Епизод № 13: Режисьорска криза в Народния, дупка в афиша

Епизод № 13 от сериала „Театрален роман“ на „Площад Славейков“ продължава с изключително забавната премиера на „Лазарица“ с Рангел Вълчанов под режисурата на Юлия Огнянова в Народния театър.

„…Още на втората минута след началото на представлението Рангел плесна една тлъста псувня, както подобава за шоп, от която министър Москова трепна като ощипана. Сигурно скоро не беше чувала такова цветисто шопско красноречие“, пише авторът Васил Стефанов. Спомените си от 15-е години, в които е директор на Народния театър, професорът е събрал в книгата „Народния театър като съдба“. Поради бутиковия й тираж я публикуваме и в „Площад Славейков“ във формата на сериал.

В новия епизод Васил Стефанов разказва и за първия гастрол на режисьора Александър Морфов през 1998 г. в Москва, където в момента той е звезда. Играят „На дъното“, смела интерпретация по Максим Горки. За руснаците обаче версията на Морфов се оказва твърде дръзка, затова на антракта половината зрители си излизат.

Вижте Епизод № 13:

22 май 1998, петък

Премиерата на “Лазарица” мина снощи при високо официално присъствие. Не знам дали Рангел се беше развихрил (Юлия не е такъв човек) да кани важни личности или просто протоколът беше задействан, но аз трябваше да посрещна и да кавалерствам на министър Москова, която дойде за пръв път на представление, като останах да седя до нея през цялото време. Заради Радичков бяха уважили вечерта писатели, негови приятели, имаше много букети. Виждаше се, че всички се бяха настроили приповдигнато като за премиера, без да се досещат какво ги очаква. Още на втората минута след началото на представлението Рангел плесна една тлъста псувня, както подобава за шоп, от която Москова трепна като ощипана. Сигурно не беше скоро чувала такова цветисто шопско красноречие. Тя, както и повечето зрители, не са подозирали колко още солени приказки ще чуят деликатните им уши. Шопският “превод” на Рангел представляваше наивистичен преразказ на оригиналния текст посредством специфичната шопска лексика, богато изпъстрена с псувни, какъвто е всекидневният говор на мъжете от село. Историята на Радичковия Лазар беше станала по-смешна като поведение и разказ, по-колоритна и по-натурна. Предполагам, че Рангел на места импровизираше, защото не беше сигурен в текста, а там, където не се сещаше какво трябва да каже, просто зачестяваше с псувните.

Публиката, макар и малко стресната, хареса спектакъла. Хареса го и Радичков. Не съм сигурен дали го е харесала и Юлия. Тя храбро пое отговорността за режисурата, но всъщност беше се оттеглила от ролята си на постановчик и беше оставила Рангел да прави това, което е намислил.

1 юни 1998, понеделник

На 29 и 30 май открихме “Варненско лято” с “На дъното”. Билетите се продаваха по 10 000 лева, но пак беше пълно. И двете представления минаха при очакван шумен успех. Само седмица преди това “На дъното” получи три награди “Аскеер” – за най-добра режисура, за най-добро представление и за най-добра сценография. Това беше силна реклама. В този смисъл успехът беше очакван.

На 30 май така наречената гилдия на театралните критици в рамките на “Варненско лято” организира “обсъждане на сезона”. Отидох да видя що за обсъждане ще е. Във фоайето на театъра в кръг бяха насядали 10-ина жени и няколко мъже като на квартално събрание. Нито един не беше истински критик, някои от тях пишат от дъжд на вятър, други са забравили кога е била публикувана последната им рецензия. Общо взето почти анонимна компания. Послушах 15-ина минути и си тръгнах.

Даденото преди няколко месеца в Париж обещание представител на Авиньонския фестивал да дойде да гледа наши представления беше спазено. През април пристигна едно младо момче, което уж гледа представленията, които трябваше. То не можа да си отспи два дни заради запиване. От неговото посещение всъщност не зависеше нищо, г-н Монрозие и Военният театър бяха се разбрали предварително, че покана ще получи “Майстора и Маргарита” на Теди Москов.

На 3 май пристигна пак от Париж пратеник на “Тhéâtre de la colline” със задача да гледа “Руи Блас” за евентуално гостуване. Парижанката остана в София общо 20 часа, разведох я до Бояна и до криптата. Тръгна си уж с добри впечатления. Остава надеждата, че наесен “Руи Блас” може да има късмет да отиде до Париж и Женева.

Вчера, на 31 май, изтече срокът на договора ми. От днес би трябвало да се считам за освободен от длъжността. Не се изненадах, когато тази сутрин заместникът ми се обади по телефона във Варна да ми съобщи, че в петък кадровичката на министерството повикала нашата кадровичка, за да й връчи заповед за продължаване на срока на договора “до конкурс”.

Не се изненадах, защото точно преди две седмици имах среща с министър Емма Москова по въпроса за моето директорство, по-точно по въпроса за директора на Народния театър. Срещата беше предизвикана от посещението на няколко актьори от театъра при министъра по същия въпрос. Москова ги изслушала и им казала, че ще се види с мен.

Прие ме с тон на grande damme; влязох в кабинета й, седнах в един фотьойл, тя седна срещу мен и ми изнесе 15-минутна лекция, без никакво въведение. Започна с признанието, че Народният театър е “винаги пълен”, че всичко в него е много добре, реформата и пр. и че за това несъмнено заслуга имам и аз. Но… не могат да се намерят двама души напълно еднакви, колкото и да съм добър, аз нямам “двойник”, затова трябва да се търси “друг субект” по пътя на конкурс. За да каже това, й бяха нужни 15 минути. Още в началото на срещата се разбра, че нейният заместник Николай Поляков, който трябвало да присъства, е извън Министерството. Все пак на 20-ата или 25-ата минута той се появи, тогава вече аз бях успял да взема думата и се опитвах да обясня, че не възразявам срещу конкурса, но се питам защо се прави конкурс само за директор на Народния театър, а за останалите национални културни институти не се прави. Напомних също, че директорът на Варненския театър, който е актьор от нашия театър, беше назначен без конкурс, също както директорите на Сатиричния и на Младежкия театър. Тя отговори, че те са назначени “до конкурс”. Понечих да изложа гледището си, че ръководителите на националните културни институти трябва да се избират от самия министър, а не чрез конкурс. Докато говорех, влезе Поляков. Той също се опита да ме подкрепи, макар и плахо, но Москова не беше склонна на отстъпки. След едночасов разговор си тръгнах, без да знам какво ще бъде развитието на проблема.

Мисля, че не бива да подценявам факта за наличие на известна политическа поръчка за моята подмяна на поста. От Христо Калчев научих, когато беше дошъл преди време да се видим, че президентът Петър Стоянов му предлагал поста директор на Народния театър. Когато чух това, помислих си, че Ицо може да е бил пиян на срещата си с президента и грешно го е разбрал, но после си дадох сметка, че моят пост, който преди няколко години, докато траеше кризата, не беше желан от никого, сега отново е качил цената си за политическата номенклатура. Все пак по време на разговора ни Москова призна, че липсва подходящ алтернативен кандидат.

За наличие на политическа поръчка ме подсеща и още нещо. Спектакълът “Църква за вълци” беше поставен в особена изолация. Въпреки, че САБ номинира за годишните си награди Ники Ламбрев и Михаил Петров, което само по себе си е признание за качество на спектакъла, Ромео Попилиев не го включи в селекцията си за фестивала на камерните спектакли във Враца (а това е единствената сполучлива постановка на нова българска пиеса!); въпреки че в номинациите за “Аскеер” имаше трима участващи в този спектакъл и въпреки че един от актьорите получи награда, при “обсъждането на сезона” за “Църква за вълци” не беше обелена и една дума. Някой поръчва това поведение, то не е самоинициатива. Жалкото е, че много лесно се намират изпълнители на поръчки.

18 август 1998, вторник

Говорих със сина ми по телефона, той ми каза, че във в.”Труд” е излязла кратка бележка за предстоящ конкурс за директор на Народния театър, тъй като договорът на сегашния вече е изтекъл. Недялко Недялков остава верен на себе си. Малко ми е смешно. За какво го прави?

8 октомври 1998, четвъртък

Миналата седмица поканих Николай Поляков на вечеря в ресторанта на театъра. Дори се изненадах, че прие поканата без уговорки, но после я отсрочи и аз помислих, че е избрал такъв начин да я отклони, но се оказа, че не съм бил прав. Снощи се срещнахме. Говорихме за различни неща, накрая той сам насочи разговора към въпроса за моето положение в театъра, въпрос, по който и аз исках да чуя мнението му. Обясни ми някои тънкости на формулировката “до конкурс” в заповедта за удължаване на договора ми. Каза, че за момента министерството няма кандидат. Призна, че през лятото Стоян Алексиев е правил опити да бъде назначен за директор. Подхвърли, че може би е редно моят наследник да бъде човек от театъра. Казах, че не се сещам за такъв човек. Но подчертах, че от конкурс няма смисъл, ако не са наясно с кандидата, който би го спечелил. Той се съгласи, че е така. Каза, че се очаква гласуване на закон за културата, който постановява всички длъжности в културната сфера да бъдат конкурсни. Лично той се опитвал да измени това абсолютизиране на конкурса, но сините депутати, изглежда, са на друго мнение. Около или след Нова година щяло да се наложи обявяването на конкурс за директор на театъра. Той ме моли и от името на министъра да участвам в избора на своя приемник.

