Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Екзекуцията на писателя

В България литературна критика почти не се упражнява, но когато това се случи, тя се превръща в касапница

 - Екзекуцията на писателя

Кой пише книги?

„Всеки човек може да напише една книга. Писателите са хора, които пишат книгИ.“

Тази фраза стои на първа страница на един от редките учебници по писане на книги, авторството на който е на Ървинг Стоун. Това е според мен и най-либералната и може би поради това най-вярна дефиниция на една професия, занимание, увлечение, хоби, страст, пристрастие, амбиция, психоза (наречете го, както желаете), която не случайно остава във фокуса на обществения интерес.

Преди да се отправят критики, заклинания, обиди и в редки случаи хвалебствия (повечето със съмнителна стойност), не е ли добре да си изясним какво точно разбираме под понятието „писател“ и съответно какво се очаква от някой с подобна ориентация?

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Мотивите за писането са обяснени в есето на Джордж Оруел Why I write и тяхната валидност не се е променила с времето: едни пишат от психотерапевтични подбуди, други – защото имат истории за разказване в запас, трети – тъй като смятат, че мислено са проникнали в дълбочина, която никой не е достигал преди тях, четвърти заради убеждението, че са изобретили уникална литературна форма. Познанието обикновено няма много общо с писането. Един писател може да бъде невероятно образован като Умберто Еко и въпреки това книгите му да са по-малко талантливи от онези на Джек Лондон, за когото се знае, че не е завършил дори средното училище. Разказваческият талант е също толкова уникален, както и музикалният, рисувалният или онзи на играча на тенис или футбол. Да се смята, че трябва да имаш валидна диплома по литература, още по-добре докторска дисертация, за да бъдеш добър романист или писател, е меко казано наивно. Талантът, дори когато пише с правописни грешки, е първото, което прави писателя такъв. Доказа го последният нобелист Патрик Модиано, който в клуба на литературните гении е между онези, които не се гордеят с академични знания и титли, а с огромен талант на психолог и разказвач (опасявам се, че той е от онези, които нямат никакъв шанс да бъдат селекционирани за която и да е българска литературна награда).

Напълно съм съгласна с Ървинг Стоун, че писателите са онези, които пишат КНИГИ, т.е. не спират да съчиняват нито за миг, за разлика от други, които решават да си създадат престиж с авторството. Харесваме ли ги или не, съвременни писатели са Стивън Кинг, Робърт Лъдлъм, Амели Нотомб, Кен Фолет, Ана Гавалда, Милан Кундера, Александра Маринина, и всички други като тях, които неуморно се трудят и издават книги с желязна дисциплина на работници, които не спират да произвеждат.

Кого считат за писател в България?

Колкото по-незначителен и ограничен е един книжен пазар, толкова по-големи се оказват претенциите в него. В България към професията, заниманието, фиксацията или неврозата, наречена писател, се прилага една почти средновековна формула. Българският писател трябва едва ли не да има издадено майсторско свидетелство, точно както в средновековните задруги са издавали такива на обущари, шивачи, железари и прочее. По времето на социализма такова свидетелство беше членството в Съюза на българските писатели, задължително условие, за да бъде издаван един автор. Тази отживелица днес е заменена с литературната омерта за писател да бъде признаван само онзи, който се радва на одобрението на един самообявил се за компетентен клуб, съставен от хабилитирани лица, за които читателската публика не знае нищо, включително и причината за титлите им.

Реалността обаче е по-силна от омертата, поради което днес писател става всеки, който намери достатъчно средства да издаде на хартия онова, което е съчинил в свободното си време. Ако един автор е написал не една, а три, четири, десет книги, и те са били издадени, според мен той е извоювал правото си да се нареди между онези, които сами са се покачили на кръста на писателското разпятие и наблюдават от там сцените на своето поругание.

Я да видим кого вижда разпнатият оттам? Преди всичко, множество от хора, които са радостни да го видят безпомощен, разголен и донейде окървавен на кръста, въпреки че в тази позиция той е личност, а те – тълпа. На първа линия там са стражите, в случая литературните критици или онези компетентно изказващи се по въпросите на литературата лица, от чието мнение зависи (според тях) дори правото един автор да бъде разпънат. Техни копия са писалките, подострени в разни литературни институти, катедри, специализирани редакции, чиято цел е безжалостно да пробождат нежелани от тях автори, при което да плиска кръв, да се свлича одрана кожа и да хвърчат меса.

В България литературна критика почти не се упражнява, но когато това се случи (извън любезния взаимен обмен на похвали между писалките!), тя се превръща в безсмислена касапница, при която жертвата е не само нарязана на парчета, но и оплюта и замеряна с нечистотии, така че дори останките да будят отвращение. Голямата драма на екзекуторите е, че като истински садомазохисти те желаят сами да се окажат на мястото на разпнатия, за да изпитат сладостните му, според тях, мъки. Когато това се случи, чуват обаче само вял шепот от себеподобните си, който наподобява физиологично изпускане и е лишено от драмата на садомазохистичната сеч.

Зад стражата разпнатият съзира многообразните лица на своите читатели – едни от тях са тъжни, други разгневени, трети враждебни, но те са там като свидетели за неговата реалност.

И най-накрая в перспективата на зрителния му обхват попадат образите на няколко посветени, които по принцип са дискретни, не държат да бъдат особено забелязвани, тъй като, макар и съмишленици, не възнамеряват да споделят садомазохистичната вакханалия, която авторът, според общото им мнение, все пак си е заслужил.

Не всичко, което писателите пишат, е литература. 

Това се отнася както за незначителни писатели, така и за признати авторитети. Едно от най-добрите определения, което прави това разграничение, принадлежи на високоуважавания от мен В. С. Найпол, може би най-значимият жив писател. Той казва следното: „До какво в крайна сметка се свежда литературата? До това да пишеш с вътрешностите си, не с главата си. Мнозинството пише с главата си. Ако един полуграмотен престъпник напише дълго писмо на годеницата си, това ще бъде дълго писмо, подобно на всички други, написани от подобни персонажи. Ако той напише такова писмо преди екзекуцията си, това вече ще бъде литература.“

Никаква стойност няма за мен която и да е история, ако не е написана със сърцето, стомаха, всичките вътрешности, свити на кълбо, докато е разказвана. Точно такова чувство изпитвах, когато писах първата си белетристична книга „Докато смъртта ни раздели“, която беше по същество дълго любовно писмо до току-що починалия ми от рак съпруг. Написах я с кървящо сърце и тя стана литература. Като такава я приветстваха Блага Димитрова, Радой Ралин, Елка Константинова, Иван Стоянович, Георги Константинов и аз им повярвах.

Трябва да призная, че съм чела малко български книги, изтръгнати от вътрешностите на автора. В голямата си част нашата литература е благоприлична, грамотна, обмислено постмодерна и в известен смисъл целенасочена. Една от тези „малко“ книги, написани с вътрешностите на авторката, е романът „Сексът и комунизмът“ от Милена Фучеджиева. Това е писмо преди екзекуцията или дори малко след нея, в онзи момент, когато написаното става литература. Затова я приветствам и се радвам, че такава книга е възможна. Дори в България, дори пред лицето на онези, които нямат нищо против да изтръгнат вътрешностите на някой автор, за да погадаят върху тях по въпроси на „литературата“, но пищят ужасени, когато той самият доброволно направи това.

Мисля, че писателят е човек, който не жали сърцето си, докарва го умишлено или несъзнателно до инфаркт, изтръгва вътрешностите си, каквото и да има в тях и ги хвърля в лицето на читателя.

Всяка истински литературна книга е едно разпятие и една екзекуция. Както и възможност за ново възкресение. Без двете литературата е немислима и безсмислена. В тях е единственият смисъл от писането. И от мъката да бъдеш писател.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах