Екзархът, за когото свободата беше дело на духа

Героите на България не са само онези, хванали пушка и сабя, за да освободят народа от чуждо владичество. Мнозина будители и герои са тихи и последователни, вършили делото си упорито и дълбоко, с мисъл и грижа за бъдещето. Един от тях е първият български екзарх – Антим, който на днешния ден преди 154 г., през 1872-ра, оглавява новосъздадената Българска екзархия, очертала границите на България още преди Освобождението.

Популярна възрожденска поговорка е, че „Свободата не ще екзарх, иска Караджата“, но в крайна сметка точно Антим Първи показва, че свободата е първо дело на духа, а след това на оръжието.

Роден е през 1816 г. със светското име Атанас Михайлов Чалъков в Лозенград (дн. Турция). Родът му е от с. Татарларе, Одринско. Отрано се отдава на монашеството, но будният му дух го повежда по пътя на учението. Дълги години продължава неговото обучение в различни духовни школи в чужбина, където изпъква със старателност и отдаденост, преди да се завърне в България. Замонашва се в Хилендарския манастир в Света гора през 1837 г., където прекарва няколко години, но жаждата му за знания го тласка да излезе извън стените на монашеската обител. Учи в най-известното светско училище в Османската империя – Великата гръцка народна школа в Цариград през 1843-44 г. След това се обучава и завършва с отличие с първия випуск на Богословското училище на о. Халки, Гърция, през 1848 г. С подкрепата на руския консул в Измир получава стипендия за обучение в Одеската духовна семинария, а след това постъпва в Московската духовна академия. Завършва с магистърска степен по богословие през 1856 г., а като признание за постиженията си е ръкоположен в йеромонашески сан лично от московския митрополит Филарет. След завръщането си е удостоен с архимандритски сан от Цариградската Патриаршия, преподава църковна история, руски и славянски езици и ръководи семинарията на о. Халки.

В духовната семинария на остров Халки като професор, а по-късно като ректор на богословското училище, той преподава църковна история, руски и други славянски езици. През 1861 г. е ръкоположен за Варненско-Преславски митрополит. Има големи успехи в църковните проповеди и против инославянските пропаганди в Малкотърновско, Кукушка епархия, Видинско и Мала Азия. През 1868 г. в разгара на борбите за българския църковен въпрос, е назначен за митрополит във Видин. Той отхвърля подчинението на Вселенската патриаршия и се отдава на борбата за признаване на независима българска църква. Пътува из Тракия, Мизия и голяма част от Македония. Навсякъде държи пламенни проповеди и отдава делата и мислите си на каузата за отделяне на българската църква от Гръцката патриаршия.

На 28 февруари 1870 г. излиза султанския ферман, с който са признати за действителни исканията на българите за учредяване на самостоятелна българска църква. Дейците на църковното-национално движение, Висшият църковен клир и Смесеният съвет организират провеждането на Български народен събор, открит на 28 февруари 1871 г. Съборът взема решение за бъдещото управление на Екзархията и избира за екзарх Ловчанския митрополит Иларион. Той се отказва още в същия момент и за първи всебългарски екзарх е избран видинският митрополит под името Антим І.

В деня на българския народен празник „Св. Св. Кирил и Методий“ на 11 май 1872 г., Антим отслужва в Цариград тържествена литургия, на която прочита султанския берет за утвърждаването му като екзарх, т.е. духовен началник и представител на българите в Мизия, Тракия, Македонско и Моравско. Гнева си гръцкият патриарх излива, като отлъчва Антим и всички български владици от църквата и налага схизма на българите.

Екзарх Антим повежда борба за избавлението на народа ни не само от гърци, но и от турци. Той води активна борба и против униатското движение по българските земи, което настоява Екзархията да премине под владичеството на Римокатолическата църква. По време и след Априлското въстание той събира и изпраща сведения за баташките кланета пред цивилизования свят в защита на българския народ и прави изложение пред Европейската комисия в Цариград за българска автономия. Лично пише до Петроградския митрополит Исидор за застъпничество пред руския император, върху което Александър ІІ написва думите: „Да се освободи!“.

Османската империя се опасява, че огласяването на истината за нейните действия ще я компрометира пред културния свят и се опитва да потули истината. Макар и под натиск, екзарх Антим отказва да се яви в Цариград, да преклони глава и да отрече публично турските издевателства. Отказът му да измени на народа и истината не остава ненаказан. На 14 април 1877 г. той е осъден на смърт за измяна, но по-късно присъдата му е заменена със заточение в Мала Азия. Скоро след това обаче започва Руско-турската война.

След Освобождението Антим се завръща като глава на българската църква и неуморно работи за изграждането на новата българска държава. През 1879 г. председателства Учредителното събрание в Търново, което приема първата Конституция, а след това и Първото Велико народно събрание, което избира първия български княз – Александър Батенберг. Критикува решението на Берлинския конгрес за разпокъсването на Санстефанска България и подкрепя последвалото Кресненско-Разложко въстание от 1878-79 г.

В следващите години екзарх Антим се връща във Видин и поема отново митрополитската длъжност. Подкрепя и финансира просветното дело в града, съдейства за изграждането на голямата катедрала „Св. Димитър“. По време на Сръбско-българската война от 1885 г., оставайки верен на народа, той отказва да напусне обсадения град. Земният му път приключва на 1 декември 1888 г., а тленните му останки почиват в мавзолей, завършен през 1934 г. и изграден специално за него по инициатива на митрополит Неофит в двора на Видинската митрополия.