Ейми Уайнхаус, възпяла женското страдание

На 23 юли 2011 г. светът изгуби изключителен талант. Ейми Уайнхаус беше орисана на вечен музикален успех – страстният ѝ глас, чувствените текстове и изразителната позиция да не съжалява за нищо са перфектната рецепта за суперзвезда.

Уайнхаус беше възхитителна, а успехите не закъсняха. Нейният албум Back to Black ѝ донесе пет награди „Грами“. Тя стана първата британка с три от „четирите големи отличия“ – най-добър млад музикант, запис на годината и песен на годината. Но, за съжаление, кариерата ѝ приключи с края на живота ѝ: на 27 години, точно като други прочути музикални икони – Джанис Джоплин, Джим Морисън и Кърт Кобейн.

Попмузиката често подбира жените като сладки, светли създания, но текстовете на Уайнхаус разкриваха нещо по-объркано. Те показваха жена, която отказва да се приспособява – не ексцентричната луда жена от калъпа на Кейт Буш или Бьорк, а такава, която е избрала да живее малко диво, да следва сърцето си и да пее за простото изкуство да си жена, написа няколко дни след смъртта на певицата музикалният критик на „Гардиън“ Лора Бартън.

Ругатни, алкохол, наркотици и пениси – песните ѝ са наситени с тези елементи. Тя пее открито за женските желания – не с кресливата сексуалност на „Сексът и градът“, а нещо по-истинско, по-физическо, по-сериозно. Тя запя за болката на тялото, нуждата от емоция, за разсейващата съблазън от мъжествени рамене, тениска и слипове…

Накратко – Ейми Уайнхаус говореше за страданието, което е дълбоко, дълбоко женско.