Издаването на „Ярост“ на Салман Рушди днес, почти две десетилетия след написването на книгата, е само по себе си експеримент. Романът очевидно е създаден като интелектуално пророчество на ръба на хилядолетията, а днес много от скритите в тъканта му идеи са вече горчив факт.
Ще започна с нещо лично. В рамките на няколко дни, съвсем случайно и без да подбирам, прочетох три книги, в които основният символ някак фаталистично се повтаря. Дина Рубина със „Синдрома на куклата“, Недялко Славов с „Пиафе“ и Салман Рушди с „Ярост“ ми напомниха за вселенската синхронност, която никога не е просто случайност. Куклата като символ е всъщност аватар на човека. Точно както хората са аватари на едни богове, създали ги насред отегчение и като на игра. Този мотив се повтаря все по-често в литературата едновременно с цивилизационното подсъзнателно преосмисляне на бог от човеците днес.
В „Ярост“ на Рушди всичко е гранично и поставено под съмнение. Смяната на времената, новата модерност, експоненциалният растеж на интелекта за сметка на себепознаването – всичко това е тема между редовете на този силно интелектуален, но и много интуитивен роман.
Британският писател с източни корени е нахлул с цялата си интелектуална мощ във всички времена, митологии, притчи и утопии едновременно, за да сътвори една малка човешка история с огромен, почти космически мащаб. При това не се е почувствал длъжен да крие стремежа си да смали и приземи всички митологични, религиозни и архетипни кодове. Напротив, оставял е ключове за разгадаването им навсякъде в текста, разголвал е алегориите, преобръщал е метафорите, играл си е с думи и значения, точно като в куклен спектакъл.
Професор Малик Соланка, главният герой на романа, е учен, чието хоби е изработката на кукли за представления. Толкова е добър, че успява да плени света и шоубизнеса с една от тях – куклата Малоумка, която заживява собствен живот извън него, превръща се в герой на телевизионно шоу, разпилява се в неконтролируем мърчадайз. От висотата на първоначалната идея – да пародира нелепото, да преосмисля съществуването – самата тя се превръща в кич, принизява се.
Аналогията между Соланка като Твореца създател и куклата като представител на човека съвсем не е далечна. Авторът дори кара героя си да говори за себе си като за Кронос – титанът, баща на боговете, който изяжда собствените си деца. Мотивът за Създателя се повтаря отново и отново – Соланка става родоначалник на цял нов виртуален свят, провокиран от една от жените, в които е влюбен.
Усещането за безкрайност на стълбицата на сътворението идва и от активното присъствие на автора, демиург на света в романа – едновременно реален и абсурден, фантазмен и естествен. Рушди е сътворил една интелектуална и културна вакханалия, смесвайки времена, култури, субкултури, географски разстояния и времеви диапазони. Препратките към различни култури са толкова много, толкова разнопосочни и почти абсурдно съчетани, сякаш ги е оставил да се самоопровергават, отричат и саморазрушават взаимно чрез противоречие. Нещо като бавно обратно изтриване на цялата човешка цивилизация, докато остане само зърното, ядрото, което я захранва. И това е безпардонно, свръхнатрапчиво интелектуално предизвикателство към който и да е читател. Интровертен, затворен в себе си наратив, който обаче тече леко и упойващо, следвайки логиката на приливите и отливите.
Соланка – богът и куклата – е дистанциран, снобеещ, озлобен бог в непознат за самия него свят. Има син, когото е изоставил, и кукли, които презира така, както презира хората. Доброто и злото са изличени, те са някъде извън него. Рушди е виртуозен – професорът през цялото време подозира, че е извършил престъпление, но се оказва невинен за него. И виновен за много други неща.
Неслучайно няколко пъти натрапчиво и видимо в романа се повтаря мотивът за напускането в хиндуисткия му вариант на отричане от земното и светското – саняса. Бащите се оттеглят, както се оттегля Бог, и затова светът е така повреден.
А изкушенията, разбира се, взимат женски образ. Всички жени в живота на Соланка, включително и куклата, изработена от него, са праобрази на женското начало, което всъщност е връщане към началото, към плодовитата майка-любовница. Само така може да се постигне – намеква Рушди – пречистването на този безвъзвратно загниващ на ръба на две хилядолетия свят. Мила, Нила и Елинор са въплъщения на всички архетипни идеи за жената – невинни, порочни, страстни, доверчиви, зли, прекрасни и опрощаващи. Чрез тяхната флуидност Рушди е оголил и изложил на показ патриархалния страх от всемогъществото на жената. Затова се налага жените да бъдат поставени в роли, за да бъдат смалени, за да бъдат разбрани. Това е страхът на бога-мъж от жената, която го предшества. Рушди оставя ключ и за това. Малик Соланка признава, че се радва, че няма дъщеря, защото се страхува, че ще бъде изкушен от нея.
А препратките и културните кодове са толкова много, че в един момент стават неудържими. Прескачат от древногръцката митология до виртуалните светове, от Кафка до Солженицин, от Джонатан Суифт (държавата Лилипут Блефуску в романа е реверанс към Гъливер и неговия автор) до Библията. Без ред, без хронологичност, без никаква подлежаща да осмисляне логика, те бликат от всяко изречение, от всяко име. Вплитат се с неудържима скорост в завихреното романово време, виртуозно овладяно от Рушди – усещането за забързване на цивилизацията след началото на новото хилядолетие е в дъното на наративния ритъм.
И точно тук е мястото да кажа няколко думи за превода. Надежда Розова е една от най-добрите български преводачки, безспорно. Изключително богатство на езика, умело използване на богато нюансирани думи и изрази. Но в този роман съм длъжна да отчета един съществен пропуск – няма преводачески бележки под линия. Тази набиваща се в очи липса не позволява да се усети пълноценно преливането от реалност в измислица в „Ярост“. Това е от огромно значение за цялостното преживяване на романа. Има случаи, в които липсата на уточнение под линия води до двусмислия, унищожава посланието. Сигурно няма да разбера дали Рушди е говорил за Татуин (след като споменава „Междузвездни войни“ преди това), или си е поиграл със словотворчество и нарочно е написал „Татуни“, вплитайки това в сложна система от подсмислови внушения. Няма да знам дали се е подигравал с цензурата, говорейки за скучната персона на Джордж „Гуш“ и експресивната на Ал „Бор“, или това е просто грешка на преводача и коректора. Няма да знам дали великолепният израз „от прът и кръв“ е коректорска грешка или наистина добър превод на някой каламбур.
„Ярост“ е една тъничка книжка от 318 страници, след която си опустошен от изживявания, сякаш си прочел три дебели тома. Салман Рушди е един от последните автори, които пишат така, скаш интелектът все още е признак на бунт.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение