Ейми Уайнхаус, сестра ми и пристрастяването

Спомням си къде бях в деня, когато умря Ейми Уайнхаус. Влизах в един магазин в Сохо, за да купя подарък за рожден ден, и чух разговор между момичето на касата и нейната клиентка. „Умряла е от свръхдоза. Съобщиха го по радиото“, отбеляза касиерката с тъжен новинарски глас, докато броеше рестото. Двете заклатиха глави, промълвиха: „Каква загуба…“ и други заучени фрази, които се употребяват в случаите, когато почине някой млад и талантлив човек.

Когато се спомене нещо за Ейми – а това сега се случва постоянно покрай новия филм за нея, тя е навсякъде – все едно и също чувство извира дълбоко от съществото ми. Тогава сякаш някой ме фрасна изневиделица и ми се подкосиха краката. Устата ми увисна и пресъхна. Зъбите ми се разтракаха, макар че беше юли.

След като убедих краката си да се раздвижат, се затичах към колата, мислейки си: „Ако тя не може да се справи, тогава, Господи, всички ние сме прецакани“. Защото, странно ми е да го призная дори сега, но някак си през всичките тези години Ейми Уайнхаус ми беше мерило. Бях сключила договор със себе си, един абсурдно непроизносим договор, че щом като Ейми е жива, тогава и моята пристрастена към наркотиците сестра Шивон (бел. ред. – характерно ирландско женско име) ще е наред.

Докато Ейми катастрофално се търкаляше от улиците на Кемдън към сцената на наградите „Грами“ и успяваше да продължава да пее, или поне да диша, аз таях надежда, че моята сестра също ще се справи. Моята талантлива, забавна, мила, плаха, много по-добра от мен сестра. Моята сестра, пристрастна към хероин, метадон, крек, бивша алкохоличка. Моята сестра, чиято наркомания и самоненавист набъбнаха толкова много, че трябваше да я хоспитализират, се превърна в бездомница и остави единственото си дете – какво прекрасно дете – на мен и моето семейство.

В деня, когато почина Ейми Уайнхаус, целият ми свят се срути. Изкривената ми логика казваше, че щом мениджърът на Ейми, семейството й, докторите й, бодигардът й не са успели да я запазят жива, тогава каква надежда имаме ние? Ние или всяко друго семейство, което неохотно се присъединява към едно наркоманско турне, става свидетел на гледки, които не иска да вижда, запознава се с хора, с които никога не би закусвало по собствена воля, и таи безумни надежди, че един ден любимият им човек ще се прибере у дома.

Както в случая с всички прочути наркомани, животът на Ейми е бил изучаван и са били задавани много въпроси „Защо?“. Защо тази поразителна, талантлива, интелигентна жена е вършела поразии по хотелите? Изказвани са много теории: раздялата на родителите й, любовната афера на баща й Мич, хероинът на съпруга й Блейк Филдър-Сивил, булимията й, неспокойният й ум.

Въпросът „Защо?“ по отношение на сестра ми е също толкова очевиден. Имаме пъстра семейна история, сурова смесица от сюжетите на „Ийстендърс“ и „Безсрамници“. Когато лудостта достигна връхната си точка в епичен финален епизод от нашия семеен сериал, моите братя и аз бяхме изоставени – тийнейджъри без родители и без насоки. Препънахме се в съзряването си, докато се опитвахме да намерим смисъл в нашето объркано и ужасно детство. Но тя беше най-малката, най-уязвимата и най-чувствителната. Нямаше никакъв шанс.

В началото нещата не изглеждаха така. Докато продължавах семейната традиция и станах майка-тийнейджърка, сестра ми тръгна по свой собствен път. Макар че се забърка с наркотиците още на 13 години, тя се съсредоточи върху талантите си. Желанието да подреди живота си надхвръляше осакатяващата й срамежливост и сестра ми сякаш летеше. Бях вкъщи с ново бебе, на социални помощи, постоянно ревях и я гледах с възхищение. Работеше здраво във фирма за кетъринг и купонясваше здраво. Нищо лошо, нали?
Та нали това са ритуалите на съзряването във Великобритания. Ти си млад, пушиш трева и ходиш на работа. Това е социална норма. Както Мич Уайнхаус казва за дъщеря си във филма Amy: „Тя беше като много други деца, ходеше по запои“. Ние си мислехме същото. Трябваше ли тогава да си кажем: „Всъщност тя има проблем. Сестра ни има нужда от помощ“?

