Една aлтернативна история нa Русия, eдна секунда преди Путин

Възходът на Владимир Путин до днешния всевластен властелин започва на 31 декември 1999 година, когато Борис Елцин подава оставка като  държавен глава и го назначава за временно изпълняващ функцията президент на Руската федерация. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Една aлтернативна история нa Русия, eдна секунда преди Путин

Възходът на Владимир Путин до днешния всевластен властелин започва на 31 декември 1999 година, когато Борис Елцин подава оставка като държавен глава и го назначава за временно изпълняващ функцията президент на Руската федерация. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Че Михаил Зигар е изкусен разказвач, за това две мнения просто няма. „Империята трябва да умре“ разказва за ураганното време в Русия между началото на ХХ век и октомври 1917 година. Всичките хиляда и кусур страници се четат като приключенски роман. А издадената наскоро (пак от „Жанет 45“) „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин или какво се обърка, как и защо“ дори не е „като роман“ – това си е просто роман. С персонажите му – главни и съпътстващи – с диалозите, с острите драматични събития, с предателства, а за да бъде картината пълна, авторът е оформил заглавията на отделните части досущ като в роман от XIX век: „Първа глава, в която кардинал Ришельо убеждава краля да вземе важно решение“. „Всички са свободни“ е политически трилър, а реалната хронология на събитията е превърната в напрегнат сюжет.

Разбира се, Зигар е заявил това още във въвеждащия текст. Така и така, „прииска ми се да е фарсов приключенски роман“.

„Нека това да е „Тримата мускетари“ и тогава президентът Елцин ще е Луи ХIII, генерал Коржаков – кардинал Ришельо, а първият помощник Виктор Илюшин – капитанът на мускетарите Дьо Тревил.“

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Има и Милейди. Това е Таня – към онзи момент Дяченко, но преди това Елцина, а към днешния ден вече Юмашева.

Така че романът се е получил, а великолепният превод на Здравка Петрова, плюс внимателната и ерудирана редакторска работа на Даря Хараланова са направили „Всички са свободни“ увлекателно четиво и за български читател.

Дотук добре.

Но според мен това не е всичко.

Работата е там, че през цялото време, докато четях тази книга, все не можех и не можех да се отърва от усещането, че това е не просто добър роман, а е добър роман от любимия ми жанр „Алтернативна история“. Нещо като „Faterland“ на Робърт Харис (където действието се развива през 1962 година, Втората световна война не е свършила, Хитлер е жив и търси връзка с американския президент – но не Джон Ф. Кенеди, а баща му Джоузеф Кенеди). Или „Остров Крим“ на Василий Аксьонов (през 1922 година Крим не е превзет от червените, Перекопският провлак е взривен и в наши дни там живеят капиталисти, защото Крим е нещо като Хонгконг или Макао). Или Филип Рот със „Заговорът срещу Америка“ (прочутият Чарлз Линдберг, пронацистки настроен, печели през 1940 година президентските избори против Франклин Рузвелт и после става една…).

Причините за това инак напълно абсурдно усещане са много. Книгата разказва за кратък отрязък от време – изборите в Русия през 1996 година, когато Елцин се канидатира за втори мандат, а опонент му е комунистът Генадий Зюганов. Тоест времето е между януари и юли (разбира се, със съответните ретроспекции и прехвърляния почти в наши дни) и се описват събития, които ние уж помним. При това доста отчетливо ги помним: следяхме ги и как няма да ги следим, при положение, че в Русия се водеше битка между предполагаемата демокрация и напълно реалното реинкарниране на СССР. Елцин победи Зюганов, ура!, и всичко след това се подреди много хубаво (ама така хубаво, че в края на краищата доживяхме до истинска война в Европа!)

Обаче Зигар описва нещо съвсем различно. Описва не сблъсък на идеи и мироглед, а битка за овладяването на властта от олигархията. Разказва за чудовищни пари в инак побърканата от немотия Русия. Там с месеци не се изплащат заплати, а шепа хора разполагат с милиони и милиарди. Не рубли, а долари! Тъкмо те са обкръжили плътно биологическата развалина Елцин и са го превърнали в кукла на конци. По най-лесния начин: чрез патетично величаене. На което величаене той най-демократично се радва.

Усещането ми наистина беше като за „алтернативна история“, но някак наобратно! Сякаш ние живеем в алтернативната (съчинената!) история, а реалността е била някъде там, отвъд картинките. Усещането се засилва и с това, че Зигар разпитва (или използва интервюта и мемоари) на участници в ония събития в наши дни, 25 години по-късно. Блестящо хрумване! Тия хора или не си спомнят нищо, или си спомнят, но напълно погрешно, или спомените им се сблъскват със спомените на други съвременници и си противоречат тотално…

И излиза, че почти нищо не е такова, каквото го виждахме тогава по телевизора.

Ето един пример. Гледахме с ужас как гори Белият дом в Москва (домът на съветите на Русия), обстрелван от танковете на Таманската дивизия. Зигар обаче цитира участник в тия драматични за целия свят събития, който 25 години по-късно твърди небрежно, че танковете са стреляли с учебни снаряди, а пожарите по горните етажи на Белия дом са предизвикани отвътре. Е? Кое е алтернативна история и кое – реалност?

(И как човек да не си спомни пожара в нашия Партиен дом през ’90-а, когато двама уважавани мъже прекъснаха програмата с тревожната новина, че някакъв младеж щял да се самозапалва заради петолъчката горе. И как на мига там се стекоха стотици граждани, а един профсъюзен бос убеждаваше вицепрезидента веднага да обявява извънредно положение в страната, ако не и направо военно. А после се оказа, че в пожара е изгорял важен архив от документи, свързани с шетането на Коминтерна по нашите земи през 20-те години на ХХ век.)

Пак по телевизора гледахме как бодрият и засмян Борис Елцин танцува като младеж кан-кан, редом с моми и момци от скъпо платеното естрададжийско турне „Избираш или губиш“. И пощипва коцкарски сътрудничките си. Това е било алтернативната история, а реалната, истинската е била ето такава:

„Операторите се приготвят, после им казват да излязат, довеждат Елцин в помещението и тогава пускат операторите. Президентът, мъртвешки блед, записва максимално кратко обръщение. След това при него сяда Черномирдин. Преструват се, че обсъждат нещо. Заснет е и общ план на диалога. Казват на операторите да излязат. Извеждат Елцин, после пускат операторите да си приберат апаратурата“.

А наоколо се създават, преплитат се и се въздигат всичките онези ЮКОС-и „Сибнефти“, „Норникели“…

И тогава на сцената излиза тихичко и кротичко Владимир Путин. Малко преди това той е бил невзрачен шеф на предизборния щаб на кандидата за президент Собчак, но Собчак се проваля, тъй че Владимир Владимирович се присламчва към групата около Елцин. До декември 1999 година, когато Елцин ще го назначи за временно изпълняващ функцията президент на Руската федерация, остават три години и половина. Или една секунда според подзаглавието на книгата на Зигар.

Което с шут ни връща в реалната история.

ПП: А Михаил Зигар става един от десетките умни хора, които емигрират – далеч от тази история.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах