Едно писмо до Президентството, което бих написал

Едно писмо до Президентството
което бих написал

Би звучало така:

„Уважаеми господин Президент,

Пътят ми в града ме доведе пред Президентството. От фасадата едно приветствие гледа към площада и към хората: „Весели коледни празници!“.

Позволете ми да кажа, господин Президент, че друго приветствие ми се ще да има на това знаково място: „Честито Рождество Христово!“

„Честито Рождество Христово!“ – скромното ми мнение е, че тези думи повече подхождат там. Думи символично произнесени и изнесени на фасадата, където гледат прозорците на Вашия президентски кабинет.

Не е нужно да сме редовни богомолци в храмовете, за да наричаме себе си християни, както не е нужно всеки ден да пеем химна и да носим постоянно на гърдите си трибагреника, за да се наричаме българи. Ние сме българи, защото сме родени такива, защото земята ни е завещана като българска, без при това някъде върху нейните полета или горски склонове, нито върху небето над нея да пише „България“. Но ние знаем, че това е тя. Наша е и ние сме нейни. Същото е и с наследството на вярата ни. То идва само по себе си, завещано, дадено. Трябва само да го приемем. Дали ще бъдем „въцърковени“, както гласи понятието – тоест да участваме в тайнствата на Църквата, това вече е следващ въпрос, личен подвиг и решение.

Думата ми не е само за буквалната дума, както правилно ще се досетите. За нещо по-голямо е, а кой друг, ако не високо поставените наши избраници да се занимават с голямото? През годините на наместване на политическия разговор се е оформила една такава удобна, обтекаема форма, под която държавниците говорят за православието и неговите празници – без непременно да споменават същността, без да отдават заслуженото на източника и крайната цел на самата празничност. А тези празници не са нищо друго освен събития, чрез които православието общува, чрез които свещената история на християнството се среща с житейската история на всеки човек. И оттам съвкупно – с историята на цялата държава. Добила е традиционност тази формула, която виждам и днес изписана като поздрав от прозорците на Вашата институция. Този израз „Весели коледни празници!“, „Весела Коледа!“ е хем буквален, хем малко отвлечен превод на английския поздрав, в който обаче, забележете, думата християнство и Христос присъстват неотменимо. Струва ми се, че ние често говорим за Коледа не от пристрастие към традициите; не от знание, че това са всъщност римските „календи“; не от това, че разбираме прото-славянския корен на думата (самата тя от латински произход), а за да си спестим Христовото име и яснотата, че говорим за Рождество. Поздравленията „Весела Коледа“ са нещо ново, родено от новия век в нашата книжнина и в съвременния език и общуване. Постепенно това „гражданско“ и обтекаемо поздравление роди друго, съвсем недомислено нещо, което също се чува напоследък, а именно „Честит Великден!“ или даже „Весел Великден!“.

Нека вярваме в символичната сила на думите, господин Президент.

Сградата на Президентството, като се замислим, не е само институционално здание – със своите портали и арки това е „врата“ към сакрално място. Какво ни се открива, минем ли под арката край националния флаг, край гвардейците на пост пред него? Какво откриваме в цитаделата, оформена от масивните постройки? Откриваме свещена история на нашия народ и земя. Вие знаете това добре, защото всеки ден я виждате от прозорците на Президентството. Забележете как превратностите на епохите, независимо от властовите криволичения и сложната архитектурна съдба на София, са направили така, че в тъй наречения „вътрешен двор“ на президентството няма никакви други постройки – само символичната, сакрална сграда на ХРАМА.

Това е най-древният действащ храм в столицата, посветен на св. великомъченик Георги Победоносец. Това е вероятно и най-старото запазено здание в нашия град. Зад сградата на църквата, обърнати към Президентството се намират и други великолепни украшения на града и историята му – там е гробът на младежа свети Георги Софийски Най-нови, измъчван и осъден на смърт чрез обесване през 1530 година. До гроба му е положено тялото и на героично изстрадалата му майка Мария.

Това свидетелство на вярата – както и многото други саможертвени дела, запечатани в географията на нашия град – е подвиг, какъвто не сме виждали никой днес да извършва в името на съвременната българска демокрация. Кой и от коя от пропагандираните сега политически версии и идеологически форми на държавничеството може да засвидетелства дори само частично подобна жертвоготовност?
Ще ми се по-често и ясно да чувам думата „християнство“ в речите и документите на българските държавници. Християнството не се изчерпва само с понятието за религия, за лично духовно общуване с висша сила. Християнството е жертвоготовността, поставянето на другия преди себе си. Така, както го е направил Учителят на християните.

Християнството е морална система, превърната в универсален политически модел. Християнството е основата, върху която са написани проектите на нашите възрожденци. Върху него са построени всичките български царства от последните хиляда години. Да говорим и да се кълнем в подвига на героите от историята, да се възхищаваме по време на паради и тържествени срещи от поетическите и революционни гении на Възраждането и Освобождението, а да пропускаме основната дума „християнство“ и основното име – Христос – е противоречие само по себе си.

Да, сред българските граждани има и други, най-различни вероизповедания, деноминации, философски течения и вярвания. Място има дори самото неверие – и всички тези умонастроения са щастливи да са свободни, именно защото живеем в християнска култура. Защото сме част от общественото устройство и цивилизацията на християнска Европа, формирала в последния век политическата форма на Европейския съюз. Той е пряк плод на християнската философска, т.е. богословска мисъл и на вярата – духовни ценности, пренесени във формата на политически ценности. Те са изкристализирали в един обществен проект, от който сме част – и слава Богу, че сме. Именно християнската цивилизация е онова, което събира дори непримиримото на пръв поглед. Тя прави възможна общата търпимост – защото заличава границите, които обикновено ни дразнят и делят и ни настройват едни срещу други и отдалечават всички от центъра на общото. Затова, господин Президент, ще ми се при възможност и Вие да напомняте корена и основанието на нашата демокрация, а тя е не другаде, а в християнството. Неговият божествен Учител се е родил сред хората и това е то Коледа – не друго, а празник на Неговото Раждане.

Принципите на светската държава не са в противоречие с това да уважаваме (и да живеем като реалност) нашата свещена история. Не е осъдително да произнасяме името на Бога, в когото вярваме.

Можем да сме различни и да пазим в сърцата си различни имена на най-важното за всеки. Можем – също както става в едно семейство – да сме разни по произход, от отдалечени краища на страната и дори на света, да сме от различни етноси и вяра, но семейството – и всяка друга общност – ще оцелее и ще расте, ако има в нея любов. Тази любов е в основата, а християнското учение я поставя преди всичко друго. Дотам, че да се каже, че „Бог е любов“. Пожелавам на Вас, като най-символна и представителна фигура на нацията, да имате възможността решително да подпомагате разпространението на тази любов. Само с отношения по любов, а не по сметка, може малко от малко да се излекува пагубното разделение сред българите.

Позволявам си да пиша това писмо в открита форма, за да му дам гласност, та ако е възможно така да вдъхна увереност и на други – а най-вече на себе си – в скромния ми опит да бъда на нивото на завещаното от свети хора и достойни за следване предци“.

Георги Тенев
писател, гражданин
жител на София

Ето такова би било писмото ми до Президентството.