Епизод № 12: Кортенска. Големановщината е все така жива

Какъв пост е имал Йордан Радичков във Фондация Сорос

Театроведката Мирослава Кортенска - Епизод № 12: Кортенска. Големановщината е все така жива

Театроведката Мирослава Кортенска

Как се мъти водата на Народния театър в Министерството на културата, разказва проф. Васил Стефанов в Епизод № 12 на сериала „Театрален роман“ на „Площад Славейков“. Директорът на първата ни сцена включва кратък епизод с писеа, около която е направена интрига във висшето арт ведомство. 

В този епизод ще научите, че Йордан Радичков е влиятелна фигура не само в литературата, а и във Фондация „Сорос“. Това предшества един от най-шеметните епизоди в Народния театър – проф. Юлия Огнянова режисира Рангел Вълчанов в „Лазарица“ на Радичков. На Вълчанов му хрумва щурата идея да „преведе“ текста на шопски диалект. Работата им е невероятно изпитание един за друг, а и за всички в трупата.

Разказите от кухнята на Народния театър Васил Стефанов е събрал в книгата „Народния театър като съдба“, която поради бутиковия си тираж публикуваме и в „Площад Славейков“ във формата на сериал.

Вижте Епизод № 12: 

17 декември 1997, сряда

Около обед имах среща с Коста Илиев, веднага след него влезе при мен Марин Янев с предложение да дадем благотворително представление, средствата от което да предадем на жената на Маргарит Минков, както направили вече някои други театри. След това дойде Ги Шели. Поиска да говорим 5 минути, говорихме 20 и от разговора разбрах, че е бил на среща с директора на Френския институт. От този човек е чул неприятни неща за себе си, за спектакъла и вероятно за поведението му по време на репетициите. Не усетих да е обиден от мен. Упрекна ме само, че не правим необходимата реклама на “Руи Блас”, поради което представлението няма публика. Обясних му, че въпросът не е в рекламата, а в нежеланието на младите да дойдат на спектакъла, който би трябвало да е адресиран преди всичко към тях. Как да му обясня, че пиесата е за една голяма, изгаряща любов, а в неговия спектакъл липсва тъкмо любовта. Аз му предложих да постави тази пиеса, защото разчитах най-вече на романтичната любовна история в нея, а се оказа, че режисьорът се интересува от друго, не от онова, което е същината на пиесата. Един спектакъл за любовта, в който всъщност няма любов. Сбъркан е самият режисьорски замисъл. Как да дойде публиката при това положение? Трябваше да прекратя разговора ни, защото имах насрочена среща извън театъра. Той поиска да гледа тази вечер “На дъното”. Няма да е зле да го види.

5 януари 1998, понеделник

На 29 декември заминах за Варна. Там посрещнах Новата година. Прекарах няколко много приятни дни, слънчеви, сравнително топли. Върнах се в неделя.

Bookshop 300×250 2

Тази сутрин пръв ме посети актьорът Петър Василев. Остана при мен повече от час, отново се впусна в спомени. Докато го слушах, по телефона от Ню Йорк се обади Жана Караиванова. Помоли ме да удължа неплатения й отпуск до края на сезона. Останах с впечатление, че обмислят възможност да се върнат и че тя може би не се е примирила с мисълта да се раздели с театъра.

Следобед за половин час дойде да се видим Сашо Морфов. На 29-ти декември ги заварих във Варна да играят “Вълшебна нощ”, без да са взели съгласието ми. Бяха научили, че съм ги гледал на варненска сцена, но не говорихме за това. Той заминава след десетина дни в Русия, има покана да прави постановка в театър “Комисаржевская” в Петербург и по този повод ще отиде да се запознае с условията на място. Не беше особено възхитен от 40-те дни, които му дават, за да направи постановката си. Говорихме за проекта за нашата школа. Той ще дойде в сряда да продължим разговорите по този въпрос. Спомена и за желанието си през следващия сезон да постави “Крал Лир”, “Одисей” или “Франкенщайн”. Посъветвах го да мисли за “Одисей”, темата е негова и в момента той е узрял за нея.