Пихме по една ракия и се разделихме.

9 октомври 1998, петък

Тези дни се вихри абсолютно щуравата подготовка за посрещането на “първата дама на САЩ”, г-жа Клинтън, в неделя в театъра. Тя ще участва в някаква световна среща на жени. Преди повече от седмица някой от посолството на САЩ ми се обади с молба да дойдат да огледат салона. Пуснах ги. Бяха 15-ина човека, повечето американци. Миналата неделя (!) пак поискаха да оглеждат, този път дойде дори самата посланичка, с която се познавам отпреди. Очевидно театърът им хареса като място за реч на г-жа Клинтън. В сряда вече се струпаха всички – и българи, и американци, – за да направят най-после нещо по въпроса. Два дни преди това ме посетиха военният аташе и някакъв човек от Вашингтон от охраната на президента. Американците се тресат от страх и вземат невероятни предохранителни мерки. Вчера се появи и още една фигура, някой си, който уж уреждал изявите на Клинтън по телевизията през последните 7 години, както някой ми каза. Държи се като супермен сред занзибарци. Смачках му фасона, като му дадох да разбере, че и ние си разбираме от работата. Но лудницата ще продължи и утре.

Днес откриваме сезона с премиера.

28 октомври 1998, сряда

Завчера неочаквано ме посети Дико Фучеджиев; секретарката ми каза, че чака да го приема. Отначало се почудих какво го носи, но той веднага си каза: излязла е новата му книга за Народния театър по времето на неговото директорство. Почерпих го по случая с чаша уиски, а той извади от чантата си още неразкъсан пакет с книги, от който извади един екземпляр и ми го надписа. Докато пишеше, забелязах, че ръката му силно трепери; после видях, че и написаното е доста разкривено. Болен ли е? Каза ми, а то се и виждаше, че аз съм първият, на когото дава книгата си. Заглавието не претендира за оригиналност: “Зад завесата на Народния театър”. Поговорихме малко и той, след като си изпи питието, си тръгна.

Снощи се зачетох в книгата, дори останах да чета до късно. Има добри пасажи и те са по-скоро белетристични. Най-пространни и най-интересни за мен са описанията на срещите му с Тодор Живков, на които сам той дава особено значение. Не му е било лесно.

Днес бях на последната репетиция на маса на “Бившата мис на малкия град”, една хубава ирландска пиеса, която Пламен Марков поставя с Ванча Дойчева, Мария Каварджикова, Мишо Петров и Митко Рачков. Докато чакахме да донесат кафето, с което реших да почерпя колегите, споменах за четената нощес книга. Ванча ме изненада с думите: “Надявам се нашият директор да не пише книга за Народния театър”. Не разбрах защо. Но и не казах, че ще я разочаровам, защото един ден, живот и здраве, сигурно и аз ще седна да напиша за “моето” време в театъра.

Пътуването до Москва е вече напълно уредено. Министерството, по-точно Националният център за театър даде 14 милиона лева за купуване на билетите, които “Балкан” се съгласи да ни издаде срещу 200 долара на човек. Когато Стефан Янков ми обещаваше по телефона да даде парите, ме подсети, че би било добре да вземем със себе си някой от неговите хора, който после да напише за гастрола ни. Предложих му това да бъде самият той. Не, нека да е Николай Поляков, така хем групата ще се оглави от зам.-министър. Посъветва ме още същия ден да напиша писмо до министърката да разреши предвид особената важност на гостуването групата да се води от Поляков. Не можех да откажа, написах писмото и го изпратих. Отговорът доста се забави. Накрая се разбра, че Москова решила да прати Ст. Янков вместо Н. Поляков.

Очаквам това пътуване със смесени чувства. Не е сигурно, че “На дъното” ще се хареса на руснаците. Може да ги ядоса. Дано не стане точно това.

