Елин Пелин сред защитниците на българските евреи

Писателите са били особено активни в борбата на българската интелигенция за спасяване на евреите от старите територии на Царство България от депортация. Някои от големите имена на родната литература са се ангажирали с тази кауза дори с цената на собственото си добруване. Това е една от темите, които разглежда в документалната си книга „Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“ Вили Лилков.

Споменът за това как са реагирали българите на възможната депортация на евреите от „старите земи“ не трябва да бъде загубен, защото това е едно от най-смелите и достойни дела на българския народ и неговите изявени личности. Книгата на Вили Лилков пази точно тази памет и поставя в контекст събитията от 40-те години – от спасяването на евреите от депортация до абсурдните решения на „Народния съд“, в който човекомразната комунистическа идеология надделява над честта и доблестта.

В документалното си изследване Вили Лилков разказва за съдбата на тези известни и неизвестни хора, които защитиха българските евреи в старите граници на царството. Разказва за неблагодарното отношение на „антифашистката“ клика, която след преврата на 9 септември 1944-а осъжда на смърт или затвор някои от спасителите и ги обявява за врагове на държавата.

Книгата на Вили Лилков е важен документ за събитията от онова време, които се оказват затрупани от по-късни легенди, тълкувания и интерпретации.

Премиерата на книгата ще се състои днес, 15 юни, от 18 ч. в „София Хотел Балкан“. Почетни гости на събитието ще бъдат посланикът на Израел в България – Н. Пр. Йорам Елрон, председателят на българското представителство на Фондация „Конрад Аденауер“ – Торстен Гайслер, и председателят на организацията на евреите в България „Шалом“ – д-р Александър Оскар.

Предлагаме ви откъс от „Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“, предоставен от издателство „Сиела“.

Глава 5

Писателите

През м. октомври 1940 г. двадесет и един членове на Съюза на българските писатели изпращат писмо-протест до проф. Богдан Филов и до председателя на Народното събрание срещу проекта на Закон за защита на нацията. Идеята е на Григор Чешмеджиев, който заявява на председателя Стилиян Чилингиров, че писателите трябва да се застъпят за евреите и че „не бива с нашето мълчание да заличаваме славата на нашия народ като един от най-толерантните в света“. През следващите дни Чешмеджиев работи по окончателния текст на писмото, след което писателят Петър Горянски, сътрудник на в. „Литературен глас“, го занася в редакцията на вестника и то е подписано от Мирослав Минев, Никола Джеров, Никола Икономов и редактора Димитър Митов. Петър Горянски представя писмото и на Стилиян Чилингиров, който приема варианта на Чешмеджиев „особено когато бяха прокарани и някои от моите мисли и бяха направени посочените от мене цитати“.

Повечето от българските писатели в тези години открито подкрепят евреите. През 1933 г. писателят Антон Страшимиров влиза в Комитета за защита на евреите в Германия, а по повод публичното изгаряне на книги в Германия Петър Горянски пише във вестник „Пробуда“:

„Ударите на хитлерофашизма са тотално насочени и срещу еврейското малцинство в Германия. Лозунгът, който Хитлер издигна за „прочистване“ на германския народ от семитската раса, сега се провежда изцяло на дело, при това с най-перфидните средства на терора и потисничеството, на пълното обезправяване и физическото унищожение… За Хитлер дори най-изостаналият в духовното си и физиологическо развитие германец е много по-пълноценен, отколкото примерно Хайне, Айнщайн, Васерман, Кете Колвиц“.

През 1937 г. писатели и публицисти заемат категорична позиция срещу антисемитизма и расовите теории в анкетата на Буко Пити „Българската общественост за расизма и антисемитизма“. Александър Балабанов е убеден, че:

„В България не може да съществува никакъв еврейски въпрос, защото евреите, неподканени от никаква пропаганда, станаха свободни български граждани и българи… Аз съм виждал такава дълбока и сърдечна преданост към всичко българско, и към земя, и към език, и към съдба, щото често се усмихвам със сърдечна радост на тоя еврейски български шовинизъм. Образованата част от еврейството, или т.нар. интелигентни евреи, са наистина дълбоко убедени българи. И аз виждам в техните сърца, как им плачат сърцата от мъка, че има толкова жестоки и глупави хора, които искат да ги отлъчат от дейност в полето на българския духовен живот“.

