Новината за смъртта му е силно преувеличена

Роден в скептичния Пиемонт през 1932-а, единайсетгодишен по време на Социалната република на Мусолини, автор на „Отсъстващата структура“ през хаотичната 1968 г., преподавател, романист, създател на семиотиката, атеист, изпълнен със симпатия към католицизма и остроумен политически наблюдател, Умберто Еко ни напусна. Но самият той би казал: Ma gavte la nata. Извадете тапата. Изпуснете напрежението. Всичко е наред, това не е краят на книгите.

Страдахме повече за Тери Пратчет, Леми Килмистър, Дейвид Боуи, Алън Рикман, Харпър Лий… и Трифон Иванов. Големи хора си отидоха. Но за Умберто Еко някак не приляга да страдаме. Той беше твърде много пиемонтец за това. Ако почнем да се държим като хор от древногръцки оплаквачки, ироничната му сянка би охладила ентусиазма ни с едно северняшко: „Сиреч?“ Нали помните онова мило и все пак дразнещо „сиреч“, изразяващо подигравателна учтивост в речта на Якопо Белбо от „Махалото на Фуко“? Еко беше Белбо, струва ми се. Никой герой на романите му не е бил толкова симпатичен и непоносим едновременно. Професорът дори направи няколко реверанса към образа на миланския редактор в книгите си извън „Махалото“.

Той можеше всичко. Всички помнят романите му (поне първите два), но той пишеше и учебници, като „Изкуство и красота в средновековната естетика“, и наръчници („Как се пише дипломна работа“), книги по невъзможни теми („История на грозотата“), статии и есета. Умееше да разговаря; всъщност може би беше един от последните майстори на истинския разговор за идеи заедно с Жан-Клод Кариер. Точно като Белбо и Диоталеви, той умееше да създаде и да напълни със съдържание на пръв поглед абсурдни теми. Психология на масите в Южна Сахара. Цигански урбанизъм. Човек не може да не се усмихне, а после не може да не иска да прочете още. Умберто Еко измисляше невероятни проблеми и от тях създаваше идеи и цели книги: „Островът от предишния ден“ и „Баудолино“ са едновременно исторически романи и разюздано фентъзи, всъщност прекрасни вариации върху възможностите за алтернативна история.

Подозирам, че развитието на културната антропология на европейското Средновековие в Софийския университет (а и не само в него) се дължи повече на Умберто Еко, отколкото на Жорж Дюби или на Бахтин и Гуревич; и то заради „Името на Розата“. Литературата може да вдъхнови научни интереси и всъщност всички изследвания върху манастирската цивилизация (ако мога да се изразя така) доказват именно това. Самият Еко го казваше: монасите живеят чрез книги, мислят чрез книги и могат да бъдат разбрани чрез книги. Какво щастие, че той написа книга-ключ към всички тези други книги, които днес сме забравили как да четем!

Не съм сигурен, че е мъртъв. От него остават прекалено много следи. Мнозина ще бъдат забравени, но не и мъжът, който върна славата на древния Болонски университет. Най-малкото всички почитатели на симпатични шарлатани като Бейджънт, Лий, Линкълн и Браун още дълго ще препрочитат всъщност ученически преразкази на „Махалото на Фуко“. Остава шеговитото, но – като помислим, съвсем вярно – предупреждение, че глупаците винаги заговарят за тамплиери.

Още много пъти ще се срещаме с думите на Умберто Еко.