За семейство Уайнхаус това изглежда най-проблемната част от филма. Мич се оплака от монтажа на думите в един от цитатите му: „По онова време нямаше нужда тя да постъпва в рехабилитационна клиника“. Оставете настрана някои от неговите доста по-спорни постъпки и си представете колко трудно е да се сблъскаш с реалността, че някой, когото обичаш, има проблеми. Клаксонът прозвуча за нас, когато сестра ни, вече на 19, се завърна от 3-месечна ваканция с тогавашното си гадже (нашичкият Блейки) като завършена хероинова наркоманка.

Оттогава нататък нищо не беше същото. Животът й стана див и разпуснат. Редуваха се престои в болници, полиция, съдилища, пансиони за бездомни. Събитията се превърнаха от смешни в обезпокоителни и аз, братята ми и нашите относително нормални партньори обикаляхме Лондон с мисията „да я измъкнем“. Всеки от нас си имаше собствена теория как да й помогнем.

Докато минаваха годините, а личността, която познавахме и обичахме, се дистанцираше все повече от нас, ние се озовахме в един цикъл на тъга и гняв. Ежедневието й ставаше все по-плашещо, световете, които обитаваше, ставаха все по-мрачни. Задържа се на работа до 25-годишна възраст. После даде живот на дете, Мая, което се роди зависимо от метадон. По времето, когато започнахме да отглеждаме Мая, защото Шивон беше преминала на крек, всички ние бяхме съсипани. Знаехме, че трябва да пренасочим усилията си към това мъничко прекрасно същество и лека-полека се отдръпнахме от сестра си, за да се опитаме да нормализираме поне малко собствените си животи и да се погрижим за децата си.

Урокът от Ейми, разбира се, беше ослепяващо ясен още от самото начало. Беше утеха да знаем, че други хора преминават през същото, което и ние. Четейки за преживяванията на Мич Уайнхаус, Боб Гелдоф или Кара Делевин, които също са имали наркомани в семействата си, ми помогна се справя с ужасяващото чувство, че някога назад във времето сме изоставили сестра си, за да спасим себе си. Помогна ми да знам, че никакви поетични слова, никакви звездни приятели, никакви претенциозни рехабилитационни клиники не могат да спасят някой, който е затънал в зависимост. Колкото и да е обезсърчаващо това клише, то е вярно: трябва сам да си помогнеш.

Ейми си отиде, семейство Уайнхаус продължава да скърби, обременено от тежко наследство. Що се отнася до мен и моето семейство, ние плахо гледаме към бъдещето. Горда съм да заявя, че сестра ми прекара дълъг и интензивен период в рехабилитационна клиника и продължава да работи за възстановяването на личността си. Вече не очакваме да се завърне „старата тя“, а една нейна различна, по-силна и по-щастлива версия. Внимателно се подготвяме да я запознаем отново с нейното дете, но опитът ни е направил скептични.

Ще настъпи ли време, в което ние, нейните братя и сестри, няма да се питаме нервно: „Тя как звучи? Как изглежда?“. Време, когато всички ще си простим за нещата, които сме и не сме направили? Време, когато ще седнем на една маса и ще се смеем как тя е искала да арестуват мен и съпруга ми, защото се опитахме да й попречим да взима крек в тоалетната на болницата? Силно се надяваме, че това време ще настъпи. Защото беше интересно по едни извратен начин. Ще се вкопчим в тази надежда, защото през изминалите 16 години надеждата беше единственото, което имахме.

Бел. ред. – текстът е публикуван в „Гардиън“. Имената на авторката и някои от героите са променени.