Едно британско семейство сред бежанците в Ада на Земята на остров Лесбос

Как Ерик и Филипа Кемпсън, имигранти в Гърция, помагат на бежанците да си помогнат сами

Филипа Кемпсън в арт центъра на бежанския лагер „Мория“ на гръцкия остров Лесбос. Снимки: Десислава Микова - Едно британско семейство сред бежанците в Ада на Земята на остров Лесбос

Филипа Кемпсън в арт центъра на бежанския лагер „Мория“ на гръцкия остров Лесбос. Снимки: Десислава Микова

СОФИЯ – ЛЕСБОС – СОФИЯ

„Най-уязвимите хора на света са творците. Те са най-чувствителни, защото виждат света по различен начин”, казва Ерик Кемпсън, докато отваря малка невзрачна врата, която води към пространство, заредено с творческата енергия на художническо ателие, галерия, театрална сцена и концертна зала едновременно. Усещането е, като да попаднеш на остров насред острова – в последните няколко дни дъждът на Лесбос се лее като из ведро и показва най-тъжното лице на това място, оказало се на фронта на най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам.

Макар и да отсъства от новините, Лесбос остава най-горещата от петте горещи точки в Гърция, които Европейската комисия начерта през 2015 г. в опит да овладее бежанската криза. От началото на годината на острова са дошли 1134 души, повечето от които се озовават в „Мория” – центъра за регистрация край едноименното село, който се превръща в синоним за затвор за обитателите си, а определението му като „Ад на Земята” не е твърде преувеличено. Докато повече от 7000 бежанци на острова се борят със студа, неспиращия дъжд, оскъдната лоша храна и несигурното си бъдеще, Ерик Кемпсън ми показва място, където тези хора са художници, поети, музиканти, фотографи, актьори.

Арт центърът е най-новата инициатива в проекта „Надежда” на британското семейство Кемпсън, което живее на Лесбос от 2000 г. Тогава дъщеря им Елени е на година, а родителите избират да превърнат любимата си ваканционна дестинация в постоянен дом. Идеята за това начинание се реализира, когато семейството се мести от северната част на острова в покрайнините на столицата Митилини под агресивния натиск на хора с крайно десни убеждения, който през 2017 г. става съвсем нетърпим. Центърът е част от усилията на Кемпсън да помогнат на хората да върнат самочувствието и достойнството си отвъд етикетите на бежанци, търсещи убежище, имигранти и жертви.

В маслиновата гора около лагера „Мория” стотици хора живеят в палатки, предоставени от ЕС и ООН. В дъждовните дни токът спира, много от палатките протичат.

„Хората се задържат тук все по-дълго. Представяте ли си да стоите затворени в палатка, която вероятно тече, докато вали проливен дъжд – ден след ден след ден, а единствената причина да станете сутрин е да отидете да се редите часове наред на опашка за храна, която дори не става за ядене?”, пита съпругата на Ерик Филипа.

„Хората масово страдат от тежка депресия. Има толкова много опити за самоубийство”, разказва тя.

„Целта беше да осигурим пространство, което те да усещат като свое, за да не стоят по цял ден в палатките и контейнерите в лагерите, без да виждат никакъв смисъл”, допълва Ерик Кемпсън.

Сега тук се преподават уроци по музика – пеене, китара и цигулка, африкански танци, актьорско майсторство и рисуване.

Арт центърът на проект „Надежда“ на семейство Кемпсън

Стените на високото помещение са покрити с картини, които разказват за далечни земи от щастливите и тъжните спомени на авторите си, за дълги пътувания по земя и море, за непрежалими загуби и големи надежди. Часът е малко след 9:00 сутринта, а Абдула довършва картина, изобразяваща профилите на две женски лица, които изглеждат като едно.

„В нашата култура жените не са равни с мъжете. Затова могат да се доверяват само една на друга – никога не биха се доверили на съпруг, баща или брат, както се доверяват на приятелка, майка или сестра. Според мен жените и мъжете, като творения на Бог, са равни”, обяснява ми той.

Абдула е художник от Пакистан, който бяга, защото талибаните не одобряват изкуство като неговото.

Абдула е на 28 години, дошъл от централните части на Пакистан. Той е художник, намерил призванието си отдавна, а портретът на учителя му, нарисуван със синя химикалка върху бял лист хартия, наблюдава ученика и тук, на хиляди километри далеч. Абдула решава да бяга, когато талибаните научават за картините му и тайните уроци на млади художници, които е започнал да дава.

