Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Емил Табаков: В политиката и в музиката верните тонове се постигат трудно

Властта не се грижи не само за културата, тя е изоставила всеки сектор от държавата

"Омраза има навсякъде по света, но никъде не се показва така демонстративно като в България. Грубо, остро", твърди Емил Табаков. Снимки: Румен Добрев  - Емил Табаков: В политиката и в музиката верните тонове се постигат трудно

"Омраза има навсякъде по света, но никъде не се показва така демонстративно като в България. Грубо, остро", твърди Емил Табаков. Снимки: Румен Добрев

Симфоничният оркестър на БНР стартира новия си сезон в петък, 10 октомври. Отстрани това поредно начало изглежда като възстановяването на хармонията в изкуството, всичко си отива по местата с първия мах на диригентската палка. Времето в света на симфоничната музика изглежда спряло, музикантите излизат в смокинги и като че ли никакви катастрофи и бедствия извън концертната зала не пропукват този елитарен свят.

Според диригента Емил Табаков това чувство е измамно. Културата у нас се крепи на магия, а отношението към творците никога не е било по-обидно.

– На прага сте на нов сезон, успявате ли да се абстрахирате от чувството за катастрофичност, обхванало държавата, г-н Табаков?

– Да, успявам да се абстрахирам. Когато мислиш за музика, трябва да се дистанцираш от това чувство, въпреки, че то потиска както мен, така и всички хора на изкуството. Но се опитвам да го избегна, иначе музиката, която пресъздаваме, няма да звучи както трябва. Бедите винаги влияят на творците заради високата им чувствителност.

Франциско

– Случвало ли се е чувството за тревога да се отрази на концертите ви?

– Много пъти съм имал това чувство. Но понякога то помага на изкуството, например в композирането. Не говоря само за себе си. Цялото творчество на Шостакович е тревога и болка. А музиката на един композитор от Германия или Франция винаги е по-усмихната, тя не е като на автори като Шостакович, изстрадали репресиите в Съветския съюз. Западните музиканти не могат да свирят творбите му, защото не са преживявали такова нещо, не могат да го разберат. Животът около нас ни влияе, дори когато излезеш на диригентския пулт, когато свириш в оркестъра. Винаги се усеща в какъв свят живеят артистите и музикантите, това личи от манталитета им, от събитията около тях, от цялата обграждаща ги среда. Един наш музикант се отличава от френския, английския или германския в чувствителността, с която изпълнява едно произведение.

– Предполагам, че пък нашите музиканти не изпълняват толкова добре Моцарт в сравнение с австрийските и германските си колеги?

– Действително за нас е трудно да свирим творби на Моцарт, но Моцарт по принцип е един от най-трудните за изпълнение автори. За българите той определено е проблем, защото чувствителността ни е по-различна.

– През новия сезон ще има ли от жизнерадостта на Моцарт, или ще съпреживеем депресията на славянски композитори?

– Предстоящият сезон на Симфоничния оркестър на БНР ще бъде доста жизнерадостен, все пак е посветен на 80-годишнината на радиото. На първия концерт ще изпълним творба, която се свири рядко – „Планетите” на Густав Холст, силно и внушително произведение. Солист на откриването ще бъде младият пианист Евгени Божанов, изключителен талант – за нас ще бъде удоволствие да свирим заедно с него, а за публиката вероятно много интересно да го чуе. Завършил е в Германия и остана да работи там. Ще изпълним „Рапсодия Вардар” на Панчо Владигеров.

– Мислите ли, че публиката усеща усилията ви, или на диригентския пулт сте като на друга планета?

– Усеща ги, аз също я усещам с гърба си. По време на концерт това е най-сенситивната част от мен. Само диригентът стои с гръб към публиката и чувството какво изпитва във всеки момент публиката е много силно. Публиката също се възпитава. Наше задължение е така да планираме репертоара в един сезон, че той първо да изгражда нивото на оркестъра, а това неминуемо влияе и на нивото на публиката. В последно време зрителите в България са доста разнородни, защото животът е много променен, интересите са доста различни и може би към музиката вече няма толкова голям интерес.

