Една от възможните истини за демокрацията

Документалната книга на Калин Тодоров „Зад кулисите на демокрацията“ (изд. „Изток Запад“) постави своеобразен рекорд. Във времена на стагнация на книжния пазар, когато книжарниците са празни заради коронавируса, насред ваканционно лято тънкото книжле, трето от поредицата „Зад кулисите“ („Зад кулисите на соца“ и „Зад кулисите на прехода“), още в седмицата на издаването си оглави класацията на „Гринуич“ по продажби.

Вижте още: ТОП 10 НА КНИЖЕН ЦЕНТЪР „ГРИНУИЧ“

Може би вълненията в страната са подходящ контекст за четене на тази книга. Може би хората искат най-после да научат истината за това, което се случва зад кулисите на политиката. Може би търсят по-достоверен източник от пресата. Възможно е.

Факт е обаче, че документалното четиво, написано от сина на Станко Тодоров, е интересен поглед към тайните на демократичното време. В никакъв случай безпристрастен – политическите разбирания на автора са видими и подчертани. Но не и твърде преднамерен – позицията на Калин Тодоров, бивш журналист от БТА и „Отечествен фронт/вестник“, му е дала възможност да проникне дълбоко зад привидното и да отсее правдоподобното от откровено фалшивото.

Във всеки случай убедеността, с която авторът говори за нещата, които е чул, почти хипнотизира. Интелигентното свързване на различните нишки, дори да е малко нагласено, създава усещане за достоверност. Посочените източници заслужават едновременно доверие и съмнение. Така „Зад кулисите на демокрацията“ се превръща в нещо като самата демокрация – достатъчно добре обяснена привидност.

Калин Тодоров е подбрал за кого от множеството видни фигури на прехода да говори. Там има личности от всички цветове на политическия спектър – има детайли за Андрей Луканов, които звучат скандално. Има развенчаване на царя. Има обичайната за левия диапазон атака към Иван Костов, но подплатена с аргументи. Има малко за Борисов, малко за Божков, малко за Пеевски, но много за Доган например. Липсват някак очебийно новите лидери на БСП като Станишев и Нинова.

Ако нещо в съдържанието и структурата на книгата е спестено или написано от страх, то не личи. Общият наратив е безцеремонен, не спестява нито слухове, нито доказателства. Читателят е вцепенен от факта, че някой изговаря на глас неща, които досега са били само подозрения и намеци. Първата реакция е на възхита пред смелостта. Следващата предизвиква замисляне – ами ако това е част от подмяната на действителността?

Досега в първите си две книги от поредицата Калин Тодоров не е давал знак, че е склонен да манипулира читателя. Вероятно не го прави целенасочено и в тази. Но историята е твърде близка до нас, ние все още я живеем и е напълно възможно хората, които са му давали информация, нарочно или случайно да са го подвели. В следващите десетилетия това ще стане по-ясно.

Личи, че книгата е писана с намерението да бъде четена от следващо, все още незапознато с тази част от българския живот поколение. Писана е като на крак, в момента на случване. Споменати са дори протестите, които текат в момента, но в минало време, като нещо, което е останало зад гърба ни. Посланието не е за нас, съвременниците, макар че най-силно ще ядоса, впечатли и събуди точно нас.

Част от 108-те страници на документалното четиво са посветени на Васил Божков – Черепа и на неговата колекция от антики.

Днес ви предлагаме откъс от „Зад кулисите на демокрацията“, в който е обрисуван именно бизнесменът, станал символ на преходното време с вечното си присъствие и герой на деня с шумното си сгромолясване.