15 февруари 1998, неделя

От 24 до 28 януари бях в Париж, върнах се в сряда, на 29-ти.

Пътуването се подготвяше от няколко месеца, скоро след като се върнах от Япония, значи около средата на миналия ноември. Потърси ме новоназначеният директор на Френския институт в София, г-н Кристоф Монрозие. Секретарката му ми се обади да поиска среща, уговорихме се за ден и час и те дойдоха една сутрин в моя кабинет на чаша кафе. Монрозие е човек на около 45 години, симпатичен, контактен, активен. Преди време е работил в Министерството на културата, отговарял е за театрите във Франция, което ще рече, че е колега, човек от професията. Разговорът ни много бързо се насочи към темата “Руи Блас”. Каза ми, че е гледал спектакъла и че има неща, които са му харесали, но се пита защо Народният театър е поканил този, а не някой от по-известните френски режисьори? Обясних, че съм се запознал с Ги Шели в неговия театър, донякъде случайно. Той се хвана за думата случайно и заяви, че е време да се сложи край на случайностите. Веднага отвърнах, че нямам нищо против, но досега неговите предшественици не са проявявали интерес към проблема. Той предложи да не се занимаваме с миналото и нахвърли набързо някакъв план, в който стоеше и предложението аз да бъда изпратен в Париж, за да търся на място подходящия ми режисьор. Видя ми се бомбастично, но не коментирах.

Скоро след тази наша среща Монрозие дойде да гледа “Бурята”, спектакълът му направи много силно впечатление, видях го с очите си, защото бях седнал до него.

Една вечер около средата на януари той неочаквано ми се обади по телефона, за да ми каже, че в Париж се урежда среща по театрални въпроси в Министерството на външните работи и той предлага от българска страна на срещата да присъствам аз. За десетина дни бяха уредени билетите за самолет и визите, заминахме аз, Сашо Морфов и Наташа Колевска, която се оказа по-стара позната на Монрозие.

В Париж наистина се състоя такава среща, но тя беше на представители на съседни на Франция страни, които имат отношение към разпространението на съвременната френска пиеса в своите театри. Но тази среща не се оказа най-важната. На другия ден ни беше уредено посещение при директора на фестивала в Авиньон, който ни прие твърде отворено, отдели ни 15-20 минути, разменихме си визитни картички, а аз поканих него и помощника му да дойдат наскоро в София, за да гледат някои наши спектакли. Това вече беше нещо, някаква малка победа.

Не знам дали тези хора наистина ще дойдат, много искам да вярвам, че ще удържат на думата си. Във всеки случай след завръщането си аз побързах да изготвя програмата за месец март и изпратих в Париж двете дати, на които могат да се гледат “Бурята” и “На дъното” (два спектакъла, на които, мисля, можем да заложим при аспирация за представянето ни в чужбина).

Времето в Париж беше студено и мъгливо, духаше остър вятър, не мамеше за разходки. Всяка вечер ни беше осигурено посещение на театър. Подборката на представленията, които гледахме, би трябвало да е подчинена на желанието да ни се покаже най-доброто в парижките театри за момента, но не вярвам, че в момента наистина не е имало поне едно по-добро представление от тези, които видяхме. Смея дори да мисля, че на фона на онова, което видяхме, нашият “Руи Блас”, като френско представление, е много по-добро. В “Тhéâtre de la colline” гледахме “Гангстерите на града” по Брехт на младия режисьор Брауншвайг, с когото после се срещнахме и когото поканих да дойде в София, евентуално с цел да постави нещо. В университетския град имахме уговорена среща с директорката на “театралния комплекс”, ако може така да се каже, където миналата година по същото време гледах “Вишнева градина” на Маргарита Младенова и Иван Добчев с френски актьори. Последната вечер беше отделена за един нашумял (не знам защо) спектакъл “Лицето” от Оливие Пи, актьор, драматург и режисьор, спектакъл, който продължи 4 часа и половина, разработва своя версия на историята за Орфей. У нас такъв спектакъл би се провалил с гръм и трясък.

