Една година без летящия човек. Да четем цял ден

Вече година без Валери Петров. На 27 август (четвъртък) големият поет се устреми към небесата, като ни остави красиво наредени думи, поезия, пиеси, преводи. Нека в този ден повторим чудото около неговата смърт – да почетем неговите стихове, да потопим с тях интернет и да се доближим поне за мъничко до летящите хора. Призивът е отправен в група във Фейсбук, създадена от Еми Барух.

Десетки в социалната мрежа вече заявяват желание в четвъртък да разгърнат любимата си стихосбирка на поета, детска книжка, а защо не и преводите му на Шекспир, за да се докоснат отново до изящното му слово.

„Напусна ни. Не каза къде да пратим телеграма… Остави всички свои думи – гласи анонсът на инициативата. – Остави ни частица от своята неподражаема деликатност и от своите предчувствия. Остави ни пластове човешка свобода. Даде ни и парола, входен билет към пластове изящество – с всички свои рими и всички свои ритми. Нека отново, нека заедно ги прочетем.“

Ние ще започнем още днес с това стихотворение:

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години – какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!