„… За пред феновете си, СДС се беше разграничил рязко от Черепа, когото по онова време журналистите от Би Би Си бяха определили като „фронтмен на българската мафия”. И американското посолство се присъедини към тази оценка, като го определи  като „най-опасния местен гангстер”.  Това беше причината лидерката на „сините” Надежда Михайлова-Неински сензационно да се откаже от номинацията на Пламен Орешарски, бъдещия „червен” премиер, за кметската надпревара в София. Това стана в самото навечерие на изборите, и то само защото кандидатът на СДС беше приел поканата на Черепа да обядват заедно. Този тип публично „остракиране” обаче никога не трогна олигарха. И си беше прав – през всичките години на Прехода, въпреки че публично се дистанцираха от него,  нито  „червените”, нито „сините”, нито царя, нито ГЕРБ  позволиха прашинка да падне върху него. Но какъв е този митичен Череп? Откъде се взе? Преди промените сведенията за него са твърде оскъдни и доста противоречиви. Сигурно е, че е роден във Велинград и там е преминало детството му. Майка му е била учителка по руски, а баща му – по математика. Една от легендите, които се носят около малкия още Череп е, че библиотекарката на училището е предупредила майка му да внимава с него.  Още на десет години той бил изчел цялата секция със западноевропейска и американска литература. Ако се съди по оскъдния му речник, това едва ли е вярно. Факт е обаче, че след Велинград Васил Божков е завършил успешно Математическата гимназия в София и специалностите „Математика” в Софийския университет и „Икономика на труда” в Университета за национално и световно стопанство.  Колкото и да търсех, не можах да намеря официални данни с какво се е занимавал Черепа след като си е получил дипломите, та чак до „Христовата” му възраст? Почитателите на предприемача твърдят, че e получил  прякора си заради комбинативния ум, ярко демонстриран по време на следването. Според неприятелите, той отразява изключителната му жестокост, проявявана при събирането на парите, които му дължали софийските комарджии. Градската легенда мълви, че през младежките години Черепа е бил един от „големите майстори” на всякакви игри на карти в територията на „Бермудския триъгълник”, заключена между култовите тогава столични кафенета „Бамбука”, „Шапките” и „Бразилия”. Виждан бил да играе покер на „вързано” с Христо Друмев-Омбо, агент на Държавна сигурност, европейски шампион по бридж, бъдещ генерален директор на НДК. Явно не са били само картите, защото преди да започнат да му викат Черепа, били му казвали Зарчето. Тези легенди може и да не са толкова далеч от истината. Защото първите си големи пари олигархът наистина натрупва от игри на комар и сделки с валута на „Магурата”. Това беше полулегалната улична борса в центъра на София, близо до НДК, разигравана в мътните времена малко преди и веднага след промените. По онова време вървели  и слухове, че Черепа „снася” информация на „куките” от Политическата полиция. Комисията по досиетата досега нищо не е „извадила” за  Божков, но „под сурдинка” се говори, че той е имал  вземане-даване и с РУМНО, военното разузнаване. Единствената известна негова държавна служба е тази на счетоводител в мощната държавна оръжейна фирма „Елмет инженеринг”. Според сведения, които получих от човек на разузнаването, с нейните пари Черепа е „играл” на „Магурата”. Той теглел долари от сметките на фирмата – там те били доста – „превъртал” ги през чейнджа, след това връщал обратно главницата, а за себе си оставял печалбата. Неудържимият възход, спечелил му славата на „най-богатия българин”, е свързан преди всичко с хазартния бизнес, но също така със застраховане, с банкерство, със строителен бизнес и с какво ли не още. Така или иначе, според западни разузнавания богатството му варира между един и три милиарда евро.

Предполага се, че Черепа има връзки и с транснационалната престъпност. Досега не съм намирал доказателства за това, но са ми разказвали една любопитна история. Васил Божков е най-големият колекционер в България на антики. Изумителната му колекция от тракийски, гръцки и римски артефакти е една от най-богатите в света. Тя може спокойно да си съперничи с колекцията на Британския музей и на галерията „Гугенхайм”. Според самият Череп, за нея са му предлагали 600 милиона евро и той вероятно не лъже. Дълги години държавата се гордееше с колекцията,  показваше я на големи форуми в Москва, Брюксел и други световни столици, с нея беше отбелязана юбилейната годишнина от приемането ни в Европейския съюз. После, когато внезапно го разлюби, държавата на „каскетите” му я конфискува, като постави под съмнение законността на придобиването ѝ. За нас, софийските нумизмати, това си беше публична тайна.  Черепа купуваше, често на безценица, от иманярите, както и сам призна в едно интервю. После артефактите се узаконяваха с елементарна технология, през някой от големите аукциони на „Ланц”, „Горни и Мош”, „Раух” или „Стамбулиу”. Освен от иманярите, Черепа си попълваше колекцията и от други, понякога екзотични места…“