1 март 1998, неделя

Миналият четвъртък се състоя най-после премиерата на “Църква за вълци”. Актьорите бяха предложили спектакъла да излезе под заглавието “Къща с магия”, което щеше да е може би по-добре, но Петър Анастасов май не се съгласи, пък и плакатът вече беше отпечатан с първото заглавие.

Преди време ходих в Министерството на културата да искам да ни дадат няколко прожектора за Камерна зала на ІV етаж. Този, при когото отидох, между другото ме запита: “Защо държиш да поставите тази пиеса?”. Бях озадачен от въпроса, затова той трябваше да поясни: “Имахме големи главоболия с Кортенска, която разправя, че връщаш в репертоара на Народния театър комуниста Петър Анастасов”. Ама, че глупости! В пиесата няма и следа от политика, това е семейна драма. За съжаление през последните 8 години не ми е попадала пиеса на “демократ”, която да е по-добра от пиесата на комуниста Анастасов, какво да правя? Едва след този разговор схванах смисъла на въпроса, който Петър ми зададе преди повече от два месеца: “Имаш ли някакви неприятности около пиесата ми?”. Не можех да се сетя какви неприятности може да имам, бях забравил за бдителната Кортенска. Те са пловдивчани, вероятно имат да уреждат стари сметки. В нашите среди вървеше приказка, че Кортенска се готви да става зам.-министър, ако шефът й Райчевски стане министър. Големановщината е все така жива.

Николай Ламбрев успя да стигне в постановката до доста добър резултат. От първоначалния текст на пиесата остана не повече от половината, другата половина беше дописана от автора в процеса на репетициите. Аз се оказах единственият, който хареса пиесата и е готов да поеме отговорност за включването й в репертоара. Литературното бюро я отхвърли. На мен не ми оставаше много място за маневриране. Имахме належаща нужда от нова българска пиеса, а пиесата на Петър притежаваше необходимото наличие от качества, за да й отворя вратите на театъра.

Премиерата мина при повишен интерес и първите отзиви, изглежда, са благоприятни. С мобилизацията си актьорите направиха много за постигането на психологически пълнеж в повечето от образите. Спектакълът има съвременен нерв, има нещо, което гъделичка публиката, може би нещо мелодраматично, жанрово-портретно, трудно ми е да го определя, но нещо, което се харесва. Това не е спектакъл, който ще се нареди сред високите постижения на театъра, но в никакъв случай не е провал, както някои тайно очакваха. Мисля, че това в наше време никак не е малко.

3 март 1998, вторник

Вчера бях у Йордан Радичков. Поводът – уреждането на средства за закупуване на озвучителна техника за Камерна сцена на ІV етаж, където ще се играе “Лазарица” с участието на Рангел Вълчанов, постановка на Юлия Огнянова. Преди два или три дена Радичков ми се обади, за да ми каже, че се налага да се видим и сам предложи да отида у тях.

Заварих там Рангел. Беше ме изпреварил и вече си пиеше кафето. Беше в стихията си, разказа една след друга много забавни истории. Смяхме се от сърце. Радичков потвърди, че е разговарял с фондация “Сорос”, където самият той е председател на някаква комисия, ако не дори нещо по-важно. Обещали са да ни дадат нужната сума. Казах, че съм изненадан от жеста на фондацията, която досега редовно е отказвала подкрепата си на Народния театър. Радичков напомни, че от “централата” имат инструкция да подпомагат само “неформални”, частни инициативи. Очевидно само неговата личност е причина да се направи компромис с това правило.

Една сутрин преди може би две седмици секретарката ми подаде глава през вратата и някак тайнствено съобщи, че долу от пропуска се обадили да предупредят, че ми идват на гости Юлия Огнянова и Рангел Вълчанов. Най-малко тях очаквах, но много се зарадвах, не бях ги виждал отдавна и двамата. Нямах представа за какво са си дали труда да ми правят посещение.

