Екзит на здравия разум

Създали сме общество, управлявано от телевизията и социалните мрежи и Брекзит е следствие от това. Следствие от телевизионната и Фейсбук диктатура е и това, че избираме политици-боклуци, които докараха света почти до война. А това, че дори и умните спряха да четат друго освен субтитри, статуси, селф-хелп, порно и приказки за големи, окончателно ще размие разликата между мислещите и идиотите.

Парадоксално, но медиите – най-доброто решение за прозрачността и демокрацията, за  свободата и сигурността, се оказват и техен проблем.

Преди десетина години Фейсбук събра милиони и им даде свободата да се изразяват, да бъдат чути и дори успешно да борят тираните.  През 2016 г. във Фейсбук има добре организирани дигитални стада, а мрежата насочва потока на съобщенията по свой алгоритъм и преценка, филтрира новините, дава видимост на картинки, клипове и реклами и възпитава хората да реагират на образа, а не на думите.

Социалните мрежи ни научиха, че емоциите са по-важни от мисълта. Научиха ни да подбираме само информацията, която ни допада. Да блокираме хората с различно мнение и да следваме тези, чиито приказки пасват на желанията ни.  И вместо да създадат мислещи и критични хора, които едновременно са събитие, медия и читател, се оказаха сметище за социална активност.

Интернет се оказа поредната битка в борбата на образа над смисъла. По-лесно е да покажеш, отколкото да разкажеш. Показва го римското „хляб  и зрелища”. Показва го и Лениновата максима, че за неграмотния най-важни изкуства са киното и цирка. Показват го мащабните филми на нацистка Германия,  Холивуд и Боливуд. Показва го дори и университетът, където лекцията е качена на презентация, за да се виждат буквите, думите и картинките, та все по-трудно внимаващата аудитория да не загуби смисъла.

Разбира се, за пълната победа на образа над думите трябва време, но то вече идва. Запомнете образите на Чърчил, на Рузвелт, на Желев. Няма да видите такива политици в медийната среда.

Телевизията иска  добре изглеждащи политици. Телевизията не обича умните, защото никой не ги разбира, но обожава комедиантите, защото правят смях и вдигат рейтинг. Медиокрацията, властта на посредствените, се случва най-добре чрез медиите, където рекламата, краткият статус и лафът са идеални за страдащите от дефицит на внимание потребители.

А посредственият комедиант е идеалният телевизионен политик. Това е героят от телевизора, който решава изборите и референдумите. Той е Бепе Грило, Доналд Тръмп, Берлускони, Борис Джонсън, Бойко Борисов, Бареков, Слави Трифонов.

Архитектите на този тип политици разчитат на непросветения народ (по Ленин) и държат той да остане такъв, та тяхното изкуство да пребъде. Изкуството да създаваш и рушиш кумири, да притъпяваш, изостряш и манипулираш дебат. Изкуството да си Големия брат, но не онзи от Оруел. Постмодерният Голям брат забавлява, кара те да повярваш, че си поет или фотограф, че заслужаваш някоя скъпа вещ, която да купиш, като за целта вземеш кредит от банката. Кара те да вярваш, че позицията ти значи нещо за него, а всъщност заковава задника ти зад компютъра, когато трябва да викаш пред парламента.

И никой не може да упрекне този весел Брат на забавлението, прозрачността и наслаждението. Брат, изтрил мрачните и грозни лица от историческите снимки и дарил ни с политици-звезди – с хубави личица, с чувство за хумор, с велосипед. Политици, които се усмихват неразбиращо, докато потъваме, а усмивката им ни успокоява. До поредния екзит на здравия разум.