„Една чудесна актриса, която държат под капак“

Историята на Татяна Лолова, разказана от самата нея в книгата „1/2 живот“. Снимки от живота ѝ на сцената в Сатирата

Татяна Лолова в сцена от „Среднощна история“ от Шон Кейси, постановка на Гриша Островски, премиера 1965 г. Снимка: Сатиричен театър - „Една чудесна актриса, която държат под капак“

Татяна Лолова в сцена от „Среднощна история“ от Шон Кейси, постановка на Гриша Островски, премиера 1965 г. Снимка: Сатиричен театър

Татяна Лолова си отиде, но където и да е отишла (там със сигурност има и театър), в главите ни продължава да отеква гласът ѝ – с онази нотка на усмивка в него, с емоционално напрежение, намек да очакваме какво ще каже ей сега – момент, който не ни се иска да пропускаме.

Този свой глас тя запечата в книга и ни го остави преди да си тръгне. В нея разказа живота си – на една втора, защото – както казва самата тя в увода – „1/2, защото всичко, което имам в мен, е придобито с много нямане”.
Автобиографичната ѝ книга се чете като роман, който ви разсмива като комедиен спектакъл.

Предлагаме ви откъс от „1/2 живот“, написана под редакцията на Георги Каприев, предоставен от издателство „Изток-Запад“.

Сатирата

Заповедта си за назначение в Сатиричния театър подписах на 26 декември 1956 г. Оказа се, че това е първата заповед за назначение на актриса. Първата постъпила актриса в този театър съм аз. Макар че русенци ме забавиха, и вместо от 15-ти, заповедта ми е от 26-ти, „захапах“ годината 1956, която малко хора споменават, защото винаги се е казвало, че Сатиричният театър е основан през 1957.

Тази заповед подписах в една стаичка, която бяха отпуснали за основаването на нашия театър, и тя ми бе поднесена за подпис от моята кума Цеца Дишкова. Чудя се как тази жена успяваше да бъде и секретар, и преводач, и въобще да върши куп неща, които после се разпределиха между много служби, а тогава се вършеха чудесно от тази една единствена великолепна Цеца Дишкова. Тя е първото лице, което видях в Сатиричния театър, ако не броим проф. Сърчаджиев, който ме беше взел, така че бях човек на директора.

Изобщо ние бяхме една група човеци на директора, негови студенти от последния му курс. От съседния клас пък беше Виолета Тасева, която след това стана Леда Тасева, а по едно време беше Леда Сърчаджиева. Във всеки случай, Леда Тасева, прекрасна актриса и жена, изиграла голяма роля за създаването на този театър, беше официално назначена след мен. Измежду жените от нашия клас всъщност бях само аз, докато мъжете бяха няколко души: Досьо Досев, Гришата Вачков… Кольо Анастасов, който обикновено минава за един от основателите, дойде след близо една година като наказан. Не знам Кольо дали си пази заповедта, но аз я видях. Това беше голяма смешка. Не помня с какво точно се беше провинил във Варна, но беше свързано нещо със секс. Сериозно казано, не ставаше дума за секс, а за някаква романтична любов, отречена от ръководството на Варненския театър. И тъй като Сърчо го познаваше като свой студент, реши да рискува и да го назначи за наказание като актьор в новоосноваващия се театър.

Събирахме се постепенно, така че след известно време дойде и Финци, и Петьо Пейков, и Лили Апостолова, неговата съпруга, завършили в другия клас. След това Иван Джамбазов, Златина Дончева, пак от нашия курс, но от другия клас. Хиндо Касимов, наш любим състудент. Васил Попов, наш връстник, но завършил по-късно. Вели Чаушев и Мито Манчев, родени също през 1934, и те завършили след нас. Пенчо Петров – великолепен актьор и много смешен човек, когото страхотно обичах. Енко Багаров и Георги Парцалев, които нямаха театрално образование, но бяха гениални актьори. Яким Михов от Варна. Георги Раданов, когото си спомням с много нежно чувство, защото освен хубав актьор беше и великолепен човек. Дойде, в началото не с постоянна заповед, а само с покана, и прочутата Стоянка Мутафова, с която и досега ни бъркат, въпреки че сме различни във всичко. Родени сме в един и същи месец, но в различни години. Тя е мургава, тя е много по-жизнена от мен, много по-ниска от мен, а бе, нямаме нищо общо и все пак, когато вървя по улиците, и до днес много често ми казват:

– А-а-а, знаеме Ви Вас, Вие сте Стоянка Мутафова.

– Ама аз съм Татяна Лолова.

– Е да де.

Но Стоянка ме успокои, като ми каза, че и на нея ѝ викали Татяна Лолова.

Появи се и Георги Калоянчев, който също е назначен по-късно, въпреки че е стожерът, гениалният бурлак на Сатирата. Бурлак е в смисъл, че винаги играеше тежките роли и влачеше след себе си всички нас, а когато се наложи и автора, и режисьора, и имаше сили за още, за да довежда публиката до лудостта, в която тя изпадаше.

Казвали на Сърчо, че бил довел хора от кол и въже. Никому неизвестни актьори. Първия път, когато ни събра, бяхме една съвсем мъничка група. Около 5 актриси и 15 колеги. Тогава той каза:

– Искам да направим едно голямо нещо, дето го няма никъде в света. Искам, когато вървите по улиците, хората да се спират, и да бъдете толкова лични, толкова излъчващи, толкова елегантни, толкова обичани, че да се обръщат и да казват:

„Тази е актриса от Сатиричния театър. Този е актьор от Сатиричния театър…“

На нас това ни се виждаше утопия, струваше ни се, че Сърчо ни говори приказки от 1001 нощ, но и много искахме да стане, и го гледахме с ококорени блестящи очи, и си викахме вътрешно: „Да, Да!“ Ама откъде ще дойде това „да“, не мислехме. И колко време мина, докато една част от него се осъществи, а друга няма да се осъществи никога.

Събрахме се с много мерак и надежда. Сърчо беше страхотен оптимист. Сега като си мисля, той е епоха. Той създаде театъра. А като директор остана най-много година и половина. Колкото бях и аз в Русе, без да бъда никакъв етап. Но Русе ми е етап на мен. Така, както ми е етап и Сърчо.

Театърът се откри на 7 април 1957 година с „Баня“ на Маяковски. Не мога да кажа, че беше блестящо начало. Но ние имахме такова адски силно желание да е блестящо, че сигурно сме го внушавали. Поне на някои…

В „Баня“ играех Фосфоричната жена. Намирам, че няма родена актриса на земята, която може да изиграе тази роля блестящо и да направи страхотно впечатление. Мое верую е, че за да я изиграеш и да си добра, трябва да си родена само за да изиграеш тази роля, иначе да се скъсаш, не можеш да я направиш. Не знам какви качества трябва да имаш, но те трябва да са центрирани само в тази роля. Защото това не е жив човек, а категория. Може да се играят категории, но те трябва да са все пак ясни.
Тази обаче представлява една от 2005 г., която съобщава как тоалетните щели да бъдат от злато, как всичко ще бъде хубаво, как тя ще ги вземе в машината на времето и дъра-бъра. Е, как да го изиграя това нещо? Първо заставам на едно кубче в тъмното, пък се спъвам докато стигна до това кубче, а трябва да застана все пак много внушително в бялата рокля, която ми нарисува Хосе Санча. (Много обичах този художник, който изрисува и Кукерчето, емблемата на театъра, а аз присъствах в момента, в който го рисуваше: бях влязла да го поканя за тържеството на 8 март.) Заставам някак в тъмното и тогава нещо бухва. Специално бяха викали пиротехник от цирка за тази работа. И като избухне нещото, аз трепвам без да искам. От това цялата внушителност на стойката ми се разваля. От там нататък започвам да рецитирам, защото човекът от бъдещето си го представяхме не знам си какъв. Може би е трябвало да се играе съвсем просто. Тогава, в началото, никой не ми го каза. (По-късно Леон Даниел ми писа в едно писмо: „За да направиш тази роля, трябва да си Иван Кондов в пола.“) Мъчеха ме отсам, мъчеха ме оттам.

В сцена от „Баня“ от Маяковски. Снимка: Сатиричен театър

Съро беше вдигнал ръце от мен. Просто беше полудял и всички упреци: „Тая защо си я взел? Защо си я взел?“ бяха съвсем на място. Веднъж ме извика и каза:

– Ще работиш с Любомир Бобчевски.

Той е също от основателите. Страшно приятен и много сладък, от тези стари актьори-личности. Дадоха ме на Бобчето да ме мъчи и да го мъчат и него с мен. И си спомням, че той се опитваше да ме накара точно това: да не си мисля, че съм човек от бъдещето. Съвсем простичко да ги разкажа тези неща. Като седях с него, като че ли а-ха, да направя ролята. Но щом излезех от стаята и стъпвах на сцената, отново си почвах моята.

С първата си роля актьорът създава една визитна картичка. Аз направих една отвратителна визитна картичка. След такова нещо никой нямаше да ме вземе за нищо. А за втората пиеса Сърчо ми даде да играя жена от народа, която стои в задния план, вика „А-а-а“, издава изобщо някакви звуци и вдига едната ръка. Това беше ролята, която ми даде моят любим професор.

Станиславски казвал, че няма малки и големи роли, а има малки и големи артисти. Но много големи артисти са го опровергали. Аз вярвам, че самият Станиславски много добре е знаел, че това, което казва, не е верно, но го е казал точно за тези, които вдигат ръка от последния ред или даже въобще не вдигат ръка, а седят и чакат да ги види публиката. Един голям немски артист беше казал:

– Ако и най-гениалният световноизвестен актьор го сложат в три, даже в две постановки на трети план, още в края на първия месец публиката ще го забрави и все едно, че не е имало такъв актьор.

Актьорът израства с ролите. Един актьор, не играе ли няколко години, свършва. Аз много години не съм имала роли, а когато съм ги имала са били все на четвърти-пети план. В Сатирата хубавите женски роли бяха въобще много малко. Ролята беше една и тя беше за Калата, а ако бяха две, то тя е за следващия прекрасен актьор. Подреждат се прекрасните актьори, а за жените остава дребосъка, където, хайде, едно ще играе Стоянка, другото ще играе Татяна…

Когато през 1972 г. дойде прекрасният режисьор Джуркеску от Румъния, за да поставя „Швейк през Втората световна война“ на Брехт, преводачът му ми каза след неговото заминаване:

– Знаете ли какво каза за Вас Джуркеску: „Това е една чудесна актриса, която държат под капак.“

– Държали ли са ме под капак? Кой ме е държал под капак? Защо ме е държал под капак, че дори един човек, дошъл за една-единствена постановка, да го разбере още на втория ден?

Той ми даде една роля и не ми каза: „Това е гениална роля“, а:

– Вижте сега, това е много скучна роля. Давам я на Вас, защото мисля, че заедно можем да опитаме да направим нещо интересно.

И наистина. Женските роли не бяха много големи и между тях беше госпожа Копецка, съдържателка на кръчма. Един ден Джуркеску рече:

– А сега ще работим с Вас. Нека излязат всички, да остане само музикантът. Тук има една песен и ние ще работим тази песен.

И така ми постави песента, че когато ги пусна след това да влязат, всички се зарадваха и никой не завидя. Удоволствието, което усетих, беше страхотно. Верно е, значи, че понякога от никаква роля може да се направи нещо, но режисьорът трябва страхотно да те обича, или страхотно да ти вярва, или страхотно да има нужда да направи акцент от твоето присъствие. Иначе си отиваш.

Казват, че един актьор, не играе ли с години, свършва… Е добре, аз направих най-хубавата си роля, след като много години бях играла малки роли, много малки роли, и можеше да се помисли, че съм загубила тренинга си. Но съм страхотно благодарна на Радиото и на тази моя Катя Воденичарова, за която нямам насита да говоря, която ме отгледа най-нежно, не само пускайки ме в ефир, но и показвайки ме на публиката, защото много от нещата, които тя измисли за Радиото, излязоха и на сцена. Аз бях звезда в това, което правеха в „Хумор, сатира и забава“ и то ми поддържаше и самочувствието, и тренинга. И като казвам Катя Воденичарова, веднага добавям и Олга Селектарова.

Понякога ме питат:

– Добре де, Олга какво толкова е направила?

Тя е бивша актриса, напуснала сцената и беше техническо отговорно лице в редакцията. Ами направила е това, че ми създаваше настроението, душевния и физически комфорт. Как? Знае само тя. Аз не мога да го преразкажа.

Татяна Лолова в спектаклите на Сатирата:

В „Предложение. Сватба. Юбилей“ от Чехов, постановка на Методи Андонов, премиера 1960 г. Снимка: Сатиричен театър

В „Балът на манекенките“, постановка на Гриша Островски, 1961 г. Снимка: Сатиричен театър

В „Импровизации“ от Валери Петров и Радой Ралин, постановка Гриша Островски, премиера 1962 г. Снимка: Сатиричен театър

С Георги Парцалев от „Импровизация“, 1962 г. Снимка: Сатиричен театър

С Никола Анастасов в сцена от „Среднощна история“ от Шон Кейси, постановка на Гриша Островски, премиера 1965 г. Снимка: Сатиричен театър

С Георги Парцалев в „Женитба“, постановка на Нейчо Попов, премиера 1971 г. Снимка: Сатиричен театър

В „Женитба“, постановка на Нейчо Попов, премиера 1971 г. Снимка: Сатиричен театър

С Георги Калоянчев в „Хипотезите около подпалването на Ловчанския мост на 3 август 1925 г.“ от Георги Мишев, постановка на Гриша Островски, 1972 г. Снимка: Сатиричен театър

В „Силвестър“, постановка на Николай Поляков. Снимка: Сатиричен театър

В „Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт, постановка на Лучиян Джуркеску, 1973 г. Снимка: Сатиричен театър

В „Бидерман и подпалвачите“ от Макс Фриш, постановка на Гриша Островски. Снимка: Сатиричен театър

В „От другата страна“ от Станислав Стратиев, постановка на Пламен Марков, 1993 г. Снимка: Сатиричен театър

С Маргарита Пехливанова в сцена от „Хамлет в пикантен сос“ от Алдо Николай, постановка на Андрей Аврамов, премиера 1998 г. Снимка: Сатиричен театър

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Български Лев

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах