Ерик Клептън, родното село и най-красивият пейзаж на света

Пристрастието си към английската провинция споделят мнозина популярни личности от световната арт сцена и редица журналисти от британски медии в сборника „Вечните образи на Англия“, който сега излиза на български език от изд. „Еднорог“. Те разказват лични истории и емоционални спомени – за табелите на кръчмите, пощенските кутии, овощните градини, крайречните ливади, провинциалния крикет, локалните шовинисти… Това е обяснение в любов, възхвала на всичко типично английско: горите и горските животни, храните, плажовете, спорта, изкуството, историята и вечната тема за разговор – променливото английско време.

Музикантът Ерик Клептън си припомня детството на село и поразителния ефект върху него от възвишението Нюландс Корнър, актьорът Кевин Спейси описва пътуването си с лодка по каналите Кенет и Ейвън, комикът Тери Джоунс изразява любовта си към парка „Хампстед Хийт“, а неговият колега от „Монти Пайтън“, Майкъл Пейлин, описва зъберите. Сред авторите в този сборник е Чарлс, принцът на Уелс, който пише в предговора:

„За мен в провинциалния пейзаж е въплътена самата душа на Англия и това го прави по-ценен от всяка катедрала. Безкрайните крайпътни зидове, живите плетове, сламените покриви, селските черкви, пивниците, пощенските станции и магазинчетата са самата сърцевина на автентично английското, а уменията, сръчните ръце и трудът на хората е онова, което поддърж тази сърцевина жива“. 

Инициатор и редактор на есетата във „Вечните образи на Англия“ е Бил Брайсън, председател на Кампанията за защита на английската провинция, почетен член на Кралското научно дружество. Роден в Щатите, Брайсън живее във Великобритания, живее в Норфолк, носител е на Ордена на Британската империя за своя принос към литературата, лауреат на наградата „Джеймс Джойс“ на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин. Бивш ректор на университета в Дърам. Прочут е със своите нестандартни описания на пътешествията си по света.

Кампанията за защита на английската провинция се бори повече от 80 години за опазването на деликатното равновесие на провинциалния пейзаж във Великобритания. Борбата започва през 1926 г., когато сър Клоу Уилямс-Елис публикува статията срещу презастрояването „Англия и Октоподът“, а сър Патрик Абъркромби пише „Съхраняването на провинциална Англия“. Идеята на тази книга е да вдъхнови нови почитатели на английския провинциален пейзаж.

Има за какво да се съжалява
Ерик КЛЕПТЪН за Нюлендс Корнър

Израснах през 50-те години на XX век и през детството си познавах единствено провинциалния живот. Семейството ми живееше в Рипли, в графство Съри, в последната къща на селото – след нас започваха полята. В резултат на това детските ми дни бяха простички, здравословни и скромни – изпълнени главно с игра на каубои и индианци из близките гори. Посещенията в други села и градове бяха малобройни и редки. А пътуването до Гилдфорд – само на десетина километра – си беше истинско събитие.

През лятото обаче цялото село ходеше редовно на излети до морския бряг. Екскурзиите се организираха обикновено от Британския легион или от някоя от местните кръчми. Сутрин се натоварвахме на един раздрънкан омнибус и пътувахме до Богнор, Брайтън или Литълхамптън. Излетите бяха паметни с вечните смешни приключения със закъснели или забравени членове на групата, повреди на омнибуса насред път и безбройните песни, които кънтяха на отиване, а на връщане бяха дваж по-силни след изпитата бира. Обичах да се клатушкаме с трийсет километра в час из непознатия провинциален пейзаж, а всички край мен да преливат от ентусиазъм. Обичах и вълнуващото съзнание, че оставям родното село зад гърба си и се отправям към неизвестното.

Гледката на непознатия пейзаж ми действаше направо упоително. Цяла зима чаках с нетърпение излетите и те запалиха у мен нещо, което е живо и до днес – страстта към пътуването. Няколко природни забележителности са останали запечатани в паметта ми от онова време: Бeри Хил – толкова стръмен, че всички слизахме да бутаме омнибуса, Нюлендс Корнър – първият знак, че сме навлезли в тайнствените територии отвъд землището на Рипли, видът и мирисът на морето, когато наближавахме брега, заедно със суетнята и блъсканицата в предната част на омнибуса – борбата кой пръв ще се провикне: „Виждам морето!“

Като се замисля сега, разбирам, че за мен ценността на тези гледки и звуци е нараснала многократно през годините. Най-специално място в спомените ми обаче заема Нюлендс Корнър – възвишение, високо около 180 метра, което се вижда от Доркинг Роуд, точно след Гилдфорд. След като прехвърлих двайсетте, заживях близо до село Кранли и тогава Нюлендс Корнър отбелязваше края на ежедневното ми седемкилометрово пътуване до дома. Нямаше нищо по-хубаво от това да изляза в покрайнините на селцето и лека-полека да поема нагоре по виещия се път, докато стигна върха на хълма. А горе пред очите ми се разкриваше една от най-красивите гледки на света. Поне за мен.

Виждал съм онази великолепна панорама хиляди пъти. Въпреки това тя всеки път ме кара да ахна и да затая дъх. Не е особено величествена – възвишенията на Съри Хил не са кой знае колко високи, – но пропорциите на пейзажа са абсолютно съвършени. Идеални квадрати от редуващи се ниви и гори се простират по мекия вълнообразен терен на Норт Даунс в такива деликатни и изискани комбинации, че изкушението да спреш колата, да излезеш и да позволиш на лековитото спокойствие на пейзажа да те погълне е просто непреодолимо. Удивително е да си представим колко малки къщи и ферми се гушат, скътани в пейзажа, и доказват колко добре могат да си сътрудничат човекът и природата. Да можеше човекът винаги така успешно да се слива с нея!

Тъжно ми е като си помисля как от много години буквално пред очите ми това прекрасно място се превръща в огромно бунище. През последното десетилетие насред тази упоително красива картина полека се издигна планина от смет. Открай време конкретният терен на бунището беше яма за добиване на пясък, която постепенно се превърна в нещо много по-страшно. Там се изхвърлят основно неща, които нямат никакво желание да се разпадат – найлонови торбички, бутилки и прочие.

Днес властите полагат всички усилия да намерят начин за оползотворяване на отпадъците – например да използват метана, който сметището отделя, като гориво за боклукчийските камиони. Но ако вземем предвид темповете, с които бунището расте, то скоро ще достигне на височина естествения хълм на отсрещната страна на долината – моя Нюлендс Корнър. Времето – и пространството – се стапят.

Смятам правото си да възразявам за свещено. Обичам да възразявам и го върша добре. За съжаление най-често насочвам оплакванията си към някой, който би застанал на моя страна, тоест когато да изложа възраженията ще бъде „безопасно“. В случая с бунището обаче съм сигурен, че съм безвъзвратно закъснял с възраженията. Гледах как проблемът нараства през последните години и не направих нищо, за да спомогна за решаването му. Оплаквах се, но само на жена си, която ме изслушваше търпеливо, а после ми правеше чаша чай. Оплакванията ми не доведоха до нищо, само разкриха моето ниво на социална некомпетентност и безотговорност. Признавам, че се срамувам от себе си. Боя се, че пред очите ми изчезна нещо, което децата и внуците ми никога няма да видят – красотата на Нюлендс Корнър.