– За симфоничната музика говорите, предполагам, към хип-хопа например не е така…?

– Не знам там какъв е интересът към него, сигурно е по-голям. Но към симфоничната музика не е така. Затова, ние, музикантите, трябва да сме много обединени и да представим максимално добре произведенията пред публиката. Така обществото ще ни уважава повече и няма да се чувстваме извън държавата, защото тук за изкуство се мисли чрез парите.

– Ден без трагедия, беда и катастрофа в България е малко чудо. Чудо ли е присъствието на културата в България?

– Не мисля, че е чудо. Навсякъде и културата, и нещастията вървят заедно. Разбира се, у нас по-често от другаде стават инциденти. Защото властта не се грижи не само за културата, тя като че ли е изоставила всеки сектор от държавата. Творците чувстват това и губят мотивация. Проблемът не е само в ниските им заплати, липсва отношение въобще към хората на изкуството.

E_Tabakov29

Какво сме дали ние на света? Нищо друго, освен култура. А, и бациликус булгарикус“, казва диригентът.

– През 1997 г. вие бяхте министър на културата, посредник между творците и държавата. Защо управниците не приемат, че сте крайно нуждаещи се?

– Когато бях министър, си спомням, че на моите концерти със Софийската филхармония идваше цялото правителство. Доколко са се интересували от симфоничната музика – не знам, но идваха. А сега властта вече не ходи на концерти. Но дори да не харесват тази музика, те не могат да нямат отношение към изкуството. Една държава без култура е безсмислена. Културата е лицето й пред света. Имаме много талантливи хора, които са представяли България по места, където дори не са чували, че съществува такава страна. Давал съм уроци в Щатите, Япония, Англия дори, къде ли не…, където някои хора не знаеха къде се намира държавата ни. Какво сме дали ние на света? Нищо друго, освен култура. А, и бациликус булгарикус. Имам чувството обаче, че българската култура се крепи на магия.

– Не ви ли се иска да се върнете на „Стамболийски” 17?

– Къде е това?

– Министерството на културата.

– Никога повече, при никакви обстоятелства не бих се върнал. Това не е моето призвание. Аз съм музикант и предпочитам да си остана такъв. Работата в министерството би пречила на професията ми. Когато ме поканиха предишния път, аз предупредих, че не мога да поема ангажимента задълго, защото имам много концерти. Такова условие поставих, когато президентът Петър Стоянов ми предложи.

– Музиката би загубила добър диригент, но дали министерството на културата би спечелило добър министър?

– Това въобще не е ясно. Но защо го обсъждаме?

– Защото отново стартира кастингът за министър на културата.

– На политически теми вече не говоря.

– Един полуполитически въпрос – какво не направи властта през изминалите 25 години, за да облекчи живота на музикантите в България?

– Какво не направи?! Аз знам какво направи държавата, за да откаже много хора от изкуството. Всички правителства, които се смениха през годините на прехода, направиха така, че вече няма хора у нас, които искат да учат музика. Мисля, че ситуацията е подобна и в другите изкуства. Спомням си какво съревнование беше, когато кандидатствах в Консерваторията. Народ! Беше проблем да влезеш, а сега ги молят да учат в Музикалната академия. Какво ще правят тези хора, когато завършат, работа няма! А в страни без никакви традиции в симфоничната музика, където са започнали да се развиват много по-късно от нас, отношение има, родителите плащат луди пари децата им да учат. Навремето у нас нивото беше много високо, защото имаше много хора, можеше да се избира.

– Изпитвате ли носталгия към времето на социализма?

– Към времето на социализма – не. Но изпитвам носталгия към онова, което се правеше за културата тогава. Има една известна наша музиковедка, Леа Коен, която след като падна социализма и започнаха да се разтурват културни институти, заяви: „Явно по времето на социализма това ниво изкуствено е било държано високо от социалистическото правителство”. Като се замисля – точно така е. Значи ние нямаме потребност от музиката – нито обществото иска да ни слуша, нито хората във властта.

– Е, вероятно имате фенки?

– Как? На фенките се крепи изкуството (смях)! Звучи като шега, но е самата истина.

