Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Една млада актриса, която отказва да играе в сериали, за да не я е срам

Мартина Апостолова - за главната роля в „Ирина“, за неуспехите на българското кино, за супергероите на екрана и в живота, за мечтите и гражданските позиции

„Струва ми се, че няма достатъчна взискателност към работата в българското кино. На много малко режисьори им се занимава с актьорите. Нямат изисквания - нито режисьорът към актьора, нито актьорът към себе си“, казва Мартина Апостолова. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Една млада актриса, която отказва да играе в сериали, за да не я е срам

„Струва ми се, че няма достатъчна взискателност към работата в българското кино. На много малко режисьори им се занимава с актьорите. Нямат изисквания - нито режисьорът към актьора, нито актьорът към себе си“, казва Мартина Апостолова. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Мартина Апостолова е младата българска актриса, която спечели „Златна роза” във Варна и няколко международни награди още с дебюта си в киното. Играе главната роля в „Ирина”, българския филм с най-много отличия от международни фестивали през последната година. От 21 ноември може да го гледаме в салоните на „Евросинема“, G8 и Дома на киното.

„Ирина“ е социална драма, но и филм за любовта. За да запази семейството си, след като остава без работа, а мъжът ѝ губи краката си в злополука, героинята на Апостолова решава да стане сурогатна майка. Режисьор на филма е Надежда Косева.

Вижте още: 4 ФИЛМА С ПО 4 НОМИНАЦИИ ЗА НАГРАДИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КИНОАКАДЕМИЯ

Мартина пристига за интервюто от танцова репетиция на спектакъл на Марион Дърова. Срещаме се в едно кафене, където работи като управител (от време на време взима и смени), за да може да си позволи да има избор в актьорската си работа.

– Как сте с интервютата, свикнахте ли? Защото предполагам, че от излизането на „Ирина“ вече сте дали доста?

– Да, но не бих казала, че съм давала чак толкова. Аз възприемам свикването като малко лош навик, по-скоро се обиграх. Мога да кажа, че имам бърза мисъл, сега стана още по-бърза. Сега се настройвам много бързо да бъда адекватна и полезна.

– Омръзна ли ви да ви питат за футбола?

– Да (смях).

– Аз няма да Ви питам. Но след като сте стигали до националния отбор, защо вместо във ВИФ, сте отишли в Театралния департамент на Нов български университет?

– Благодаря. Човек като го влече нещо по-силно от друго, трябва да даде шанс на тези влечения… Театърът ме намери мен, освен че аз го намерих него, а поривът беше много по-силен, отколкото към футбола.

– Как и къде се намерихте с театъра?

– Влюбих се в театъра на един моноспектакъл на Касиел Ноа Ашер – тя играе сестра ми в „Ирина“. Бях на 12 или 13, отидох сама. Представлението беше невероятно, за първи път виждах непосредствено пред мен човек да прави някаква магия на камерна сцена. Не че преди това не съм била на театър, но тогава за първи път усетих тази магия.

После живях в Германия за малко, не се получи. Прибрах се в България, съвсем случайно разбрах, че Цветана Манева и Снежина Петрова са в Театралния департамент на НБУ. Заради тях поисках да уча там. Подготвих се сама, беше естествено и непринудено, не ми е било важно да стане на всяка цена. Просто дълбоко в себе си почувствах, че това искам да правя, отидох и го направих – без кой знае какви очаквания и се случи с лекота.

– Кога може да се каже, че станахте професионална актриса?

– Завърших през 2013-а, след което доста дълго време бях без работа, появявах се на независими и ъндърграунд сцени, а в Благоевградския театър отидох през 2015 г. Почти две години бях на щат и после напуснах, оказа се, че щатът не е за мен. Представленията, в които ми се налагаше да участвам, не отговаряха на моите разбирания за изкуство и на възпитанието, които ми бяха дали моите учители, и на стила, който аз бях възпитала в себе си. И в един момент започна да не ми понася, започнах да изпитвам неудоволствие и го усетих като обида. Не само спрямо себе си, но и спрямо всички хора, които 4 години са наливали в мен, влагали са и време, и знания. Без изобщо да говоря за парите, които съм вложила в образованието си, изведнъж аз излизам да го правя това нещо на сцената на родния си град.

– Вие сте от Благоевград?

– Там съм родена, макар че от бебе съм в София. Дядо ми обаче се е борил за запазването на Благоевградския театър – като кмет и главен архитект на града. Баба ми и дядо ми ме научиха да обичам операта, сутрин съм се будила с арии от „Дон Карлос”. Не съм първата в рода, която обича изкуството, но съм първата, която професионално се занимава с изкуство.

– Как стигнахте до ролята в „Ирина”?

– Обади ми се Надя Косева – тя е дебютант като режисьор на пълнометражен филм, но има много голям опит в късометеражните филми и в киното като индустрия. Била е продуцент, копродуцент и асистент режисьор на много големи филми. Тя дойде да гледа едно представление на Деси Шпатова с актьори от Нов български в „Сфумато”. Снежина Петрова, като продуцент, я беше поканила да ни види. После започнахме да се срещаме, да обсъждаме и след 3 месеца тя реши, че аз съм Ирина.

– Без кастинг?

– Знам, че е пробвала и други актриси. Но в киното, когато един актьор има точното лице и енергия, няма особено голямо значение колко е талантлив. Ако имаш това, което режисьорът търси, който и друг да се яви… Но след като Надя избра мен, започнахме да правим кастинги за другите персонажи.

– Бяхте много истинска във филма, как се подготвихте за ролята и какъв е актьорският ви метод? 

– Мисля, че ако животът на героя ти не е сходен с твоя, и чисто житейски нямаш опит, сходен с неговия – искаш-не искаш трябва да опиташ малко да поживееш като този човек. Ходила съм няколко месеца с изкуствен корем. При мен подготовката беше повече физическа относно бременността, за да разбера и психологически какво се случва с женското тяло по време на бременност. Цялата тази психофизическа подготовка ми трябваше, за да не мисля за физическото си поведение, а за това какво се случва в главата на тази жена. Не сме имали репетиции с текст. А аз не съм се старала да бъда себе си, старала съм се да живея като героинята по време на снимките. Да не мисля, че играя, а че просто ми се случва. Не мога да си обясня как се е случило, но със сигурност съм положила усилия и имам добра основа от учителите си.

„Ако животът на героя ти не е сходен с твоя, и чисто житейски нямаш опит, сходен с неговия – искаш-не искаш трябва да опиташ малко да поживееш като този човек.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– У нас повечето актьори са категорични, че театърът им е много по-голяма тръпка, отколкото киното – при вас така ли е?

– Все си мисля, че това го казват хора, които имат някакъв злощастен опит в киното. Първо – те не могат да се степенуват. Аз с малкия си опит – имам още един филм, който тепърва ще излиза, и няколко късометражни – дори не мога да поставя на везна киното и театъра, специално за актьора. Какво означава по-голяма тръпка? Аз и на терен изпитвам същото вълнение, както на сцената. Живееш ли вътре в ролята, това неизбежно ти доставя удоволствие и вълнение. Освен това инструментите, които използват киното и театъра, са напълно различни. В киното, ако не ти е изрично зададено, трябва да си доста обран, там води мисълта. В театъра тялото има хиляди изразни средства, с които да демонстрира мисълта. В този ред на мисли аз не мога да ги сравня. Тръпката ми е абсолютно еднаква, но е породена от различни качества.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

1 2Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg