Ефектът #MeToo: прилив на жени в главните роли

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

През годините, когато датата 14 февруари попадаше във фестивалния период, „Берлинале“ винаги отбелязваше по някакъв начин Деня на влюбените „Св. Валентин“: подходящ филм в програмата, цвете за дамите или палави бонбони във формата на сърце, обвити в червен станиол. Но тази година 14 февруари се оказа ден преди откриването и остана извън фестивалните вълнения. Затова пък неделята, 18 февруари, се оказа трибуна на дискусии под слогана #BerlinaleMeToo в солидарност с вълната женски протести в американското кино и развлекателната индустрия.

На специален обяд в Берлин европейското движение #SpeakUp декларира същите публични цели и стратегии за защита на жените в киното от неравнопоставеност и сексуално насилие. Подобна позиция обявиха и жените в киното на Южна Африка със собствена платформа срещу „джендър неравенството“, заявена официално от тяхната неформална организация SWIFT (Sisters Working In Film and Television, в превод „Сестри, работещи в киното и телевизията“). Главната им цел е борба срещу сексуалния тормоз на работното място. Програмата им предвижда стъпки за адекватна законова защита от официалните държавни институции и мощна медийна кампания с хаштаг #ThatsNotOk (Това не е редно). Любопитно и изненадващо е обаче, че в страната с един от най-високите в света показатели за насилие срещу жени, повечето от управителните органи на фондовете за филмово финансиране се ръководят от жени, както обяви режисьорката Сара Блехер. Но с уточнението, че тъкмо те разбират много добре пострадалите жени, защото самите са били жертви на подобно поведение.

От друга страна авторитетното американско списание „Холивуд рипортър“ (18 февруари 2018) публикува интересна статия под заглавие „Джендър замяна: актриси заменят мъжете на екрана“. В нея се посочват редица примери, когато под напора на вълната #MeToo редица продуценти и режисьори преработват вече готови проекти, за да включат в тях повече женски роли, за сметка на мъжките, тъй като статистиката напоследък показвала повишен рейтинг и интерес от страна на женската публиката. Посочват се конкретни случаи, например „The Hummingbird Project“, който на филмовия пазар в Кан е преценяван от потенциални купувачи и по тяхно искане отмъстителният герой на актьора Александър Скарсгард е заменен с женски персонаж, впоследствие предложен на актрисата Салма Хайек. По подобен начин в друг проект, „The Burnt Orange Heresy“, главният герой, който в едноименния роман от 1971 г. е мъж, във филма е променен в женски образ. Същата съдба е сполетяла и римейка по филма на датската режисьорка Сузане Биер „След сватбата“ (2006, номинация „Оскар“). Главните персонажи, изпълнявани от Мадс Микелсен и Ролф Ласгард, в римейка са заменени с женски образи и в ролите влизат Джулиан Мур и Даян Крюгер. Едно от обясненията (и оправданията) за подобни промени са по-добрите финансови показатели напоследък на някои продукции с женски персонажи и силни актриси в тях, например „Три билборда извън града“ (2017) с великолепната Франсис Макдормънд и „Чудо“ (2017) с Джулия Робъртс.

Още по-силна е вълната #MeToo в новата продукция на телевизионните сериали. На провежданите за пръв път под шапката на „Берлинале“ т.нар. „Drama Series Days“ определено се забелязва преориентиране и поощряване на проекти с доминиращо присъствие на женски образи и то в ярко положителна светлина. Това също се приема за гъвкава тактическа стъпка след мощната медийна атака и обвиненията за сексуален тормоз в Холивуд и в развлекателната индустрия въобще.

Тази вълна се оказа толкова неудържима, че достигна бреговете на Азия и „заля“ южнокорейската филмова гилдия, като засега най-сериозно пострада безспорният режисьор №1 Ким Ки-дук. Той не идвал в Берлин цели 14 години и новият му филм „Човек, пространство, време и човек“ („Human, Space, Time and Human“, 2018) е селектиран в престижната програма „Панорама“ . Филмът най-кратко може да бъде определен като „мрачен графичен сексуален опус“, но режисьорът смята, че е „мощен сюжетен разказ с библейско ехо за спасяване на човечеството“. Ала междувременно, докато работи по този проект, Ким Ки-дук става мишена на съдебно преследване с добре известното обвинение за „сексуален тормоз на работното място“ и то с петгодишна давност, от снимките на по-ранния му филм „Моеbius“ (2013). На пресконференцията в Берлин режисьорът бе принуден да отговаря повече на въпроси за съдебното дело, отколкото за новия си филм. Все пак актрисата Мина Фуджи го защити, като на въпрос как е работила с него, отговори категорично: „С удоволствие“.

Тъкмо в разгара на тази кратка, но ярка еуфория около слогана #MeToo, в основния конкурс се появи филмът „Три дни в Киберон“ (Германия, Австрия, Франция, 2018) на немско-френско-иранската режисьорка Емили Атеф. Тя е създала биографичен разказ за един епизод от живота на голямата актриса Роми Шнайдер (1938-1982), звезда на европейското кино през 60-те и 70-те години на миналия век. Филмът е построен върху известното интервю на актрисата пред немското списание „Stern“ от 1981 година, което тя се съгласява да даде във френския СПА курорт Киберон, в Бретан. В него Роми прави изключително откровен разказ за своя живот, разголва душата си, когато вече е потънала в тежка депресия, голямата ѝ любов с Ален Делон отдавна е в миналото, житейската ѝ равносметка я потиска, чувства вина като лоша майка за пренебрегнатите деца, тъпче се с приспивателни, чупи глезен, това я лишава от роля в предстоящ филм и все по-тъмни облаци надвисват над нея.

„Три дни в Киберон“

Филмът е изключително елегантно заснет в изящни черно-бели кадри, които продължават експресията на оригиналните снимки от интервюто в същата изобразителна стилистика. А актрисата Мария Бьомер е удивително точно попадение, почти като живата Роми Шнайдер, и журито на Берлинале трябва добре да помисли, когато присъжда „Сребърна мечка“ за най-добра женска роля.

И още нещо в контекста на по-горната информация за вълната #MeToo. От филма за Роми Шнайдер ставаясно, че в онези „наивни“ години, когато Харви Уайнстийн и всички останали като него все още не са били пораснали за кино, тогавашните филмови звездите са изпадали в свои собствени депресии. И са ги спасявали верни приятели и добронамерени колеги, а не #MeToo.