E_Tabakov32

„Всички правителства, които се смениха през годините на прехода, направиха така, че вече няма хора у нас, които искат да учат музика“, казва диригентът на Симфоничния оркестър на БНР.

– Страдате ли, че не сте имали възможността да успеете на Запад, да дирижирате някой от най-елитните оркестри?

– Естествено, че страдам. Това обаче не е въпрос само на късмет, а най-вече на факта, че по времето на социализма живеехме затворено. Как в музикалните средите там да разберат какво аз или който и да е прави тук, в България? Пътувал съм в чужбина, но колко българи имаха такава възможност тогава! Онова, което най ме изненада от хората, които са ме канили, беше въпросът: „Вие кога ще влезете в Шенген?” Познават те, знаят какво струваш, канят те, но те питат за Шенген. Ето това е отношението им към нас. Как тогава да правиш кариера? Към Русия отношението е различно, техните музиканти имат уважението на цял свят. Те също са били социалистическа държава, но имат традиция, опит, трупан с години, копмозитори, музиканти, диригенти, художници… Трябва да си десет пъти по-добър от тях, за да пробиеш. Не можеш да получиш покана да дирижираш най-големите оркестри в света, ако си българин. Ако си руснак – може. Навсякъде съществува огромно преклонение към руското образование. Наскоро имах шест концерта в Лисабон с основния португалски оркестър, излиза отпред на сцената един човек да говори и казва на публиката, че съм руснак. Това и друг път ми се е случвало, но не съм разбирал веднага. А в този случай научих, защото имаше няколко българчета в оркестъра, които разярени дойдоха да ми кажат. Обявяват те, че си руснак, не защото не знаят, че си българин, но така изглежда по-авторитетно пред публиката.

Веднъж дирижирах Лондонския симфоничен оркестър, правихме запис за музикалната компания „Дека”. Изпитваш малко страх, защото нямаш самочувствие, заставайки пред такъв оркестър, трябва да поработиш с тях, за да се поотпуснеш. Но беше голямо удоволствие…, големи музиканти! Този оркестър свири като мерцедес. Всеки в него носи собствената си отговорност, не чакат само на диригента, както става тук, по нашите земи. У нас, ако диригентът е по-настойчив, музикантите започват да го мразят. А в Лондон диригентът не стои да ги моли да си научат нотите, сякаш са в училище, затова са едни от най-добрите и уважавани в цял свят. А в Англия музикантите не са толкова добре платени като в Германия. Но ако не си изпълниш задачата, на другия ден ти няма да си там.

– Споменахте думата „омраза”. Имате ли тук проблем в това отношение?

– Разбира се, омразата е основно чувство у българина. Пък за творците – още повече. Омраза има навсякъде по света, но никъде не се показва така демонстративно като в България. Грубо, остро. Особено към успелия човек. Ето какво ми каза веднъж един музикант от Азербайджан: „Знаеш ли японците защо са толкова напред, а ние от Ориента не сме? В Япония като видят някой, че се е изкачил на дърво, всички искат да се качат при него. А при нас, когато някой се качи на върха, всички искаме да го смъкнем долу.”

– Да се върнем в политиката. Какво е произведението, което изпълнява елитният оркестър на родната политическа сцена, г-н Табаков?

– Всички говорят за политика, аз не желая. Мога да кажа единствено, че политиците звучат фалшиво. Така е и в музиката – верните тонове по-трудно се постигат. Ще ви призная, че вече избягвам да слушам изказванията на българските политици. Нищо не става от тях.

– Режисьорът Явор Гърдев твърди, че ролята на министъра на културата е на просяка в правителството. Има ли шанс културата да смени този образ?

– Точно така е. Като бях министър за два или три месеца, с голяма мъка успях да кача заплащането на творците с едно стъпало нагоре. Бяхме най-долу в бюджетната сфера. Тогава, 1997 г., хората в едно служебно правителство бяха някак по-различни. Питате как да се обърне тази тенденция. С икономика. Без икономика за какво изкуство да си говорим? Затова никой не мисли за музика. Изкуството е последна дупка на кавала.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах