Ерик-Еманюел Шмит: Българите нямат самочувствие заради Османската империя и СССР

Ерик-Еманюел Шмит е един от най-продаваните и харесвани автори в България, а представленията по негови пиеси пълнят театралните салони години наред. През отминалата седмица френско-белгийският писател и драматург беше у нас, за да се включи в спектакъла „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, с който бе отбелязана 70-годишнината на актьора, директор на Народния театър Мариус Донкин.

Моноспектакълът на Донкин събира публика от над 10 години. Шмит излезе на сцената заедно с него и пое ролите на Господин Ибрахим и малкия Момо в третата част на представлението.

Шмит е един от големите автори на нашето време във френската литература. Кариерата му започва с докторат по философия. Екранизациите на произведенията му са над 20, а на театрална сцена в представления по негови пиеси играят Ален Делон, Фани Ардан, Ани Дюпре. Има множество отличия. През 2001 г. е удостоен с Голямата награда за театър на Френската академия. Получава „Гонкур“ през 2010 година за книгата „Концерт в памет на един ангел“. Академик е в Кралската академия за френски език и литература на Белгия, където живее от 2002 година.

На българска сцена са се играли редица от произведенията на Шмит в превод на Снежина Здравкова. Освен „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“ в Народния театър, в Театър „София“ все още е на сцена „Развратникът“, „Хотел между тоя и оня свят“ е бил в програмата на варненския театър, в „199“  – „Кики ван Бетовен“, в „Зад канала“ – „Оскар и розовата дама“, в „Сълза и смях“ – „Посетителят“, „Дребни брачни престъпления“ и „Енигматични вариации“ и др.

Какво е мястото на топлотата и човечността в днешния все по-студен, самотен и нетолерантен свят попитахме Ерик-Еманюел Шмит сред среща с читатели.

– Г-н Шмит, каква е ролята на писателите в днешния свят, в който хората четат все по-малко и ходят на театър все по-рядко?

– Ролята на писателя не се е променила. Все така е да въведе читателя в това, което иска, да му внуши нещо, да го поведе по пътя, по който иска той да тръгне, да го накара да мисли, да предизвика у него вълнения, които не биха му хрумнали. Благодарение на интернет хората имат възможност да се забавляват – и това е нормално. Но когато се изчерпят всички възможности на интернет, на дигитализацията, те ще се върнат към това, което им позволява да се възвисяват, и ще търсят друг начин за забавление.

Срещам млади хора във Франция, които 20 години не са прочели и една книга и изведнъж на 25 откриват щастието на четенето – това ме прави оптимист.

– Успяват ли писателите и интелектуалците да повлияят на обществото по важни обществени въпроси? Писателите във Великобритания твърдо се обявиха срещу Брекзит, но това не помогна…

– Мисля, че никоя книга не може да промени света, но една книга може да промени напълно един човек. Книгата има силата и властта да промени съкровеното, но не и масата. Това е истинската ѝ сила всъщност – да промени човека, а не да манипулира масите.

– Необходимо ли е авторите да опростяват важните теми, за да ги разбират по-лесно днес читателите им?

– Не, точно обратното. Писателят не е човек, който опростява нещата. Той показва сложността на света, на чувствата и на мисълта.

– Казвате, че идентичността не трябва да пречи на човечността. Но като че ли основният проблем днес е липсата на идентичност – това, което хората са вярвали за себе си, вече не съществува или има все по-малко значение. Как биха могли да се преборят с тази несигурност, която отприщва страх и омраза към всичко различно?

– В момента живеем в точно такава епоха на несигурност. Хората искат да сведат идеите до нещо съвсем просто. Искат да имат една-единствена идентичност, а не няколко. Искат да изглеждат силни, а не слаби. Например Доналд Тръмп. Той изглежда като мачо, който иска да ни втълпи, че притежава истинска сила, мощ и мъжественост. Но интелигентността е в това да си дадеш сметка, че всичко е крехко и уязвимо. Всяка мисъл е крехка и всяка идентичност е уязвима. В наши дни агресията е болест на мисълта. Тя е болестта на онзи, който не иска да приеме, че светът е сложен. Агресивният иска да влезе в света премахвайки всичко, което му пречи, свеждайки го до една проста реалност. И тогава какво е решението, какво може да помогне? Старо като света – философията. Трябва да направим всички хора философи. Но не това правят правителствата, не това правят образователните програми.

– Уелбек ни предупреди за вариант, в който мюсюлманите са на власт. А Вие вярвате в малките стъпки, които правим един към друг. Виждайки големите компактни маси от мюсюлмани във Франция, Белгия, а и на други места, които не се интегрират, изглежда Уелбек е по-близо до истината. По друг начин ли би изглеждала книгата „Г-н Ибрахим и цветята на Корана“, ако беше написана днес?

– Не. Целта на Уелбек е по-скоро да шокира, отколкото той самият да разсъждава или да накара хората да мислят. Той никога не ни предлага решение за каквото и да е. Смятам, че е много опасно да мислим за мюсюлманите като за една хомогенна маса. Аз познавам всякакъв вид мюсюлмани, дори атеисти, такива, които са много вярващи и уважаващи другите религии, имам и познати, за които най-просто би било да кажа, че са тъпи. Но познавам също и такива християни, а и хора от другите религии. Познавам също и тъпи атеисти. И едно такова определение за мюсюлманите като за маса по-скоро разделя мненията, отколкото ни помага да продължим напред. И е неблагоприятна за хората с добра воля, които търсят хармония.

– Били сте и преди в България. Каква е тя във вашите представи? Различна ли е от това, което виждате тук, и от това, което достига до вас с новините?

– Моят първи образ за България е музикален. От детството си харесвам „Мистерията на българските гласове“, също и други хорове. Така че първият образ, който имам за България, е прекрасен. Поетичен. Но какво е една страна? Това са хората, които срещаш, и то добрите хора, които срещаш. Аз имах щастието да срещна такива. И влизам с много положителен поглед в действителността на България. Но ето нещо, което констатирах – българите нямат самочувствие, което може би е резултат от вашата история – Османската империя, Съветския съюз. Бих ви посъветвал да отглеждате своята национална гордост и да придобиете отново самочувствие.

Мариус Донкин и Ерик-Еманюел Шмит, актьор и автор, играха заедно „Г-н Ибрахим…“ на 13 февруари в Народния театър. Снимка: Божидар Марков/Народен театър