Посрещнах ги, влязоха, седнаха, помълчаха и като си размениха погледи, думата взе Юлия. “Василе, идваме да ти предложим да направим постановка на Радичковата “Лазарица”, подхвана без предисловия тя по нейния си обичай. И през смях добави: “Не се притеснявай, можеш да ни откажеш”. “Как ще откаже, бе!”, веднага се намеси Рангел. Не можех да схвана за какво става въпрос, двамата ли щяха да режисират, кино ли щяха да правят? Но Юлия побърза да изясни: режисьорът ще бъде тя, а ролята на Лазар ще изпълнява самият Рангел. По-голямо чудо този ден не можеше да ми се случи! Веднага казах “да”. Голямата щуротия в предложението им беше намерението на Рангел да “преведе” Радичковия текст на шопски диалект. Разбира се, те трябваше първо да получат съгласието на Радичков за “превода” на шопски и мисълта за това явно ги притесняваше. Оставих те да свършат тази работа. (След няколко дни ми съобщиха, че Радичков бил очарован от идеята.) Така за броени минути стигнахме до неочакваното решение на нашия афиш извънпланово, сензационно да се впише спектакъл на Юлия Огнянова и Рангел Вълчанов.

Щом им е дошла такава щурава идея, добре е, че са избрали да я реализират не другаде, а в Народния театър. Оказваха ни чест.
Оттук възниква проблемът с осветлението на камерната сцена на ІV етаж. Не толкова Юлия, колкото Рангел държи да има още няколко прожектора. Напълно прав е. Надявам се, че ще ги има.

25 март 1998, сряда

Преди седмица Христо Христов започна репетиции на постановка за камерната сцена. Пиесата се казва “Енигматични вариации” от французина Ерик-Еманюел Шмит, с когото се запознах преди няколко месеца в Париж.

Христо прие да прави постановката още в края на миналия сезон.

В течение на година–година и половина се срещахме с него няколко пъти. Идваше около обед, сядаше на кратък разговор, като винаги започваше с въпроса каква постановка ще му дам да направи. Аз държах наистина да постави нещо, защото му вярвах, вярвах, че не е изгубил силата си да прави театър, но той все не харесваше пиесите, които му предлагах. Когато дойде ред да избира, той е труден, добре го знам. Нямаше специални претенции за голямата сцена, напротив, предпочиташе да работи на камерна. Олекна ми, когато един ден най-после заяви, че е съгласен да постави пиесата, която бях му дал да чете.

Когато обаче в началото на сегашния сезон седнахме да мислим за разпределението на двете роли в пиесата, той неочаквано се запъна на предложението ми едната роля да даде на Мариус Донкин. Другата роля беше отдавна решено да играе Стефан Данаилов. Имах свои съображения да държа на Мариус. Мина известно време, Христо продължаваше да се колебае. Научих, че резервите му се подхранват и от мнението на Стефан, че е добре да му се потърси друг партньор. И тъй като аз не отстъпвах, Христо потърси изход в компромисното предложение за втори изпълнител на ролята. Беше се спрял на Валентин Ганев. Не можех да му откажа. Седмица преди началото на репетициите пуснах заповед с разпределението на ролите.

Ден, след като заповедта беше закачена на таблото, при мен дойдоха един след друг, без да се наговарят, първо Валентин, после Мариус. Валентин притеснено ми напомни, че с друга заповед съм му възложил да играе Аздак в “Кавказкия тебеширен кръг”. Ще репетира едновременно две роли ли? Пък и колегите му взели да му натякват: “Ти за гений ли се смяташ!”. Логично беше да иска да го освободя.

Веднага след Валентин дойде Мариус. Беше накипял. “Е, какво, двамата ли ще играем? Нямам нищо против. Само че Христо…” Успокоих го, че току-що Валентин се е отказал от ролята. Три дни по-късно се появи Христо. “Пуснал си заповед с двамата, после си я сменил. Какво значи това? Аз не съм съгласен, знаеш”, започна той. Обясних му, че Валентин Ганев сам се е отказал от ролята по такива и такива причини. Това вече го респектира. “Ако Вальо се е отказал, то е друга работа”, каза примирено и си тръгна, но не пропусна да промърмори: “Аз ще започна и ще видя дали работата ще върви. Ако не върви, мога и да се откажа”. Засега работата върви без засечки, но скоро ще бъде прекъсната, защото Христо започва постановка на “Железният светилник” в друг театър, а Стефан Данаилов отива да снима филм. Ще продължат по-късно и ще завършат вероятно през октомври.

