Елена Петрова: Най-страшното е да се окаже, че можем без култура

Месеци наред светът живя под карантина и мнозина приеха тежко дните далеч от семейството си. Чувстваха се изолирани и търсеха отдушник в социалните мрежи, но малцина помислиха за хората, които цял живот живеят на дистанция от останалия, „нормалния“ свят – децата с увреждания.

Едно от пет деца не получава допълнителна подкрепа за образованието си и рискува да остане извън системата, сочат данни на УНИЦЕФ. Ситуацията допълнително се е усложнила след промените, наложени заради Ковид-19. С мисъл за тях организацията ще работи по създаването на дигитална образователна платформа, която ще предоставя адаптирани образователни ресурси за специфичните нужди на всяко дете и ще обедини под един виртуален покрив специалисти (ресурсни учители, психолози, логопеди), преподаватели, родители и деца. Партньор на кампанията е „Фантастико“, на чиито каси могат да се правят дарения.

Платформата ще бъде особено полезна по време на дистанционната форма на обучение, но когато учениците със специални потребности са отново в клас, тя ще продължи да бъде безценен ресурс и мрежа за взаимодействие, особено за деца, родители и специалисти, живеещи в отдалечени райони, далеч от областния град, там, където липсва редовен контакт.

Изграждането на платформата ще е на няколко етапа, като амбицията на УНИЦЕФ е тя да заработи до края на 2020 г. Техническото ѝ разработване и всички материали, които ще подкрепят децата, техните родители и учители, изискват значителни ресурси – 400 хил. лв.

За лице на кампанията УНИЦЕФ са поканили актрисата Елена Петрова, която вече дълги години е ангажирана с благотворителни каузи в подкрепа на децата със специални потребности. „Площад Славейков“ я потърси за разговор, за да разкаже за мотивацията си да се включи в кампанията на УНИЦЕФ, как е преживяла месеците на изолация, за трудното решение дали да продължи с актьорството в театъра, което ѝ предстои да вземе в края на настоящия сезон, и има ли смисъл от театъра след коронакризата.

– Г-жо Петрова, на сцената често влизате в образа на жена, готова на крайности за своята любов. Какво ви убеди да приемете поканата на УНИЦЕФ за кампанията им в подкрепа на деца с увреждания?

– Мотивацията ми беше като на всеки един нормален човек, родител, който поставя децата си на първо място и който вярва, че нищо не започва от него. Когато вече си родител, твоето продължение на живота е чрез децата. Занимавам се с дечица, които имат нужда и са в нужда още от преди аз самата да имам собствени деца. Поканата на УНИЦЕФ за мен бе като естествено продължение на всички дейности и кампании, към които съм се включвала през годините. Бях много горда за себе си, че мога да олицетворявам тази инициатива публично и вътрешно удовлетворена, обзе ме вътрешна пълнота. За мен наистина е чест да бъда част от голямото семейство на УНИЦЕФ, в което членуват много стойностни личности от цял свят, прекарали голяма част от живота и времето си да помагат на каузите, които организацията си е поставяла за цел, не само у нас, но и по света, и които, слава богу, е постигала. Така че, това беше мотивацията ми – като на човек, който иска да направи нещо смислено, а какво по-смислено от това да помагаш на децата. След като повтаряме, че те са нашето бъдеще, нека да се погрижим за настоящето им, за да имат своето достойно, здраво и добро бъдеще.

Това, което предлагат УНИЦЕФ, ще работи за всички деца. Не е поредният център или платформа, които ще обхващат няколко деца или ще бъдат платени. Това е универсална програма, която наистина ще помага за бъдещето на децата, без да ги разделя на различни организации, фондации, центрове. Всяко дете и родител може да се включат в тази дигитална, първа по рода си платформа, която дава шанс във всяка ситуация – независимо дали сме в пандемична обстановка, или живеем в обичайния си ритъм – тези деца да имат достъп до образование.

Ако някой иска да направи нещо смислено в живота си, дори само един човек или хора от корпоративния сектор, за УНИЦЕФ и за тази кампания „Образование за всяко дете“, би било прекрасно. Искаме тази платформа да заработи до края на годината, тъй като тези деца са в изолация не само заради Ковид-19, те са цял живот в изолация. В много отдалечени райони няма достъп до образование, до специалисти, особено в малките градчета, които са далеч дори от областен град. В началото на пандемията много от тях нямаха компютри, нямаше как да се обучават, и сега тази платформа ще даде едно спокойствие и устойчивост на родителите, защото децата имат възможност да получава консултации и образование. Най-ценното е, че всичко е насочено специално към конкретното дете, защото децата със специални потребности са с различни увреждания и не може да се обучават заедно в една платформа. Трябва да се подходи индивидуално.

– Как протекоха за вас месеците на изолация, с дистанционно обучение на децата ви?

– Аз съм много изненадана от онлайн обучението, което беше на добро ниво, много добре се синхронизираха учителите с децата. Моите деца са големи и това може би дава предимство. Те се справяха прекрасно с всички тези платформи, понякога дори помагаха на учителите си. По-трудно е било на децата от първи до 4-5 клас. Тогава трябва и наблюдение от родител, трябва да ангажираш детето, защото то много бързо губи концентрация, много е трудно да му задържиш вниманието в класната стая, а какво остава за през екрана и когато си в домашна среда… То се чувства свободно да прави каквото пожелае и да си играе, докато някой се опитва да го научи на буквички и цифри. В това отношение аз нямах проблеми с моите деца – те ставаха сутрин, оправяха се, влизаха в платформите, до обяд учеха, без да съм чула да има някакви оплаквания и проблеми, пишеха си домашните. Всичко вървеше като в училище, но им липсваше атмосферата, приятелите, живия контакт. Като материал обаче всичко беше предадено по програма и по достатъчно адекватен начин.

– Какво ви взе и какво ви даде Ковид-19?

– Отне ми смисъла. В момента съм на кръстопът дали за известно време да не прекратя работата си в театъра. Доста е драматично, като го казвам, но в момента не намирам смисъл да го правя. Приятели ми казват „Трябва да повдигаме духа на нацията“. На коя нация? Едната е навън, другите просто продължават да си вършат работата. В момента може би не е нашето време да повдигаме духа на нацията. Всичко е въпрос на приобщаване към този нов начин на живот или просто трябва да търсим друг фокус, да изместим ъгъла на кадъра и да се опитаме да правим други неща. Дадох си сметка за това, когато истерията около вируса приключи. Докато течеше, не успях, защото някак си при такива предизвикателства човек винаги събира сили, преминава през тях и едва след това разбира колко му е струвало и какво му е било отнето.

– Даде ли ви нещо пандемията?

– Честно казано, може би повече обогатяване откъм книги, филми. Успях да си взема всички изпити добре, аз уча в Нов български университет и – слава богу – там всичко беше дистанционно. Уча кино и телевизионна режисура. Реших да мина от другата страна на камерата, интересно ми е. Направих няколко късометражни филмчета. Имам много опит на снимачна площадка, но чисто теоретично исках да науча повече неща и една такава диплома би ми носила много позитиви в бъдеще, ако реша да се занимавам с това. Направихме за 24 май 3-часово, изцяло онлайн, предаване. Много гости имаше – писатели, музиканти, професори, антрополози, то също изискваше голяма подготовка. Аз бях водеща с един мой колега, Севар Иванов. Тези разговори, подготовки, включвания през платформите, заеха целия ни месец май. Беше много ценно и хубаво, защото те дадоха своята гледна точка към това, което ни се случва и тя беше безценна.

Нищо специално не съм отключила по това време, никакъв друг талант. Всички следвахме ритъма на живот, пазихме се, апелирахме всички да спазват мерките. А, да, четях и стихове – като голяма част от моите колеги, и аз обожавам стихотворения и най-вече българска любовна лирика.

Но аз съм актриса, искам да играя. Не искам да правя декупаж, да почна тепърва да рисувам, да свиря на инструменти или да правя глинени съдове. Или пък да пиша. Не искам да пиша книга в момента. Ще го направя, когато реша. Но не може да ми каже човек: „Защо не си намерихте нещо да правите?“. Това е абсолютна глупост. В крайна сметка това е нашият занаят, а не хоби, с това си храним семействата. Каквото и друго да избера, то трябва да ми носи същото удовлетворение и морално, и емоционално, и финансово. Така че в тази криза няма как да отключиш друга професия, която да ти даде възможност да си храниш семейството. Всичко е много, много объркано.

Работех и върху себе си, разбира се, тъй като подобна ситуация те кара да се замислиш за много неща в живота, да си зададеш правилните въпроси, да се постараеш да намериш отговорите.

Всички смятаха, че след пандемията ще бъдем по-добри, по-смирени, ще си подаваме ръка и ще започнем да казваме „благодаря“. И наистина имаше такива хора – като медицинските работници, но най-вече съм впечатлена от доброволците. Със Силвия Лулчева искахме да се запишем, но се оказа, че вече не им трябват хора. Тези хора правиха страшно много добрини, но изведнъж, когато това нещо спря, мнозина забравиха всички тези обещания и всичко се изпари, върнаха се към стария си начин на живот.

– По време на пандемията мнозина се обърнаха към минимализма и започнаха все повече да мислят без какво могат. При Вас настъпи ли такава промяна?

– Аз по принцип съм такъв човек. С напредването на годините и без изолация осъзнах, че не можеш да обуеш едновременно сто чифта обувки, не можеш едновременно да гледаш шест телевизора, да караш три коли, да притежаваш какви ли не неща. В днешно време има свръхпроизводство и свръхконсумация, но всеки преценява как да се впише сам за себе си. Уж са малки неща, но ако всеки човек направи малка стъпка у дома, това ще бъде голяма стъпка за човечеството; ако всеки сам изчисти от излишества дома си и съзнанието си. Децата преди излизаха навън, за да играят, сега влизат вътре. Телевизорите ни стават все по-тънки, ние ставаме все по-дебели. Купуваме неща, просто за да ги притежаваме, а не защото имаме нужда от тях. Човек натрупва мъдрост през живота си и проглежда, дори да няма изолация – най-ценното са спомените и това, което очите могат да снимат.