„Един ден бих искал да се върна. Корените на всеки човек са в родната му земя. Никой не идва тук за пари”, казва Абдула, докато довършва ореола над образа върху платното си.

Портрет на учителя на Абдула, нарисуван с химикалка

„Не съм срещал много икономически имигранти – всеки има история и повечето хора бягат от военни конфликти”, подчертава и Ерик Кемпсън.

Само през 2015 г. на острова акостират лодки с близо 400 000 души, а семейството, заедно със стотици доброволци, организира първата помощ на брега. Къщата им на северния бряг е на 200 метра от морето.

„Една сутрин излязохме в 6:00 сутринта, за да закараме дъщеря си до училище, а на плажа беше пълно с жени и деца. Няма значение кой си и какъв си – просто не можеш да подминеш безучастно такава гледка”, смята Филипа Кемпсън.

Първоначално идват по няколко лодки на седмица, после по няколко лодки на ден.

„През октомври 2015 г. пристигаха буквално по стотина лодки на ден, а веднъж само за един ден дойдоха 12 000 души. Ситуацията се влоши драстично – много лодки потъваха, много хора умираха, морето непрекъснато отмиваше трупове по плажовете. Гледахме от брега как лодките потъват за секунди и плувахме навътре, за да извадим хората, преди да се удавят”, спомня си тя.

Един такъв случай от септември 2015 г. остава запечатан в кадър, който заема централно място в стенописа на сирийски художник на една от стените в арт центъра. Елени Кемпсън, тогава на 16 години, спасява от водата тригодишно момче. Когато вижда една приближаваща лодка ненадейно да започва да потъва, тя решава да влезе в морето.

„Аз съм добър плувец и прецених, че мога да помогна. Когато приближих, видях едно младо момче, което едва се държеше на повърхността, но се опитваше да не остави детето да потъне. С жестове му обясних, че поемам момчето, но то беше изпаднало в паника, сграбчи ме за врата и продължи да плаче, докато не стигнахме до брега. Още помня виковете му, помня звуците повече от всички други емоции в онзи момент”, споделя Елени, която вече живее във Великобритания, тъкмо завършва музикалното си образование и работи по нова авторска музика.

Елени първа свири на сцената на откриването на арт центъра с 10-часов маратон с музика, песни и танци от най-различни краища на света.

„Най-много ми харесва това, че дори хора, които никога преди не са рисували, могат да излеят душата си върху платно или лист хартия. Много от картините са за приятелите, семействата, дългите пътувания на бежанците. От опит знам, че това е най-добрият начин да изразиш емоциите си”, казва тя.

Много от текстовете на Елени извират от преживяванията ѝ като доброволец по плажовете на Лесбос.

„Честно казано, всичко това наистина промени отношението ми към света. В известен смисъл това беше и начинът ми да се справя с емоциите си, защото невинаги имаше кой да ме изслуша”, признава тя.

Сима е бежанка от Афганистан. На 26 години тя е пропътувала разстоянието до Лесбос сама. Общопрактикуващ лекар по образование, Сима е открила рисуването тук. Макар това да е само хоби, с което да прекарва смислено времето си на острова, картините ѝ издават природен талант. Пристигнала е с лодка в началото на декември – преживяване, за което предпочита да не мисли и да не говори. Сега живее в Отделение С в лагера „Мория”, където настаняват жените, които са сами.

„Рисувам, защото нямам какво друго да правя”, казва Сима, която мечтае възможно най-скоро да се върне към професията си.

Филипа Кемпсън е много доволна, че толкова много жени посещават арт центъра.

„Очевидно има репутацията на пространство на сигурност. Това наистина означава много за жените. Идват и много майки с деца, чиито съпрузи ги пускат да идват тук сами. За много жени това е огромна стъпка, а и утвърждават своята идентичност, своите виждания, рисувайки”, подчертава Филипа.

Всички дейности по проекта „Надежда” се организират и ръководят от бежанци. Ерик и Филипа вярват, че най-ефективна е помощта, която позволява на хората да си помогнат сами. Според тях поемането на отговорности и успешната работа в екип противодействат на несигурността, безсилието и безтегловността, в която бежанците се намират, докато чакат да минат процедурата за оценка дали заслужават убежище в Европа – в повечето случаи процесът продължава около година и половина, но някои хора са на Лесбос от три години.