10 ноември 1998, вторник

Не съм бил в Москва повече от 10 години. Има промени, но не са особено големи. Хотел “Москва”, в който ни настаниха, е в самия център на града, от него до театър “Вахтангов” се отива пеша за 15-20 минути, като се минава по колоритната ул.”Арбатская”. Още при пристигането ни на пункта за паспортна проверка на аерогарата бях изправен на нокти: викат ме при униформената служителка, която ми казва, че Наум Шопов не й е дал паспорта си, докато той твърди, че го е дал. Така или иначе паспортът го няма. И Наум не може да премине границата. Отдръпнахме се двамата с него, за да пропуснем колегите да минават. Наум се успокои, отново пребърка джобовете си и в един от тях откри паспорта. Изживях трудни минути от страх за възможни разправии на тази строга граница.

Веднага след това, в автобуса на път за хотела научихме, че камионът с багажа ни, който тръгна от България седмица по-рано, е спрян на границата за уж неуредени документи. Трябваше да се намеси нашето посолство. Но тревогата, че няма да имаме време да се подготвим за представлението, че дори представлението може да се провали, ни държа в напрежение почти 24 часа. Накрая всичко все пак се уреди, с цената на доста скъсани нерви. Познавам нашите хора, в такива критични ситуации те стават невероятно дисциплинирани, точни, изпълнителни. Работиха без засечка. Сцената се оказа доста по-голяма от нашата, от това възникнаха известни затруднения при адаптирането на декора. Притеснявах се, че в тези напрегнати часове с нищо не мога да помогна, но разбирах, че ако се опитам да помагам, най-вероятно само ще преча.

Домакините, които любезно ни бяха поканили да открием първото издание на Международния фестивал за нов европейски театър (NЕТ), бяха предвидили преди началото на представлението да стане официалното откриване с няколко слова. Настояха и аз да кажа две-три думи. Нямаше как, съгласих се. Смятах да говоря на български, оказа се, че технически не може да се осъществи превод. И говорих на руски. Не помня какво съм говорил. Но застанал пред огромната зала на театъра (1200 места) можах да видя с очите си, че тя е почти пълна, имаше поне 1000 души. Пъстра публика, повече възрастни, отколкото млади. Бяха ми запазили място в края на един от предните редове на партера. Седнах и изтръпнал изкарах до антракта. Наталия Бардская водеше симултантния превод, който самата тя беше подготвила. Преводът беше необходим.

През антракта се разходих из фоайето на театъра. Имаше хора, които ме поздравиха, зарадвани, че могат отново да видят в Москва български театър. Но една част от публиката си тръгна, явно недоволна. Ние си давахме сметка, че това е неизбежно. Втората част на представлението започна при намаляла почти наполовина зала, но около 500 души все пак останаха, защото бяха счели, че заслужава да останат.

След представлението имаше коктейл. Чух различни мнения за спектакъла. За обикновения руски зрител, дори за руския театрал нашият спектакъл е прекалено дръзко предизвикателство. Някой ми каза, че Морфов следва “балканската” визия, позната от филмите на Емир Кустурица. Не бях се сетил за това. Никой не каза обаче, че спектакълът е слаб. Дори онези, които явно не можеха да преглътнат една толкова волна интерпретация на класическа руска пиеса, говореха с респект за самата реализация. Остана да чакаме думата на театралната критика. Прочетохме отзивите в московските вестници едва след като се върнахме в България. Един от тях носи двусмисленото заглавие “На дне” Горького сошло на NЕТ”. Лично аз не си правех илюзия, че руснаците ще приемат, още по-малко, че ще харесат подобен спектакъл. Но това не пречи спектакълът да е добър.

24 януари 1999, неделя

По Коледа Елена Иванова ходила по някакъв повод в Париж. Дори не беше ми казала, че заминава. Когато се върнала, решила да дойде да ми предаде, че там се срещнала с Румен Чакъров, който от доста години работи в Брюксел, и разговаряла по телефона с Младен Киселов и че двамата били готови да направят по една постановка в Народния театър, нещо, което идвало според нея точно навреме, защото ние и без друго сме останали без режисьори. Идеята не ми се видя лоша, макар че не е работа на Елена да уговаря режисьори. Оставаше все пак да се говори с двамата за време на работа и за пиесите, които ще се поставят. Елена се нае да разговаря с Румен, аз обещах да говоря с Младен. Търсих Младен няколко пъти на телефонния му номер в САЩ, но не го намерих, после от сестра му, която е в България, се узна, че е заминал за Канада да прави постановка; връзката с него така и не се осъществи. Има обаче доста време за подготовка на репертоара за следващия сезон, надявам се, че до края на май ще мога да установя връзка и с двамата.