По повод на подготвеното писмо от писателите Стилиян Чилингиров заявява:

„В тези тревожни времена българският писател трябва смело и открито да изпълни своя граждански дълг, който е едновременно и патриотичен! Евреите са добри български поданици, някои от тях проливаха кръвта си с нас по бойните полета през Първата световна война, други участват активно и сега в културния и стопанския живот на страната. Затова ние трябва, ние сме длъжни на всяка цена и с всички средства на писатели да ги увардим от варварското посегателство върху тяхната чест и достойнство!“

До Господина Министър-председателя
Копие: Председателя на Народното събрание

Уважаеми Господин Министре,

Подписаните български писатели счетохме за уместно да се отнесем към Вас със следната молба: На 8-того се публикуваха изявления на министъра на вътрешните работи. От тях се вижда, че правителството е решило да внесе в Народното събрание законопроект за защита на нацията. От изявленията се разбира, че с този закон се отнемат гражданските права на едно малцинство в страната. Ние сме много зачудени, дори сме смутени, загдето се е наложило в България да се мисли за подобен закон, когато не се чувства нацията ни да е нападната и или насилена от когото и да е. Ние намираме, че такъв закон ще бъде много пакостен за нашия народ. Нашето законодателство не бива да отбележи един закон, който ще пороби една част български поданици и ще остави една черна страница в нашата най-нова история. Българското племе в своето историческо минало е било преследвано и унижавано. Нашите бащи живо помнеха срама от игото. Още личат у нас, както казва народният поет, „синила от бича, следи от робството…“. Нима и ние, по подражание, трябва да тръгнем по един опасен път и да отречем себе си като свободен и културен народ. Ние не защитаваме едно или друго малцинство. Нашата цел е по-скоро да защитим доброто име на нашия народ, създадено в културния свят, и да предупредим ония, от които зависи това – да не допускат с изработването на подобен закон да се накърни престижът на страната и завоюваните традиции на веротърпимост и човещина. В името на културата и за доброто име на България ние ви молим да попречите да се създаде един закон, чиито печални последици ще помрачат нашето законодателство и ще оставят най-тежки спомени.

Приемете нашите най-отлични почитания. София, октомври 1940 г.

Писмото не остава незабелязано, защото срещу него има позиви от Българския национален студентски съюз и от някои профашистки формации. В студентския позив се прави намек за подкупничество на писателите, както впрочем често са тълкувани много от реакциите в защита на евреите:

„Ние все още не искаме да повярваме упорито говореното, че това е плод на едно подкупничество и че подписалите писатели били получили за подписите си повече от хонорарите за най-големите им литературни произведения“.

За значението на писмото Стилиян Чилингиров пише:

„Впечатлението беше извънредно благоприятно за човешкото достойнство на българския писател, толкова благоприятно, че правителството, на което тоя протест не допадна, не можа да направи нищо, или по-точно не пожела да предприеме нищо срещу подписалите писатели, които вече бяха спечелили нашето и чуждото обществено мнение на своя страна… И така протестът се яви като израз на доблест в едни не съвсем доблестни времена“.

На 1 ноември 1940 г. народните представители получават писмо, озаглавено „В защита на България! На човещината! И на Свободата“, изготвено от писателя Христо Пунев и подписано от Янко Сакъзов, Димо Казасов, Иван Руневски, Людмил Стоянов, Стоян Костурков, Петко Стоянов и Константин Нефтянов. В него Христо Пунев подчертава вековните връзки и мирното съжителство между българи и евреи:

„И забележително, никъде, на никоя страница, историята не отбелязва изстъпления на евреи над българи. Напротив фактите говорят, че евреите всякога са били в защита на българския свят… Апостолът на българската свобода Васил Левски, колчем е навестявал Видин, е отсядал в къщата на търговците Пинкас, а в Кюстендил прием е намирал в семейството на равина Таджер. И както във Видин, така и в Кюстендил събранията на революционните комитети са ставали в одаите на тези две еврейски къщи и никога турската власт не е успявала да има за шпиони хора от „страхливата“ и „предателска“ еврейска раса. За срам, за жив срам, който и днес разтърсва нашите души, предателят на Левски излезе из храма на Христа“.

Христо Пунев напомня на народните представители, че през трите войни „нито един евреин не бе осъден за измяна, за предателство или бягство през време на боевете“ и цитира думите на генерал Велизар Лазаров, който заклеймява антисемитизма:

„В евреите е вкоренена святата обич към земята, гдето живеят, гдето са живели техните деди и бащи, обичат я като своя родина, тачат законите, обичаите и проливат кръвта си за нея. Те обичат страната и българския народ, който им е дал гостоприемство, като братя и са добри граждани. Еврейският народ е културен, нация която е излъчила из своето многовековно съществуване гениални личности в областта на науката и изкуството, трудолюбиви, евреите имат висок морал и честен стремеж към доброденствието. Еврейската нация е силно привързана към втората си родина и тяхното гонение е акт на нечовешки страсти. Никоя съвест не трябва да допусне антиеврейството в България. Благоденствието на един народ се крие в търпимостта на равноправието на всички граждани. Антисемитизмът е деяние научно отречено. Аз апелирам към българската съвест – да обичаме съотечествениците си евреи и да живеем в мир и разбирателство за честта на България и нейното величие“.