29 март 1998, неделя

На 27-ми, в петък, на Международния ден на театъра, както всяка година от 1991 г. насам, в Народния театър се състоя тържество, на което се раздаваха годишните награди на Съюза на артистите. Между номинираните бях и аз за книгата ми “История на театъра”.

Денят в петък беше особен. В театъра бяха прекъснати по-рано репетициите заради приготовленията на сцената, свързани с вечерното тържество. Към два часа след обед при мен, както никога, беше утихнало.

Пуснаха да се влиза в зрителната зала към 18.15. Разположеният най-отпред военен духов оркестър се мъчеше да забавлява нетърпеливата публика с музикални пиеси. Аз закъснях, а когато ме видя да влизам в салона, пожарникарят ме пресрещна, козирува и ми докладва, че е пристигнал президентът (бел. ред. – Петър Стоянов). Поради липса на добър синхрон обаче Андрей Баташов прочете приветствие от името на президента, в което се казваше “съжалявам, че не мога да присъствам”. Дребен гаф, поне половината от залата до края не разбра за присъствието на човека.

В 18.30 загасиха осветлението в залата и пуснаха телевизионните камери, церемонията се показваше по телевизията. Нашият театър имаше номинации във всички категории награди. Не бива да се чудя, че хората общо взето ме гледат под око, защото Народният театър обира повечето – практически всички по-важни – отличия и, харесва ли им или не, получава по такъв начин признание за най-добър театър. От наградените най-много аплодисменти получи Мария Каварджикова, макар че нейната конкурентка Меглена Караламбова не по-малко заслужаваше отличието; казаха ми после, че Меглена е получила награда преди две години, докато Мария досега не е награждавана. Намирам решението за Мария напълно справедливо.

Между наградените бях и аз. Връчиха ми, както на всички останали, една бронзова статуетка и плик. Трябваше и аз да кажа нещо. Казах почти дословно: “В днешно време да се занимава човек с театър е трудна работа. В днешно време да се занимава човек с наука също е трудна работа. Благодаря на театъра, че не успя да ми попречи да напиша тази книга”. Като минах след това покрай Гергана Кофарджиева, тя ми стисна ръката и пошепна “много кратко”. Кратко, но не знам какво повече можех да кажа.

Церемонията при всяко връчване на награда беше доста усложнена (режисьор е Бойко Богданов): след връчването всеки награден трябваше да остане на сцената, докато по една специално построена стълба се спуснат четири палави музи (млади момичета, ухилени до уши и прекалено вживени в ролята си), които те закичват с лавров венец и те повеждат след това нагоре по стълбата, а когато стигнеш върха, едно топче гръмва и те оглушава, защото ти се намираш най-близо до него. Възрожденско театро.

Сашо Морфов беше награден за режисура на “На дъното”, но не се яви, та трябваше да излизам втори път на сцената, за да получа наградата аз, отказвайки на милите музи пак да ме коронясат с лавров венец.

На финала Андрей Чапразов получи награда за цялостно творчество. Добре направиха, че му оказаха тази заслужена чест. Публиката го аплодира дълго от сърце. Той беше развълнуван и говори хубаво, както умее, за да завърши словото си с цитат от Пушкин на руски “…и не оспаривай глупца!”. Още в началото, при влизането си в залата той избра да седне при мен, през цялото време пускаше забавни забележки. След края на церемонията всички се втурнаха към Малък градски театър, където трябваше да има друг вид тържество. Андрей ме попита: “Само това ли ще е?”, намеквайки очевидно за някаква почерпка, както обикновено се прави в такива случаи, но нищо такова не беше подготвено. Затова го поканих горе в кабинета ми (той не беше стъпвал в театъра от деня на пенсионирането си). Той повика със себе си още трима души и двама журналисти. Минахме през сцената, качихме се в кабинета ми, всички насядаха, аз извадих бутилка уиски, която пазех за такива случаи. Андрей беше в отлично настроение, разприказва се, а когато той вземе да приказва, краят на приказките не се вижда лесно. Компанията се задържа докъм 21.30. Вече нямаше смисъл да ходя в Малкия градски театър. Гостите ми си тръгнаха, а аз се прибрах вкъщи.