Вече нямам режисьорски екип, на който мога да се облегна и да разчитам. На трите сцени годишно се произвеждат 9-10 постановки, двамата режисьори, с които останах, не стигат. Все по-здраво ме притиска нуждата от режисьори. Младен Киселов е “наш”, за него не мисля, докато за Румен не знам нищо, във всеки случай преди да замине беше по-скоро сред неизвестните. Но помня, че преди две години беше взел Елена за сценограф на постановката си на “Крал Лир” и тя много го хвалеше.

Миналата година, когато и аз бях в Париж, френски приятели ми предложиха да отида с тях за един ден до Брюксел да гледаме там премиерен спектакъл на белгийски режисьор. Приех с удоволствие. Пристигнахме следобед, от гарата се отправихме към Националния театър, който приятелите ми държаха да ми покажат. А и на мен ми беше интересно да го видя. Дори се отвори възможност да го разгледам отвътре. Техническият директор, който ни разведе из сградата, спомена между другото, че в театъра работи българският режисьор Румен Чакъров. Каза го сякаш искаше да се похвали с това. Разбрах, че в театъра Румен е ценен. За мен то се равняваше на препоръка. Сега и Елена ми го препоръчва. Ще трябва да го потърся и да говоря с него.

14 февруари 1999, неделя

Изпитанието снощи беше голямо. Мислех, че само аз не харесвам “Майстори”, уви! публиката още по-малко го хареса.

Залагах големи надежди на този спектакъл. Подканвах Маргарита Младенова в течение на може би две години да постави пиесата на Рачо Стоянов, тя всеки път отказваше да разговаряме по въпроса. Не отхвърляше, а само отлагаше разговора за по-късно време. Вероятно не виждаше в трупата актьори за основните роли (както се оказа), може да е имала и други съображения. Внушавах си, че ако мислим за българска пиеса, с която можем да произведем театрално събитие, това е “Майстори”, загадъчната драма на любовта, съперничеството, таланта. И когато миналата година тя най-сетне се съгласи да запишем постановката в проекто-репертоара, бях толкова доволен, че не се противих – както обикновено – на условието й да даде двете главни мъжки роли на външни актьори, единият от които дори назначих. За съжаление, от това решение не възникна резултатът, който се очакваше. Не ми се мисли за спектакъла. Когато градиш големи очаквания и те не се сбъднат, сърце не ти дава да умуваш как и защо се случи така. Какво значение има, вече станалото не може да се промени. Събитието не се състоя. Лошото е, че то ни беше особено нужно сега, за да подсили доста изтънелия афиш на голямата сцена. Лошото е, че вместо да запуши, този спектакъл направи още по-голяма дупката в афиша.

18 април 1999, понеделник

Още през февруари разговарях с Румен Чакъров (той ми се обади, подсетен от Елена) относно идеята през идния сезон да направи постановка при нас. Каза ми, че приема. Тогава се разбрахме, че той ще потърси възможност да дойде в София, хем да види нашите спектакли и нашите актьори, хем да говорим делово на място. Румен пристигна в началото на април, остана цяла седмица и можа да види това, което го интересуваше. Водихме няколко разговора, неговото предложение за пиеса беше “Платонов” на Чехов. Можех само да аплодирам избора му. Но не скрих, че за момента постановка на Чехов на голяма сцена е свързана с рискове. Публиката, масовата публика, не е готова за Чехов. Румен заяви, че не се страхува да поеме риска.

В края на престоя му седнахме да нахвърляме разпределението на ролите, сроковете и пр., тогава и аз най-сетне зададох притеснителния въпрос какво ще ми струва “услугата” му. Отговори, че няма да иска повече от онова, което плащам на българските режисьори. Казах, че засега хонорарът е 2 милиона лева (малко повече от 1000 долара). Той призна, че знае за тази сума и няма нищо против. Разбира се, не се сдържа да не добави, че ще бъде на чиста загуба, защото в Белгия взема 10 пъти повече. Повторих, че повече не мога да му предложа и че ако това не го задоволява, може да се откаже. Отговорът му беше – приемам. Едва след заминаването му Елена сподели, че му е обещала отделно 2000 долара, които била уговорила да получи от “Сорос”. Ангажиментът е неин, към него аз нямам никакво отношение. Румен обеща да изпрати своевременно съкратения текст на “Платонов”, който да бъде преписан и раздаден на актьорите преди да излязат във ваканция. Иска да започне репетиции още в средата на август.

В следващия Епизод № 14 очаквайте: Актьорите, боричкали се някога за роли, сега ги отказват. Опитват се да намалят ангажиментите си в своя театър, за да могат да играят на хонорар в друг театър.