„Хората добиват самочувствие, връщат достойнството си, имат нещо, в което да съсредоточат енергията си и което да ги крепи”, смята Филипа.

Една от основните инициативи на проекта „Надежда” вече трета година е раздаването на дарения от дрехи и хигиенни материали. Първоначално носят всичко в лагера, но според Филипа това е лош вариант:

„Да раздаваш неща на хората все едно са някакви животни, е най-ужасното нещо”.

От края на 2017 г. функционира складът край Митилини, където и мениджърът, и екипът, които осъществяват всички дейности, са бежанци-доброволци – от Нигерия, Сирия, Афганистан. Задължително условие е да говорят английски. Сами организират работата и разпределят задачите помежду си, но всеки е способен да върши всичко.

Табели в склада край Митилини информират, че това не е супермаркет.

Складът за дрехи е организиран почти като магазин – табели на английски, френски и арабски език информират, че това не е супермаркет. На щанда е залепен списък с всички номера на дрехи и картинки на наличните видове артикули в склада. Така хората могат просто да посочат от какви дрехи имат нужда, а помощниците зад тезгяха ги носят от щендерите.

„Всеки ден раздаваме дрехи и тоалетни принадлежности на около 150 души – възрастни и деца”, уточнява Ерик и започва да изброява по списък, който пази в портмонето си, винаги готов за отчет: 150 якета, 150 чифта обувки, 300 чифта чорапи, 300 чифта панталони, 300 тениски/блузи и така за всяко нещо, което се намира в халето.

Дарения пристигат от различни краища на света – тъкмо са разтоварили два контейнера от Полша и Холандия. Понеже дрехите са с различни кройки и размери, в съседното хале има трима шивачи, които нанасят корекции по мярка на всеки.

Дамите и семействата с деца могат да се снабдяват с хигиенни материали веднъж на две седмици, а мъжете – веднъж на месец. За да избегнат опитите за измами, които всички наричат универсално „Али Баба”, в склада на семейство Кемпсън е въведена стройна система. Доброволци всеки ден раздават подписани и подпечатани билети на жителите на бежанския лагер край Мория. С такъв билет и документа от полицията, който удостоверява самоличността на бежанците, всеки може да отиде в склада на семейство Кемпсън. Служителите там са обучени да работят с компютър и водят отчет на посетителите, така че никой да не може да взема нови дрехи по-често от останалите.

„Имало е много опити за такива неща – отчаяните хора предприемат отчаяни действия. Ако някой има повече дрехи, веднага може да ги продаде – в „Мория” действа мафия като на всички други места и всеки се опитва да продаде всичко”, обяснява Ерик, чийто опит е в основите на толкова точно описаните правила.

Ерик Кемпсън

Чрез каналите си в социалните мрежи семейство Кемпсън остават в контакт с много от хората, които подкрепят проекта им с дарения, както и с много от хората, на които са помогнали. С помощта на приятели и съмишленици успяват да продължават да помагат и дистанционно. Ерик Кемпсън с възмущение разказва за случая на 22-годишна бежанка, пристигнала на Лесбос с 9-годишния си брат. След месеци в един от лагерите на острова, двамата получили инструкция да заминат за Атина с ферибот само след два часа – ситуация, в която попадат много бежанци.

Остров Лесбос е третият по големина гръцки остров в Егейско море с население от 88 000 жители. Изглед към пристанището на столицата Митилини.

„Тръгнах си от Лесбос, защото там нямах бъдеще като музикант. Страдах от всякакви расистки нападки още от самото начало, а в училище нещата не станаха по-добри. Това беше най-трудното, но и най-доброто решение, което съм вземала”, категорична е Елени.

Тя обаче остава завинаги свързана с острова и проекта „Надежда”.

„От тук мога да помагам много – участвам в благотворителни събития, събирам дарения, организирам изпращането на контейнери към Лесбос, освен това говоря на много публични събития и усещам, че има много хора, които искат да чуя какво имам да кажа. Затова не съжалявам за нищо”, продължава тя.

Освен това непрекъснато получава съобщения от хора, които е срещнала по бреговете на Лесбос като доброволка:

„Много от тях вече са се устроили, имат работа, учат в университет. Невероятно е да чуеш истории, които имат щастлив край, защото толкова много хора умират по пътя, дори след като са пристигнали в Европа – стават жертва на трафик на хора, на трафик на органи. Затова е важно да знам, че има надежда и хората все пак се справят, започват живота си от начало и намират среда, която ги приема”.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

OPERA OPEN