Eлин Рахнев: Да си говорим, докато все още дишаме

– Как се отнасяте към драматургичния си текст, върху който след определен момент нямате контрол? Пазите ли го от интерпретации?

– Никога не пазя текста си и не давам съвети. Аз съм от тези, които абсолютно вярват на режисьора и актьорите и не изпитвам никаква ревност. Досега никога не са ме подвеждали. Така се случи и със „Свалячи“. Вярвам абсолютно в таланта на режисьора Пламен Панев, който е доказал многократно себе си като изключителен. Винаги се притеснявам, когато текстът заживее своя живот, но това е празнично притеснение.

Споделената акустика на текста

– Продажбата – на книга, на музика или на театрален билет, е приравнена към успеха и едва ли не е представяна като доказателство за високо качество. Как талантливите, но не достатъчно комерсиални автори, могат да оцелеят?

– Понякога законите на Създателя и на Съзиданието въобще не са ни понятни и не можем да ги тълкуваме. Например представлението ми „Любов“ с режисьор Лиза Шопова е най-некомерсиалният театрален спектакъл. Но за него просто билети няма. Така че нямам отговор на този въпрос.

– Да живееш без компромиси, да отстояваш докрай позициите си изисква жертви. Кажете честно, струва ли си?

– Аз не знам как се живее по другия начин. Никога не съм го разбирал. За цената знаят най-добре хората около мен – приятели, близки, хората, които ме обичат. Всъщност аз живея единствено и само заради тях и си струва.

– „Обичам „Октомври”, която си купих в Пловдив, докато се разхождах в стария град на сутринта след концерта на „Металика” и трите броя на „Витамин Б“, които открих през студентските години, продаваха се пред входа на СУ.” Открих този читателски коментар под едно ваше интервю. Когато се сблъсквате с подобни признания от читатели, имате ли чувството, че усилията ви, изстраданото в творчеството ви, има смисъл?

– Поезията винаги ме е спасявала и аз естествено живея през нея. Винаги съм казвал, че правя опити за поезия, когато имам медицинска необходимост от това. И „Развяване на минзухара“, и „Октомври“, и „Канела“ си имат своя специална публика. За това казвам, че моят свят е споделен.

– Струва ми се, че напоследък сте свел публичните си изяви до минимум. Защо?

– Защото това, което имам да кажа на света, го казвам в текстовете си. Пораснах и вече мисля, че по този начин акустиката е по-силна.

За табелките и хората

– Според вас доколко съвременният български театър надгражда, разширява умовете и доколко се съобразява, дори подмазва на масовия вкус?

– Не мога да говоря от името на Театъра. Аз лично никога не съм се подмазвал. Ако го направя, няма да се казвам Елин.

– Защо у нас няма меценати, защо липсва този вид култура?

– „Свалячи“ е пример за продукт на меценатство. Имената на Росица Иванова и Димитър Тодоранов стоят на афиша. Казвам го, защото е важно, а иначе меценатската култура у нас не е развита и това е глобален проблем за арта в България. Вероятно ще минат години, докато тя се случи и се превърне в нещо нормално и естествено. Но както повечето неща тук, процесите са бавни и мудни.

– Каква е вашата позиция по казуса „Александър Морфов шеф на Народния театър”?

– Сашо Морфов е и винаги ще бъде един от най-важните хора на България и няма никакво значение каква ще бъде табелката пред името му.