30 март 1998, понеделник

В неделните вестници, които намерих днес на бюрото си, не пише много за вечерта на наградите в Народния театър. От тях научавам, че Сашо Морфов все пак се е появил, но на купона в Малък градски театър. В интервю, което г-н Кристоф Монрозие е дал за “Демокрация”, са споменати имената само на двама режисьори: Москов и Морфов. Дали и Сашо не е решил, че трябва като Теди да “блести” с отсъствието си? Във всеки случай той постоянно говори пред журналисти, че се готви да напусне България, което ще рече, че и той като Теди е вече “експортен” режисьор. На мен ми е казал, че следващия сезон иска да постави “Одисей” по свой сценнарий. Знам само, че има дадена дума за постановки в Петербург и Скопие. Кога ще свари да свърши всичко това – само той или един Господ знае.

Жана Караиванова се върна и игра във “В полите на Витоша”. Не ми се обади след това. Възможно е да е заминала. Когато дойде да се видим, аз й казах, че докато съм директор, може да е спокойна, че място за нея винаги ще има в трупата. Това може да е изчерпало интереса й към мен. Не ми е ясно какви ветрове веят в главата й. Дали просто й е трудно да свикне с мисълта, че напуска театъра?

31 март 1998, вторник

Петър Василев има обичай да ме посещава през месец, през два, понякога без конкретен повод. Идва, много внимателно пита дали няма да ми пречи, ръкуваме се и сяда срещу мен. Няма нужда да го каня, само след минута той вече е започнал да размотава дългата нишка на спомените си (понякога се повтарят) и аз го оставям да произнася монолога си, като само на места задавам уточняващи въпроси или се заемам да отклоня мисълта му в друга, по-интересна за мен посока. Така стана и последния път, беше преди седмица. Той ми е казвал, че бил добър приятел на Лилиев, за когото говори с изключително уважение. В последния ни разговор пак спомена за Лилиев и този път аз побързах да го попитам нещо, което отдавна е заседнало в ума ми. Признах му, че съм се учудил, когато преди години, докато работех в редакцията на сп.”Театър”, съм открил в един стар брой на списанието статия на академик Лилиев за “гениалните трудове на Сталин за езикознанието”. Защо е писал това нещо?

Петър Василев наведе глава, поусмихна се, помълча, след което ми даде обяснението си (то сигурно е негово собствено). След 9 септември Лилиев се почувствал изолиран в театъра. Старите актьори продължавали да го уважават, но и те вече показвали известна резервираност, тъй като новата власт не гледала на него с добро око като бивш човек на “Златорог”. Тогава дошъл при него Елин Пелин да му каже, че ще го предложи за академик. “Елин Пелин сигурно не е искал някой друг да стане, затуй се сетил за Лилиев”, беше коментарът на бай Петър. Лилиев станал академик и за да “оправдае доверието” е трябвало да прави реверанси като този с въпросната статия. Петър Василев казва още (което и други са казвали), че Лилиев прекарвал целия си ден в театъра; идвал пръв, веднага след чистачките, поздравявал ги учтиво със сваляне на шапка и се залавял за работа, а вечер си тръгвал само след като започне представлението – държал да види дали актьорите (по онова време имало много дубльорства) ще се явят на работа. Бил самотник. Това може би обяснява някои особености на поведението му.

