Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Емануил А. Видински: За да кажеш истината, трябват много малко думи

Когато четох „Сто години самота“ за първи път, захвърлих книгата, бях шокиран, разказва писателят

Емануил А. Видински на може би най-малката улица в София. Снимки: Румен Добрев - Емануил А. Видински: За да кажеш истината, трябват много малко думи

Емануил А. Видински на може би най-малката улица в София. Снимки: Румен Добрев

Срещаме се с Емануил А. Видински в един дъждовен следобед, скоро след излизането на новата му книга – сборникът с разкази „Егон и тишината“. Мястото никак не е избрано случайно, това е може би най-малката улица в София, на нея Видински посвещава една от най-запомнящите се свои истории. „Писането, четенето, музиката – те не са по-различни от една любовна връзка, това е въпрос на съблазняване“, казва в течение на разговора писателят… Докато сме улисани в теми от захвърлянето на Габриел Гарсия Маркес, „Егон и тишината“, музиката, добрите книги, колко думи трябват, за да кажеш истината, и литературата изобщо.

„Аз обичам да си измислям, това ме възбужда в писането, съзидателното, тоталната измислица. Онова, което те кара да си стоиш в стаичката с часове и да раждаш светове“, казва Видински и добавя, че писането е необходимост и не умее да създава разкази по свое решение – сега сяда и пише. „Аз просто не мога по този начин, а това е глупаво, навярно някаква романтическа дивотия“, обяснява той.

Признава, че не крие влиянията, които има в творчеството си. „За мен литературата е едно общо понятие. Ако един текст, черпейки от друг текст, е станал по-добре, значи всичко е наред, чудесно – имаме два текста, които са се получили и са по някакъв начин свързани“, описва той. „Кражбата никога не ме е привличала, защото не ме удовлетворява. Моето желание не е слава на всяка цена, моето желание е удовлетворение. Обичам да измислям, да взема нещо директно е скучно“, заявява с усмивка.

„Маркес си спомням, че започнах да го чета и захвърлих книгата („Сто години самота“), защото бях шокиран.“

„Маркес си спомням, че започнах да го чета и захвърлих книгата („Сто години самота“), защото бях шокиран.“

Като свои „учители“ в писането очертава Пол Остър, който впримчва читателите си още с първото изречение и не ги пуска до края; Ъруин Шоу, който ги принуждава да изпитват меланхолия и носталгия и по героите му; Томас Ман от по-интелектуалните и по-трудни автори. Но, разбира се – най-вече Маркес.

„Маркес си спомням, че започнах да го чета и захвърлих книгата („Сто години самота“), защото бях шокиран как може да се пише по този начин, аз не знаех, че може да се пише така, да имаш такова въображение, толкова цветен език, да имаш толкова безскрупулно виждане към света и героите си, да нямаш никакви граници“, разказва той, а после добавя, че книгата която никога не е искал да свършва е „Любов по време на холера“. „Това е в топ 3 на световните романи за любов – коментира Видински, замисля се за кратко и пита: – интересно кои са другите два.“

Писателят обяснява, че под „повлияване“ има момента, в който потъваш в реалността на една друга книга, като в „Матрицата“, само физическото ти тяло остава в реалността. „Както е и с филмите – ти си изцяло в реалността на филмите, ти живееш в онези години, ходиш по онези улици. Понякога дори ти се струва, че миришеш тези ябълки, пури, дъжд, каквото има. След като свърши този филм и това състояние, аз изпитвам носталгия по него и си казвам – е, като го няма, аз ще си го създам. И започвам да пиша, повлиян от филм, който няма абсолютно нищо общо после с моя разказ, но настроението, което е дало начален тласък на моето писане, е дошло оттам“, разказва Видински.

Признава, че с годините писането му става все по-трудно. „Много повече спънки имам, осъзнавам къде са слабостите ми, това ме спира. Едно време ужасно си вярвах, толкова се кефех и се радвах на себе си. Това себеудоволствие сега го няма, не и опаковано по този начин. Така че съм и изгубил нещо, но като тегля чертата, повече съм спечелил от това, че изчаквах, че пишех по-бавно, неприпряно. Смятам, стилистично по-добре“, казва той.

„Егон и тишината“ и малко думи за истината

„Егон и тишината“ всъщност представлява два сборника в едно – първата част е „Картографии на бягството“ (2005), а втората – самият „Егон и тишината“, десет години по-късно. От „Картографиите“ разказите се преминали малки редакции. „Отношението към емоцията на 26 и на 36 години е коренно различно. Имам разни твърде емоционални, да не кажа сантиментални, стилистични похвати, които съм изрязал, колкото мога, без да наруша цялостта. Нещо като ремастъринг на някои стар музикален албум. Оправяш звуковия цвят на парчетата без да нарушаваш общото им звучене“, обяснява Видински.

Поезията придава друга чувствителност, казва Емануил Видински

Поезията придава друга чувствителност, казва Емануил А. Видински

Между двата сборника с разкази, той има издадени още роман и стихосбирка. Твърди, че стиховете са му повлияли много повече. „Поезията придава друга чувствителност, на отношението ти към теб, към света, към другите и към това, което правиш. Стиховете ме направиха по-прецизен като писател, по-ценящ думите, не ги разглеждаш толкова наедро. Направиха ме по-лиричен за сметка на епичното“, казва писателят.

„Друго нещо, което поезията ме научи, а и годините – че всъщност за да кажеш истината, трябват много малко думи. За да кажеш нещо красиво, също. За да изразиш своята емоция ти трябват много по-малко думи, отколкото ни се струва, а афектът и голямата амбиция много често водят до многословие – това е досадно и вреди на книгата“, заключава той.

Видински разказва още, че някои от най-силните си разкази е пишел наведнъж. За него краят, както впрочем и началото, е изключително важен: „В краткия разказ просто да опишеш някаква ситуация и да спреш – това ме вбесява. Най-голямата обида за мен към даден текст или автор от страна на читателя не е да не е харесал текста, а след като го е прочел да си кажеш – „м, и кво?“.

„Писането за мен е опиянение – казва Емануил А. Видински към края на разговора. – Но освен това, то е на първо място смисъл. Когато съм пишел, когато съм завършвал особено, но самият процес, тогава съм се чувствал смислен, ненапразен. Завършването на един текст пък ми е давало удовлетворението на свършена работа, че това не е лентяйстване, че не е самозадоволяване.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах