Емил Андреев: Пиша, за да се доближа до божественото

Няколко години след издаването на последната си книга, писателят Емил Андреев се завръща в книжарниците с нов сборник с истории – „Боби Блажения и Другия американец“. Роден в Лом през 1956 г., Андреев дебютира с „Ломски разкази“ през 1996 г. Популярен е и с романите „Стъклената река“ (2004), станала една от най-продаваните книги на български автори, „Проклятието на жабата“ (2006) и „Лудият Лука“ (2010).

Поканихме Емил Андреев, за да разговаряме за новата му книга, за магията, за любовта, за лодката по Дунава и за вдъхновението.

– Седемнайсет години след сборника „Късен сецесион“ и близо 20 след „Ломски разкази“, които вече имат специален статут в съвременната българска литература, издавате „Боби Блажения и Другия американец“. Какво породи появата на този сборник?

– Последната ми книга излезе преди пет години (романът „Лудият Лука“, бел. ред.), а „Късен сецесион” е по-скоро сборник с повести и се появи само веднъж в тираж 300 бройки през 1998 г. Второто издание на „Ломски разкази” е от 2006-а, така че за да не стана наистина „писател със затихващи функции” и да не ме забравят съвсем, реших да издам този сборник с разкази и повести.

Историята за Боби е продължение по темата за сънувачите в живота, за невинните хора, за чистите души, които нищо лошо не са направили през целия си живот, но ние и пряко, и косвено определяме като луди. Тази книга е и плод на много любов, бих я нарекъл „любовна книга”. Повечето от образите в нея са рожби на любовта – силна, велика, вечна, каквато е истинската й същност.

Тази книга е плод на много любов, бих я нарекъл „любовна книга”.

– Магията и фолклорът са вплетени в историите в „Боби Блажения…“ Такива елементи видяхме и в „Ломски разкази“. Има ли място фолклорът в съвременното общество?

– Днешното общество, колкото и технологизирано да е, се движи по законите на т.нар. фолклор, всичко, което вършим, е свързано с обреди, с митове, с примитивни страхове и страсти, които отдавна са описани като древни маски на божественото. Джоузеф Кембъл отлично го е формулирал в многобройните си трудове, но и без да ги е чел, човек живее за радостта от празника, от съпричастяването с ближния, от добруването с него. И така: от Коледа – до Великден, от едно слънцестоене до друго… Мирисът на окосена трева, радостта да гледаш спящо дете, страхът от природните стихии – тия са вечните митологеми, около които винаги ще се въртим, както около слънцето, което няма да спрем да обожествяваме и възпяваме.

– До кого е важно за вас да достигне тази книга?

– Колкото повече хора прочетат книгата, толкова по-добре! Както казах, текстовете ми са любовни послания, а кой не се нуждае от поне мъничко любов в тоя живот? Има и история, както с малко известното пребиваване на Джон Ф. Кенеди в Лом, има и забавни случки, има и философия.

Боби Блажения ми е любим, защото е още нов, чист и неопознат герой. Той е роден през 1919 г. и живее дълго, чак до наши дни, но какво му се случва, защо е блажен и пр., ще разберете от самата повест.

– Има ли нещо, което съжалявате, че сте или не сте написали?

– Не мисля. По начало човек пише, за да забавлява и да развлича с преживяното от него, да напомня за божественото ни начало и без да иска да поучава понякога, докато си прави авторовите изводи. Ако текстът е сполучлив – за какво да съжалява?

По начало човек пише, за да забавлява, да развлича с преживяното от него и без да иска да поучава понякога.

Е, човек все не е доволен от постигнатото, такава му е природата и това го движи напред. Може би съм пропуснал нещо – неизбежно е. Вероятно трябваше да съм по-малко снизходителен към пороците, глупостта и простотията, но силно вярвам в състраданието и прошката. Та затова обещавам в следващата ми книга да не съм такъв!

– Какво четете напоследък?

– Не питайте! В жури съм за определяне на една награда за съвременни български романи и „ям” книга след книга на всеки два-три дни. Има чудесни текстове. Поради тази причина спрях четенето на друга любопитна, нехудожествена книга за забранените археологически разкрития. Преди това четох „Домът на душите” – събрано от Артър Макън и пр. За жалост, четенето често ми пречи и като всеки мързелив човек, предпочитам да прочета още нещо, вместо да седна да пиша.

– В свое интервю Рей Бредбъри казва, че гледа на себе си като на влак, кръстосващ Америка посред нощ. В композицията се водят оживени разговори между онези писатели и поети, от които Бредбъри е бил повлияван в творчеството и живота си. Кой би пътувал във Вашия влак, г-н Андреев?

– При мен ще е по-скоро лодка и тя ще се спуска по Дунава, както е при героя на Жул Верн в „Дунавския лодкар”. Сравнението ми не е случайно – още с ранното ни възраждане повечето от т.нар. „висока европейска култура” идва по Дунава – автори, книги, влияния. Авторите в буквалния смисъл са идвали с ладии и каици по реката, книгите (че и оръжието, както е в споменатия роман), вестниците, мълвите и модата – също са идвали по Дунава. Днес летим, но като се замисля – подунавските държави са ми особено близки във всяко едно отношение. Пак някак си оттам се облагородявам.

А в моята си лодчица ще взема всички книги, които са ме оформили като личност, ще водим разговори с техните автори – с австрийците Хесе и Бернхард например, ще спирам край всяко селище на българския бряг, после ще се спускам пешком във вътрешността на страната, както са го правели нашите предци като Софроний Врачански и Петър Мутафчиев, ще разговарям с българските писатели и с духовете на безименните ни средновековни автори, ще се връщам пак в лодката, но ще ходя, не може човек само да се вози.