14 април 1998, вторник

Представлението на “Бурята” миналия петък беше скандално отменено заради явяването на един от актьорите на репетицията преди представлението в нетрезво състояние. Същата вечер Сашо Морфов трябваше да замества друг, заболял актьор, нямаше как да замести втори. Той изгонил пияния с надеждата, че до началото на представлението ще се постарае да изтрезнее, но вместо това онзи отишъл в близкия ресторант да си допие. Представлението нямаше как да се спаси и беше отложено “поради заболяване на актьор”, а театърът трябваше да върне парите на близо 400 зрители и да понесе загуби за около милион и половина лева. Пияният си получи заслуженото. Но какво от това?

Днес с неудоволствие узнах, че от Център за изкуства “Сорос” все още няма никаква вест относно очакваните средства за осветителна техника.

Юлия Огнянова и Рангел Вълчанов започнаха репетиции скоро, след като Радичков им даде съгласието си. Но беше зима, беше студено, Юлия се разболя, после пък Рангел се схвана и работата се забави и като че ли взе да се разсъхва. Когато един режисьор вземе да режисира друг режисьор, режисурата става особено трудна. Репетициите не минават гладко, понякога Рангел репетира сам. Но така или иначе ние трябваше да подготвим технически залата за предстоящата премиера. Видя се, че щетите, нанесени от престоя на “Сфумато”, могат криво-ляво да се заличат, за осветление и озвучаване обаче ни липсва техника. Тогава се намеси Рангел с подхвърлена от Радичков идея за закупуване на техника със средства от “Сорос”. Извърших необходимите формалности, разните комисии в “Сорос” решиха да ни дадат парите. После се появи госпожица Цветелина Йосифова, която пое делото в свои ръце.

Тя е ученичка на Възкресия Вихърова и мълвата твърди, че работи за нея. На срещата ни в моя кабинет аз й подсказах, че в знак на признателност бихме могли да предоставяме новата си зала за нужди на “Сорос”. На 8 април подписах договор за безвъзмездно временно ползване на нужната ни техника, която “Сорос” ще закупи (успокоиха ме, че думата “временно” е сложена про форма). Обаче госпожицата ми заяви по телефона, че няма да получим “подаръка” преди да съм подписал друг договор “за сътрудничество”, с който театърът да се задължи да предоставя на “Сорос” в течение на 5 години (!) безвъзмездно сцената, съоръжена със закупената техника. Аз заявих, че нямам право да подписвам договори за повече от 1 година, колкото е мандатът ми. Вчера дори съчиних и изпратих на госпожицата проект за договор в рамките на този срок. Не знам какъв отговор ще последва. Но днес имахме директорски съвет и на него взехме решение да се подготвим за премиерата на “Лазарица”, без да разчитаме на апаратурата от “Сорос”. Ще намерим начин да заобиколим задушаващата пожертвователна прегръдка на “Сорос”.

24 април 1998, петък

Вчера в.”Труд” отпечата малка бележка на Недялко Недялков, в която се съобщават 25-имата кандидати за нови директори на театри и между другото се съобщава, че договорът на Васил Стефанов за директор на Народния театър изтича на 30 май; постът бил предложен на Мирослава Кортенска (тя е навсякъде!), но тя отказала; въпросът щял да се решава от министъра.

През последните дни в театъра пълзи слухът за моето предстоящо освобождаване и се организира акция в защита на “оставането” ми. Във вторник Галин Стоев прекратил репетиция поради спонтанно възникнало обсъждане на въпроса. Режисьорът заявил, че няма смисъл да репетира, щом аз няма повече да съм директор; той щял да напусне, ако бъде назначена Кортенска. Успокоих онези, които дойдоха да говорят с мен, като им казах, че не бива да се доверяват на слухове. Но някой се забавлява да клати лодката. На този някой не му е приятно, че Народният театър върви добре. Позната история.

 

В следващия Епизод № 13 очаквайте: Премиерата на „Лазарица“ с Рангел Вълчанов под режисурата на Юлия Огнянова.

Вижте кратък откъс:

„…Още на втората минута след началото на представлението Рангел плесна една тлъста псувня, както подобава за шоп, от която Москова трепна като ощипана. Сигурно не беше скоро чувала такова цветисто шопско красноречие.“

Bookshop 728×90