Копие от писмото Христо Пунев изпраща до цар Борис III, а към народните представители отправя предизвикателство:

„Вие, господа, или ще подкрепите незаконния законопроект против една част от българското гражданство, или ще чуете високия и не предателски глас на храбрия и побелял вече български генерал… Противоеврейството е виреело само в малокултурните обществени среди. Случайният антисемитизъм в днешно време в някои културни нации е само средство за материални и политически цели“.

През 1943 г., по повод на намеренията за депортация на евреите, той изпраща писмо до регента Богдан Филов и до министър-председателя Добри Божилов, в което заявява:

„Вашите органи отново започнаха хайка против българските граждани евреи. Паника е настанала в средите на цялото българско общество, защото сте възнамерявали да изпратите зад граница, както бяха изпратени евреите от Тракия и Македония, и тукашните евреи… В този решителен момент заявявам: … Ако ли въпреки общото възмущение на българския народ, Вие пристъпите към изпращане на евреите извън пределите на България, заявявам: Под колелетата на първия влак, който тръгне за Полша и Германия, не бомби, ние сме решили главите си да сложим върху релсите и колелата и релсите да се опръскат с кръв. Ще дадем главите си, но не искаме и няма да допуснем позорът и трагедията на България“.

През нощта срещу 24 май 1943 г. Буко Пити се среща със Стилиян Чилингиров, току-що завърнал се от конгреса на хърватските писатели в Загреб, и го информира за предстоящото интерниране на евреите. През деня Стилиян Чилингиров, заедно с митрополит Стефан, се срещат с министър-председателя Богдан Филов и провеждат с него разговор пред храм „Александър Невски“, и получават уверенията му, че „евреите от старите предели на страната не ще бъдат депортирани в Полша“.

На едно от заседанията на СБП млад член на съюза прави предложение Дора Габе да бъде изключена от съюза заради еврейския си произход, при което Стилиян Чилингиров „скочи от стола и разтърсен от вълнение, заяви категорично, че няма да допусне да се гласува подобно позорно предложение, докато той е председател на съюза. Всички, с изключение на един-двама ръкопляскаха на тоя смел жест“.

Елин Пелин също не е равнодушен към съдбата на българското еврейство. През 1937 г. в анкетата на Буко Пити, той казва:

„Всякога съм смятал високо и благородно това качество на българина да се държи приятелски и дружелюбно към евреите, които живеят в неговата родина. Българските евреи, като примерни граждани, заслужават най-добро третиране. Българската еврейска интелигенция живее с българския дух, с българските въжделения, радости и скърби. Приобщена към местните условия, тя носи в сърцето и душата си български чувства“.

Пред „Народния съд“, при разпита му като свидетел в съдебния процес срещу Захари Велков от КЕВ, Елин Пелин заявява:

„Аз понеже бях малко по-познат с царя тогава му пратих едно писмо и го помолих, ако обича, да ме приеме. Той ме прие. Казах му това, което мислех по този въпрос. Както знаете, аз бях един от ония, които подписаха навремето известното писмо в защита на евреите срещу гоненията, които бяха предприети срещу тях. Аз съм член на Писателския съюз и от името на няколко души му казах, че това, което върши с евреите, не е достойно, това нещо не е човечно. Аз му казах, че тия хора на всяка цена трябва да се задържат в България и да не се предават на германците. Тогава царят ме изслуша много внимателно и стана, за да отиде в една от съседните стаи да говори по телефона с някого. Разговаря дълго. Не зная с кого говори, но се върна при мене възмутен… Съобщих му за някои много лоши случаи, които ми бяха описани от познати евреи. Аз съм го молил дори да се застъпи да не стават тия преследвания“.

Михаел Бар-Зоар е убеден, „че след намесата на Елин Пелин царят се обажда на Белев и заповядва най-после да сложат край на нечовешкото отношение към евреите“. Той се позовава на спомените на чиновничката в КЕВ Мария Павлова. В показанията си пред Седми състав на „Народния съд“ в София тя казва:

„Къде се е изработвал договорът за изпращане на Беломорските и Македонските евреи в Германия, не зная. Предполагам в Министерския съвет, който го сключи. Този договор се пазеше най-строго, никой не го беше виждал, освен може би първите помощници на Белев… В него се предвиждаше изселване на 20 000 евреи, 12 000 бяха изселени от новите земи и 8 000 трябваше да се вземат от старите предели – нещо, което не позволи тогава цар Борис – помня, че един четвъртък Белев беше извикан в двореца в София и там му беше съобщено решението. След това Белев подаде оставката си, която не беше приета“.