Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Екстазисът на Радослав Бимбалов

Това е книга, която те примамва с тънкия опиум на разказването, казва за „Екстазис“ Георги Господинов

Романът „Екстазис“ ще бъде в книжарниците на 17 май. Снимка: Издателство „Сиела“ - Екстазисът на Радослав Бимбалов

Романът „Екстазис“ ще бъде в книжарниците на 17 май. Снимка: Издателство „Сиела“

Точно една година след успеха на сборника си разкази „Млък“ Радослав Бимбалов издава нова книга, този път роман със заглавие „Екстазис“.

Макар да е познат като силен обществен глас, в книгите си Радо Бимбалов не вмъква политика, не се заиграва със злободневието, а търси  непреходните идеи, които съпровождат човечеството от самото начало на историята.

„Екстазис“ поглежда към смъртта, създателя и любовта едновременно, в един необичаен сюжет, през очите на Михаил, който е вляво. Събирачът на предсмъртен дъх разбира защо оня, който е създал всичко, има нужда от последните дихания на хората. И открива какво може да победи смъртта.

Романът се отличава най-вече с изящество на езика и разказваческо умение, за което Георги Господинов казва:

Обичам книги, написани с усет към езика. Книги, които те примамват с тънкия опиум на разказването, където няма случайна дума и всеки ред отключва нови врати и сетива. В точката, от която говори невидимият разказвач – събирач на последни дихания, се срещат смърт и любов, меланхолия и ирония, страх и утешение. И една увличаща лична история сред чуждите истории за край. Отдавна не бях чел така изящно написана книга като „Екстазис“ на Радослав Бимбалов.

Корицата е на Мартин Марков. Книгата ще може да се намери в книжарниците след 17 май.

Предлагаме ви откъс от романа „Екстазис“, предоставен от издателство „Сиела“.

 

Част втора

НЕ
ЗНАМ
ОТКЪДЕ

да започна. За да обясня, сигурно ще трябва да се върна до онази беля на хаоса – Сътворението. Нечие моментно просветление подредило парченца от разпилян пъзел и така се получило това, което наричаме живот. Всъщност не съм убеден, че е било просветление или просто Нечия безгранична скука, а може и Нечие страховито чувство за хумор. Така или иначе резултатът е налице – човеците от векове живеят с усещането, че са Нечие дело, делят се според Нечия воля, дори се избиват с Нечие име в уста. И всичко това, докато и вярващите, и отричащите Нечие съществуване еднакво не спазват Нечии закони.

А той дори не е Нечий. Напротив, ничий е, затова държи да го наричаме така, както и да го изписваме с малка буква. Разправят, че се гневял, защото човеците са се опитали да си го поделят, кръщавайки го с разни имена, според както им е удобно. Не съм виждал ничий гняв, но предполагам, че и не искам. Всъщност изобщо не съм го виждал, въпреки че работя за него.

Казвам се Михаил. Почти не помня какъв съм бил преди, само някак смътно си спомням как една статуя скочи от покрива върху мен и се слях с тротоара. Но и това сякаш съм го гледал отстрани, не знам дали се е случило точно с мен. Така е тук, вляво от вас. Все сме отстрани.

Не се пренесох вляво веднага. Първо се отлепих от земята, после и от привличането на тялото към нея, накрая от самата зависимост към тялото. Издигнах се в небе от мляко, разтопих се в него. Въпреки спектакъла и впечатляващото усещане това беше само чакалнята. Рееш се в нищото, като част от него, докато се реши закъде си – вляво или вдясно. За мое щастие, са ме дръпнали вляво – за вдясно съм чувал някои лоши неща. Прекарах малко време в чакалнята на бялото – може би някакви двайсетина години, – но имам чувството, че е било още по-кратко. Например миг.

***

Нека разкажа малко за вляво, защото много са ни подвеждали по тази тема. Първо, няма такова нещо като общо място, на което отиваме всички. Изящните картини и поетичните описания за градина, в която заедно щъкаме в щастливо безгрижие сред аромат на пчелен мед и пролетни цветя, са човешко изобретение. Илюзия, създавана от живи хора, които няма как да са били вляво. Плод на зле прикрит наивизъм, на немощна надежда, че отвъд ни чака някаква взаимна прекрасност, синхрон в общото съществуване, все неща така и непостигнати приживе.

Истината е, че моето вляво и вашето вляво няма как да са едно и също място – аз винаги ще съм едно вляво встрани от вас или вие едно вляво встрани от мен. Знам, объркващо е, но ще се опитам да обясня. Всеки човек получава своето вляво или вдясно (ако, за нещастие, ничий гняв така е решил). Това пространство е лично, не се смесва с останалите, нито се пресича или си пречи с тях. Всички, без значение къде се намираме, сме част от неспирно, необятно Ветрило, което се разгъва и възпроизвежда в нови и нови паралелни пространства – от обща плоскост – практически безкрайно.

Да, звучи малко самотно и всъщност е такова, но донякъде. Наистина не можеш да общуваш, няма как да докоснеш, да усетиш друго същество. Но почваш да откриваш неща, за които преди не си имал време – например да съзерцаваш с други очи това, на което си вляво, прикрит в удобната невидимост на разгърнатия нов ъгъл на Ветрилото. Когато дойдох, ми беше забавно. Работата ми ме водеше в съседния свят, а там откривах непознати неща – двайсет години е много време за хората. Почти всичко изглеждаше различно – колите бяха някак еднакви, по-малки. Смалени бяха и телефоните – да може хората да ги носят навсякъде. Светът беше станал по-шарен, цветовете от витрините крещяха – сякаш ничия ръка беше размахвала четка с бои по сивите фасади. Под пръстите на хората пълзеше интернет – приличаше на Ветрилото, с това отваряне на нови паралелни пространства. Мисля, че е ничие дело – само той може да измисли нещо, което да е дар и наказание едновременно.

Големият плюс на вляво е липсата на задължения към тялото. Имаш го, с теб си е, но не се налага да го търпиш, почистваш или храниш. Изобщо всички грижи за него, които представляват живота ти, преди да отидеш вляво, са напълно излишни. Тялото ти е отпаднал ангажимент – оценяваш всеки миг свобода, в който нищо вече не боли, не мирише, нито старее. Имаш цялото време вляво да се рееш в разсъждения – мислите ти са храната и въздухът, от които имаш нужда. От списъка на мозъка ти отпадат толкова много телесни задължения, че той се отваря за нови висоти. Вляво дори живелият в духовна нищета човек притежава съзидателните качества на творец.

И накрая – ако случайно попаднеш не вляво, а вдясно – съжалявам. Единствената утеха е, че от това по-лошо вече няма да става.

***

Животът, естествено, беше ничий – той решаваше кой да го изгуби, кога и как да стане това. Беше си негово, ничие право. Отнемаше живота, както поиска – в дълго страдание и болка или внезапно и милостиво. Решението ничие не подлежеше на съмнение, колебание или отмяна. Като ти дойде редът – отиваш да чакаш в бялото.

Не знам защо, но бях избран. Преселвах се в това, на което съм вляво, със специалната мисия да придружавам разни странници в последните им часове. Приключваха земния си път по различен начин, но имаше нещо общо в смъртта им. Отиваха отвъд изненадващо, в момент на силна емоция. Мое задължение беше да съм до тях, когато това се случи.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg