Концертът на латвийското сопрано Асмик Григорян миналия петък носеше всички белези на специално събитие. В последните години гледахме на живо много музиканти в най-добрата им форма, но предимно в симфоничната и камерната музика – по-рядко в операта. Певците, които ни гостуват, са или легендарни ветерани от Златната ера (Доминго, Карерас), или много големи звезди, вече напълно разгърнали се и дори попревалили върха (Йонас Кауфман, Томас Хемпсън, Роландо Вийязон, Анджела Георгиу, Диана Дамрау, Елина Гаранча, Хосе Кура, Хуан Диего Флорес).
Сред изключенията са Григорян, която ден преди появата си на софийска сцена спечели за трети път приза „Певица на годината“ за 2025 г. на Международните оперни награди, както и сънародничката ù Кристинe Ополайс. И двете все още вървят нагоре. Изключение са и призьорите на наскоро проведения конкурс „Опералия“ Екатерине Буачидзе и Михай Дамян, но те тепърва ще навлизат в професията. Затова фактът, че 44-годишната етническа арменка Григорян предпочете да уважи ангажимента си в София вместо лично да получи наградата, е жест към българската публика в момент, когато кариерата ù достига нов пик. Професионална етика, безспорно, но и уважение.
Българската публика ù се отплати с възторг не само защото беше предпочетена. Всичко в петък вечер се подреди по най-добрия възможен начин – програма, оркестров съпровод, дирижиране, интерпретаторско умение, сценично присъствие, настроение. Програмата бе подбрана така, че да балансира между популярни увертюри (от Вердиевите „Силата на съдбата“ и „Набуко“ с чудесния хор на Софийската опера) и арии („Un bel di’ vedremo“, ария на Чо-чо-сан от „Мадам Бътерфлай“ и „Vissi d’arte“ от „Тоска“, двете на Пучини) до арии от „Манон Леско“ („Sola, perduta, abbandonata“) и „Песента към месеца“ от „Русалка“ на Дворжак. Гласът на Григорян е плътен, цветен и страстен. Тя не вокализира показно, не привилегирова техниката за сметка на музиката, а пее с чувство и отдаденост, които не могат да бъдат изиграни, само автентично преживяни. Има певици с по-ярко изразена техника, има и такива, дарени с огромен гласов диапазон, но толкова въздействаща комбинация от тембър, умение и харизма не се постига лесно.
Между Даниел Орен и Асмик Григорян има очевидна химия. Гледах го наскоро в „Тоска“ – чудесна постановка с много добри певци. Просто не беше същото. Това е разликата между пълноценен оперен спектакъл и концертното изпълнение – концертът е оголеният скелет на едно произведение. В него не можеш да разчиташ на сценография, мизансцен и актьорско майсторство, а само на глас, музика и присъствие. Орен дишаше с Григорян. Воденият от него оркестър беше безапелационно подчинен на нуждите на певицата. Орен не дирижира, а буквално изигра музиката. И най-малката промяна в темпо, динамика и настроение минаваше през него като електричество. Всеки оперен любител ще ви каже, че диригентите се делят на симфоници, които не усещат или пренебрегват нуждите на певеца, и оперни специалисти, които действат като мозъчен център на това така трудно изкуство, съчетаващо актьорска игра, пеене и оркестрово изпълнение. Вторите управляват процеса в услуга на изпълнителя. Биографията на Даниел Орен е на типичен оперен диригент и в петък ясно видяхме какво значи това на практика.

Диригентът Даниел Орен и оркестърът на Софийската опера и балет. Снимка: Софийска опера и балет
Асмик Григорян има силно въздействащо сценично присъствие, подчертано от смелия ú избор на тоалет, самоуверения език на тялото и, в пълен контраст с енергията и самочувствието, които излъчва, искреността и стеснителността ú, които проличаха в края на концерта. Финалните аплодисменти траяха повече от десет минути. Дали поради липса на време за подготовка, или неособено високи очаквания, но тя не бе подготвила бис, затова импровизира с традиционна арменска песен, също посрещната възторжено.
Накрая към Григорян и Орен се присъедини Пламен Карталов, който умело флиртува с публиката, като нареди да бъде прожектиран благодарственият адрес на Асмик към журито и публиката на Международните оперни награди в Атина. Един вид ето, ако не вярвате, тя наистина пренебрегна галата по връчването, за да бъде с вас. Нелош маркетингов подход към възвеличаването на собственото му мениджърско умение – но скромни оперни директори, че и успоредно с това режисьори, просто няма. В крайна сметка вечерта беше наистина чудесна и ако Карталов се е видял едновременно в ролята на легендарните Йоан Холендер и Франко Дзефирели, простено му е. Нека има повече такива вечери.

Асмик Григорян, акад. Пламен Карталов и маестро Даниел Орен. Снимка: Софийска опера и балет
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.




