Емил Андреев: Пиша, за да се доближа до божественото

– За какво са страховете Ви?

– Май вече нямам страхове за себе си, по-скоро за децата и за близките ме е страх. По-рано се ужасявах от смъртта и като истински хипохондрик избягвах да мисля за нея. Сега привидно не се боя, макар да съм спрял да пуша и пия, както отлично се справях преди. Не знам, най-вероятно се страхувам като всеки нормален човек, но сякаш съм спрял да мисля за това.

– В разказа „Възпоминания от София“ описвате просяче, което рецитира Вазов за пари, подучено от своя баща учител. „Ако не ходим сутрин на училище, ще ги удвоим [парите], а? Ще изкараме твойта заплата за една седмица, нали?“, пита то въодушевено радостния си татко. Вдъхновяват ли ви като писател историите от столичните улици?

– Едни са за вдъхновение, други са за огорчение, трети за възторг – всичко има по улиците. Боли ме заради мизерията и безпомощността, които виждам, яд ме е за несговорчивостта помежду ни, за вечните български типичности като завист и недобронамереност, като лакомия и безмерна сервилост, граничеща с проституцията. Всеки си мисли, че е най-прав и първата му реакция е да отрече, да каже „не!”

Вече искам да се вдъхновявам от добрини, радост и обич. Профанното, ако не е смешно, просташкото не ме интересуват. От него литература не става. Не искам да описвам грозния си живот и да се правя на ангел, само защото някой си тарикат-писач отвъд океана така правел.

– Смятате ли, че това подражание се е наложило като практика в съвременната българска литература?

– Не съвсем. Има опити, но те ще си останат просто симпатични, че и успешни понякога епигонства. Коренът на българската повестност (разбирай „наратив“ – хаха!) е доста по-стар и жилав от претенциозните напъни да подражаваме и догонваме великите литератури. Малкият се учи от големия и в това няма нищо лошо, но все пак е полезно да се познава повече родната литература.

– Имате кучета, каква е ролята им в живота Ви?

– Ох, починаха и двете ми кучета, горките! Те бяха епоха в живота на нашето семейство. Са и ще бъдат вечно с нас. Бог е създал кучетата преди нас и затова понякога си мисля, че и останалите животни са по-близо до първоначалния му замисъл. С нас нещо не се е получило както трябва.

– Какво са за Емил Андреев приятелите, музиката и алкохолът?

– Без тях животът е лишен от смисъл. И ако без третото мога, макар и трудно (справям се като истински мерзавец), то без първите две съм изгубен!

– Щастлив човек ли сте, г-н Андреев?

– Знам ли! Засега поне не се чувствам нещастен. Имам чудно семейство и приятели, хора, които ме обичат и обичам. Предпочитам да се радвам на живота, да съчувствам и да прощавам в правене на нещо добро, дай Боже, красиво и вечно. Какво повече?

Бог е създал кучетата преди нас и затова понякога си мисля, че и останалите животни са по-близо до първоначалния му замисъл. С нас нещо не се е получило както трябва.