше да се каже, че сме невежи. Дори общувахме с момчета като Бодлер!
Щом като скалъпехме горе-долу някоя песен, Едит телефонираше на Гита по всяко време на нощта:
– Ало, Гита? Тук е Едит. Трябва веднага да те видя.
Гита никога не отказваше. И тя като нас нямаше представа за времето. Обличахме се набързо и понеже това ставаше обикновено, когато си къдреше косата, Едит забраждаше главата си с кърпа и тръгвахме.
Още с влизането при Маргьорит, Едит започваше да ѝ чете своите измишльотини.
Гита я слушаше с ръце върху пианото. И се раждаше някоя от ония незабравими мелодии, каквито само тя можеше да сътвори.
Вечерта, след като имаше вече музиката на „Химнът на любовта“, наведена над трикраката масичка, Едит каза на Марсел: „Съчиних песен за теб, ти пръв ще я чуеш“. И му я изпя. Човек може да не вярва, но тези неща дават резултат.
После тя го помоли:
– Ще имам рецитал в „Плейел“. За да ми бъде всичко от тебе, искам да ми кажеш как да подредя песните си.
Човек трябва да е от професията, за да разбере подобна отговорност. Успехът на един тур от песни, още повече на един рецитал, зависи в известна степен и от начина, по който песните са подредени една след друга, тоест от това как са степенувани. Най-мъчното е да определиш мястото на новите, на нечутите дотогава песни.
Аз никога не бях правила това.
През нощта не можах да заспя. През деня нареждах, размествах и пак оформях списъка. А вечерта го поправях съобразно реакциите на Едит.
– Не е лошо така, Марсел, ти си гениален… Вярваш ли, че ще бъде хубаво?… Страхувам се, че бъркаш. Аз бих направила така… Значи си съгласен! Виждаш ли, че съм имала право!
След списъка тя си внуши, че той трябва да ѝ определи и светлините, и кога да се спуска фалшивата завеса.
В тази януарска вечер на 1950 година аз, която никога не се потя, плувах във вода. За да изнесеш рецитал в зала „Плейел“ трябва да си много самонадеян. За пръв път се осмеляваха да вкарат уличната песен в този храм на класическата музика.
От два дена Лулу ни повтаряше: „Деца, не остана непродаден нито един допълнителен стол!“
В гримьорната на Едит непрекъснато влизаха и излизаха цветари и раздавачи на телеграми. Бях си приготвила монети за бакшиш, които бързо се свършиха. Казах на Едит:
– Нямам вече.
– Добре де, давай им банкноти.
И започнах да раздавам банкноти така, както се дават билети за метрото, и в момента може би съжалих за улицата и… мизерията ѝ.
Преди излизането на Едит аз напуснах кулисите. Исках да видя как завесата се вдига над нея. Залата бе препълнена. Дъхът на всички тия хора образуваше топла вълна. А говорът им беше като шума на морето – дълбок и величествен.
Светлините в залата угаснаха и настъпи тишина. Завесата от червено кадифе се вдигна. Зад нея имаше друга, светлокафява. Бяха я сложили, за да намалят дълбочината на сцената, много голяма за Едит. Тя бе толкова дребна, че се страхуваха да не би публиката да не може да я чува. Обаче гласът ѝ бе толкова силен, че изведнъж изпълни залата така, както би я изпълнил един голям орган. Тя изпя „Песен в три такта“, без да мръдне, леко разкрачена, стъпила здраво, с ръце зад гърба. Беше само глас. После пя: „Ръцете ѝ“, „Малкият човек“, „Пет пари не давам“, „Един господин ме следва по улицата“, „Синята песен“, „Химнът на любовта“, „Акордеонистът“…
Познавах всичките, а имах чувството, че никога не съм ги слушала. Това продължи повече от два часа.
През антракта се вмъкнах сред тази тълпа като в метрото в пиковите часове. И чух: „Изумително“, „Сензационно“, „Нечувано!“, „Тя е най-голямата!“ Тия думи изпълваха ушите и главата ми. Изтичах да ги кажа на Едит. Изсипах ги пред нея като цветя от количка. Мисля дори, че съм хълцала. А тя се смееше, гледаше ме, сякаш се намирахме в нашата баня.
– Успокой се, Момон, не ти, аз излизам да пея!
Мистингет каза:
– При първата песен извикаха „А!“, при втората – „О!“, при третата имаха голямо желание да си тръгнат, при четвъртата започнаха да хълцат, а след това изслушаха двадесетата, без да усетят.
Тия думи, излезли от устата на „Мис“, сигурно са означавали нещо.
Когато останахме само двете в гримьорната, Едит ме погледна:
– Виждаш ли, такъв триумф не съм имала никога досега. А Марсел не беше до мен! Тази нощ само една маса ще ми шепти любовни думи…
Не можах да се въздържа. Хубаво си поплаках.
Песента бе нейният живот. Тя ѝ даваше всичко, но и я правеше още по-самотна, потапяше я в самотата на всички подобни звезди, самота, която ви задушава и която се опознава след аплодисментите.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение