Една любовна история: Агонията на Лейбовиц и бездиханната Зонтаг

Старото, немощно, тленно тяло. Наистина ли искаме да го видим отблизо? Струва ли си да го изследваме? Какъв е смисълът да се взираме в гънките му, да ровим из белезите му?

Много преди Юлиян Табаков да разлае кучетата с голите, широкоформатни снимки на 81-годишна актриса Златина Тодева, световноизвестната фотографка Ани Лейбовиц навря пред очите ни онова, от което извръщаме поглед. Накара ни да се взрем в болното, умиращо човешко същество. Да проследим последните кади от живота на нейната голяма любов, изключителната американска писателка Сюзан Зонтаг.

Защо го направи? Защо снима бавната смърт на жената, която обожаваше? Дали тези фотографии бяха провокация като снимката й на голите Джон и Йоко? Или смел опит за естетизиране на ужаса? Дали ги създаде от мъка, от безсилие или от обич?
Отговорът, най-вероятно е последният. Обич.

Светът за Лейбовиц рухва през 1998 година, когато Сюзан Зонтаг се разболява. Ани е до нея. Следва я в болницата. Гали я по главата, докато кичурите остават по пръстите й. Държи ръката й, посинена от абокатите. Гледа как ракът я разкъсва. После инстинктивно се пресяга към фотоапарата. Фокусира своята смалила се, изтощена от химиотерапията любов. Отваря блендата на страданието. Снима.

„Щом лошото дойде, не спираш да виждаш, не спираш да кадрираш – казва Лейбовиц, когато я питат защо е запечатала мъките на Зонтаг. – Импулсът ми да снимам не се включва или изключва просто така. Копчето е натиснато постоянно.“

Следващите години са крехки. Сюзан бавно се възстановява. Вкусва живота на малки хапки. Но продължава да пише нахъсано, с брилянтна, ясна мисъл.

През 2003-а отново е пометена от рака. С жестокост, на каквато само тази болест е способна. Последната надежда е трансплантацията на костен мозък. Отправя се на път. Очаква я малък самолет с медицински екип, за да я закара в болницата. Носилката с изтощеното й тяло пълзи по пистата. Вятърът роши побелялата й коса. Лейбовиц улавя и този миг, точно преди полета.

„Шансът Сюзан да оздравее беше нищожен, но тя искаше да опита. Искаше да живее още, да пише още, да даде още – разказва по-късно Ани. – В онази последна година води невероятна битка. Беше толкова смела. През повечето време бях до нея, без да снимам. Но когато краят наближи, събрах сили и оново вдигнах фотоапарата. Исках да покажа как изглежда болестта, но и какво е лицето на куража.“

В края на 2004-а Лейбовиц се разкъсва между тежко болната Сюзан в Ню Йорк и баща й, на смъртно легло във Флорида. Пътува между надеждата и отчаянието. Докато чака поредния полет, разбира, че Зонтаг е издъхнала. Пристига в болницата със замъглени очи. Пред обектива й сякаш вали. Механичното сърце на фотоапарата запазва спомена за Сюзън, бездиханна върху болничната количка.

Следващият кадър е от погребението. Сякаш в транс, Лейбовиц се взира в своята мъртва любима. Облечена е в рокля, която двете заедно са избрали в Милано. Отгоре – любимото й черно, кадифено палто. Ани не се колебае. Вади фотоапарата, посредникът между живота и смъртта. Снима отделно главата, ръцете, торса, краката. После съединява частите в черно-бял колаж, сякаш следвайки думите на Сюзан: „Отдай на всеки миг еднакво значение“.

Светът е потресен. Бърза да обвини Лейбовиц в чудовищна студенина. „А аз агонизирах, докато снимах! Това беше моят начин да надмогна болката – казва Ани.– В миговете на шок се обръщаш към това, което познаваш най-добре. Не знаеш какво правиш, не анализираш. Просто действаш.”

По този начин усеща нещата още през 1989 година, когато вижда за пръв път Сюзан. Разбира се, през обектива си. Една от най-забележителните американски авторки позира пред нея за премиерата на книгата си AIDS and Its Metaphors. Привличането им проблясва, сякаш светкавица. Ани е на 39, Сюзан – на 55.

В тяхната връзка Лейбовиц е практичната. Подкрепя Сюзан да изкара шофьорска книжка. Купува й фантастичен апартамент в Париж. Помага й финансово, за спре лекциите и да се съсредоточи върху книгите си. Прави й писателско убежище от стари хамбари в северен Ню Йорк. Едновременно открива вътрешната й красота, намира онова „топло, чаровно същество, едно истинско красиво дете, обратното на това, което се очаква от интелектуалка“.

Сюзан, от своя страна, подмушва творческия хъс на фотографката. „Добра си, но можеш повече“, казва. Амбицирана, Ани показва най-доброто от себе си. Превръща се в довереник на знаменитостите. Винаги добре дошла във Vanity Fair и във Vogue, в Бъкингам и в Белия дом, в градината на Боб Дилън и в съблекалнята на Мик Джагър.

Ани и Сюзан никога не заживяват заедно. Обитават два срещуположни апартамента в нюйоркския квартал Челси. Всяка вечер поглеждат в отсрещния прозорец, за да проверят свети ли. Остане ли им време, пътешестват. Един зуум и са там. Йордания, Египет, Италия, Франция, Сараево през войната.

Погълнати от света, дълго отлагат решението за дете. Сюзан се дърпа повече. Накрая Лейбовиц зачева със сперма от донор. Ражда малката Сара на 51. Сюзан държи ръката й и грее от щастие. „Думи като „спътник“ и „партньор“ не бяха в речника ни – казва Ани. – Ние бяхме просто хора, които си помагат в живота. Най-близката дума е приятели. Всъщност, наречете ни влюбени. Харесва ми. Звучи ми романтично. Искам да съм пределно ясна. Това със Сюзан беше любовна история.“

Когато тази история приключва през 2004-а, Лейбовиц решава да я съхрани. В албум с фотографии, сред които тези от последните й дни. Преди да публикува най-интимните снимки – от битката на Зонтаг с болестта, от мъртвото й лице, се допитва до приятелите на писателката. Не всички са във възторг. Но я подкрепят.

„Сигурна съм, че Сюзан също би застанала на моя страна. Нямам никакво съмнение. Тя обичаше битките – казва Ани. – Тази книга дойде от мъката. Но когато я завърших почувствах огромна сила. Плюс нещо, което моята любима ми даде – Нещо от смъртта.“

Противно на очакванията, Photographer’s Life: 1990-2005 не е апотеоз на края, а на кръговрата. Шедьовър, като самия живот. А, ето го този размазан кадър от раждането на Сара, който Ани прави по време на собственото си цезаровото си сечение. Тук е и онази нежна, пълна с обич снимка на мъртвия й баща, положил глава върху възглавница от цветя – отишъл си е на 91 от рак, след като ден преди това бодро е шофирал. До него се усмихва непозната жена, сурогатната майка, износила и родила близначките на Лейбовиц след смъртта на любимите й хора. Наблизо ни зяпа и прочутият, гол бременен корем на Деми Мур, овековечен за корицата на Vanity Fair.

Пред очите се върти филм. Роднини и приятели, суперзнаменитости и пейзажи. Посоледната снимка е от лятото на 2005-а. Ани Лейбовиц обядва на открито със сестрите си, а в ръката си държи фотоапарат: „Обичам тази снимка. Просто животът продължава.“