Еничари по руски

Единствената империя, която не се разпада след Първата световна война, е руската. Тогава, след залповете на „Аврора”, пада само монархията, а имперската цялост се съхранява и дори започва да расте. Парадоксът е, че и след разпадането на СССР, руската империя – вече като федерация – съхранява ядрото на имперската цялост. Така наречената „многоетническа нация” е само прикритие на имперската същност на Русия.

Империите всъщност си приличат много, изграждат се по един калъп и се разпадат неизбежно – историята е категорична по този въпрос. Вероятно е дошло времето да станем свидетели на сриването на колоса.

В изданието „Новая газета. Европа” журналистката Юрия Латинина сравнява двете последни империи в Европа – Османската, прекратила съществуването си преди един век, и руската, която днес възражда имперските си амбиции все по-настойчиво. Сравнява ги през специфичен ъгъл – войната и войската, изхождайки от видимото – „на полето на сражението в Украйна руската армия се оказа крайно неефективна”.

„По парадоксален начин историята на неефективните армии надхвърля не едно хилядолетие – пише Латинина. – Поразителна некомпетентност сред военните се среща в историите на различни култури по-често, отколкото може да се предположи.”

Тя избира за сравнение Османската империя, защото тя израства от дребно княжество до една от най-големите световни държави именно поради ранното си военно съвършенство.

„Турция е била една от „барутните империи” – тоест, страни, които най-рано са започнали да използват артилерия и са направили от това важни и дългосрочни изводи”.

Латинина разказва как се развиват нещата от историческа гледна точка.

„Турците завземат Константинопол именно благодарение на оръдията си. Още в средата на ХV век те се научават да правят гигантски мортири и именно с тях разрушават стените на Константинопол, дотогава непревземаеми нито от персите, нито от арабите, нито от българите, нито от русите. Но става така, че после тези гигантски оръдия се съхраняват в непроменимо състояние чак до ХІХ век. През 1807 г., тоест 350 години след щурма на Константинопол, османците се опитват да използват против английската ескадра в Босфора не подобно, а съвсем същото оръжие, с което е завземан Константинопол. Този мастодонт е бил направен от бронз и зареден с каменни снаряди. Цяла Европа преминала към лека мобилна полева артилерия, а османците като преди смятали, че топовете са оръдия за обсада, че трябва да бъдат бронзови, да стрелят с каменни снаряди и да бъдат големи.”

Латинина подчертава, че в османската армия отсъствала концепцията за маневрена артилерия, която изменила европейските войни.

„Още при обсадата на Малта от турците – към 1565 г. – в Европа вече се случила фортификационната революция. Предишните каменни стени като на Константинопол били заменени от бастиони с приземни укрепления – редути, равелини и др., които е неефективно да бъдат обстрелвани от топове.”

Журналистката обаче смята, че още по-съществено значение за изоставането на османската армия имат еничарите.

„Еничарите били корпус, който започнали да формират в края на ХІV в. и на който османците били задължени за основните си военни успехи. Еничарите били християнски момчета – взимали ги от семействата им и ги възпитавали в двора на султана като негова лична гвардия. Момчета се събирали веднъж на 5 години – по едно момче от всяко 40-то семейство. Еничарят не можел да има нито семейство, нито деца, подчинявал се лично на султана. Това била първата в света редовна армия, въоръжена с огнестрелно оръжие”, разказва Латинина.

През ХV-ХVІ в., когато европейските монарси продължават да използват наемни войски, кондотиери, въоръжени най-често с пики и копия, султанът става първият владетел в света, който има редовна войска от нов вид. Именно това позволява на Портата през ХVІІ в. да стане най-голямата европейска държава и през 1683 г. дори да обсади Виена, обяснява журналистката.

„Но после става нещо фантастично. Докато в Европа започва Военната революция и в употреба влиза полевата артилерия, фортификационните принципи, новия военен ред и най-вече – кремъчните пушки с щикове, еничарите продължават да бъдат мускетари. Две изобретения – кремъчно-ударният запалващ механизъм и новият тип щик – радикално променят хода на бойните действия. Въоръженият с огнестрелно оръжие човек вече може да се защити от конна атака. Може и да стреля, и да намушква. Османската империя обаче остава равнодушна към тези промени. (…) До ХІХ в. Турция не произвежда ново оръжие. Дори повече, след убийството през 1808 г. на султан Селим І, който се опитва да въведе военна реформа, еничарите принуждават религиозните глави да издадат фетва, забраняваща такава реформа като несъвместима с исляма.”

И именно оттогава – от неуспешната обсада на Виена през 1683 г. – Османската империя започва да търпи поражение след поражение. Територията ѝ започва да намалява. Но еничарите, макар и твърде слаби, за да се противопоставят на европейските войски, били достатъчно силни, за да противостоят на всеки опит за реформа.

„Еничарите започнали да се развращават. Хората, на които било забранено да имат бизнес и семейство, станали търговци с големи семейства, а статуса си започнали да предават по наследство. Те диктували кой да стане султан и тероризирали местния бизнес”, допълва Латинина.

Тя разказва и за практиката да се изплащат почти вечни обезщетения за отдавна загинали войници. Удостоверението, че си еничар, се превърнало в ценна книга, по която можело да се получат пари от хазната, затова започнали да ги продават на черния пазар. Те се превърнали във втора османска валута. Към края на ХVІІІ век имало 400 хил. подобни удостоверения, докато целият реален размер на корпуса бил между 20 и 50 хиляди души.

Причината това да се случи е в могъществото на еничарите, обяснява Юлия Латинина.

„Те назначавали и сваляли султаните, можели да тероризират всяка част от страната, включително столицата, и в империята нямало нито една институция, която да може да им се противопостави. Нямало и гражданско общество, каквото се развило в Европа благодарение на самоуправляващите се градове. И като всяка могъща институция, еничарският корпус мислел най-вече за своето самосъхранение и увеличаване на привилегиите. Заради огромната си социална тежест еничарите все по-рядко ходили на война – било неизгодно и опасно.”

Тук именно Латинина открива една от основните пресечни точки с руската армия.

„Съветският съюз, също като Османската империя, бил изключително милитаризирана държава. Цялата му промишленост е работела за армията, а армията е била създадена за завладяване на света и е постигала успехи, покорявайки цяла Източна Европа и сражавайки се под един или друг предлог в Африка, Азия и Латинска Америка.”

Но Сталин се страхувал от „еничаризация” на страната и затова създал още една силова структура – НКВД.

„Можем да разглеждаме Големия терор на Сталин като начин да се намали всемогъществото на армията в страна, в която 90% от промишлеността работи за нейните нужди”, казва Латинина.

По нейните думи след смъртта на Сталин съветската армия продължава да увеличава икономическата си власт в страната и започват явни признаци на „еничаризация” – т.е. решенията се взимат не заради реални военни интереси, а заради интересите на армията като структура, непрекъснато увеличаваща своето могъщество.

Латинина цитира статия на Виталий Шликов, бивш заместник-началник на ГРУ към Генералния щаб на армията:

„Главното разузнавателно управление непрекъснато даваше съвършено безумни и нереалистични оценки за мобилизационните възможности на американската икономика. Ако американски завод пускаше 100 трактора на ден, те от глупост пишеха, че заводът може да пуска 10 хиляди танка на ден в случай на война. Съветската икономика, принудена да се съревновава с подобен фантом, не издържа и фалира. Друг пример ми даде в личен разговор Виктор Суворов. Той ми обърна внимание, че гигантският пръстен противоракетна отбрана около Москва е съвсем нефункционален. Той не изпълнявал и не би могъл да изпълнява нереализируемата към онзи момент задача за защита от ядрен удар. А защо започнало строителството му? Много просто. Това означавало отчуждаване на стотици хиляди хектари най-добра земя в полза на армията и нейните генерали.”

Латинина преразказва и личния си разговор с журналиста Дмитрий Гордон за програмата „Звездни войни” (разработване на система за противоракетна отбрана, базирана в космоса – б.р.), обявена от Роналд Рейгън.

„Когато за пръв път попитали съветските физици за тази програма, те казали, че това е блъф. Че е физически невъзможно. След това позвънили в ЦК на КПСС и казали, че са си променили мнението.”

В крайна сметка били прави първия път. И видимо програмата не е реализирана. Преразглеждането ѝ било политическо решение, а парите, изхарчени за това – трудни за изчисление.

„Всички други обяснения за краха на СССР – за неконкурентноспособността на плановата икономика, за вечния стремеж към свобода или идеологическия крах – са недостатъчни – смята Латинина. – От нищо друго, както от свободата, не се е отказвал homo sapiens през цялото развитие на човешката история. Северна Корея и Куба прекрасно си съществуват и до днес. СССР просто се надскочи, опитвайки се да достигне очевидно неизпълними цели, нарисувани от съветските военни. А те са го правили, защото – точно като еничари – са били твърде могъща структура, неконтролируемо увеличаваща своето могъщество.”

Ако днес се погледне от този ъгъл на действията на руския военно-промишлен комплекс, на руската армия и руската служба за безопасност ФСБ, тоест от гледна точка на силовата съставна част на държавата, условните еничари, които управляват Русия, то ще се види същата картинка, твърди Латинина.

„Много експерти приписват тази война еднолично на волята на Путин. Това е истина. Сложно е да се отсъди до каква степен Путин е адекватен. Но има и друга съставна част. Можем да разглеждаме последните 20 години на Русия като постепенен реванш на силовиците – реванш на еничарите. Реванш на структурите, които през 1991 г. загубиха всичко, но останаха доста могъщи вътре в Русия. През 70-те и 80-те години тези структури получаваха парите от нефта и ги харчеха общо взето по непродуктивен начин. При Путин взеха реванш и започнаха да правят абсолютно същото.

Научиха си урока – че чисто плановата икономика под техния гнет се руши – и преминаха към нов модел. Модел, при който в Русия има някаква част пазарна икономика, която позволява на обикновените хора да не умрат от глад. Останалото или е обложено с данък, или отива в котела, където се вари трупът на професор Вибегало (персонаж от романите на братя Стругацки, типаж на политически демагог и лъжеучен – б.р.). А този жив труп се интересува само от едно – безкраен растеж. Това е тумор. Туморът може само едно – безкрайно да расте. Той прави две неща – плаши владетеля с количеството въображаеми врагове, за да получи пари за защита от тях и разходва получените пари максимално неефективно от гледна точка на фалшивата цел, но максимално ефективно от гледна точка на истинската – за нарастване на тежестта вътре във властовата система.”

Руската клептократична система за генериране на фалшиви заплахи и усвояване на реални пари е била идеално приспособена за кражби, казва Латинина.

„Провалът в системата се случи заради неадекватността на Путин, който в някакъв момент прие фейковете, предназначени само за генериране на бюджетни потоци, за чиста истина, точно като пашата, отбраняващ Дарданелите. В този смисъл Русия скоро ще получи уникален исторически шанс. Силовите структури и армията, създадени от комунистите, унищожиха в Русия изцяло гражданското общество, свободата и частната инициатива. За да се построи нова Русия е нужда пълна демилитаризация и пълна де-ФСБ-изация на страната. Това, което се нуждае от пълна отмяна в Русия, не е културата, а силовите ѝ структури. Точно както Турция не успя да стане съвременна държава преди да разформирова еничарския корпус, който дърпаше държавата към дъното.”