Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Естетика на „Глас“

Актрисата Яна Титова в един труден моноспектакъл за драмата да бъдеш вечния дубльор

Яна Титова играе с цялото си същество, на висока нота от началото до края.  - Естетика на „Глас“

Яна Титова играе с цялото си същество, на висока нота от началото до края.

Гледах второто представление на спектакъла „Глас“ пред публика. Накрая, по време на аплодисментите, режисьорът Стоян Алексиев излезе, за да се поклони и с жест помоли хората за малко да утихнат. Единственото, което каза, беше, че в Лондон, когато едно представление се появи в афиша и предстои да се играе всяка вечер оттук нататък в продължение поне на месец, критиката никога не пише за него в първите две седмици. Оставят го да „диша“, да се „отпусне“, да утъпче малко неравната си репетиционна пътека и да се успокои. Мисля, че правилно съм разбрала посланието – да изчакаме с оценките, а пък ако сме се разбързали да пишем, да имаме предвид точно тази особеност на театралното представление.

Аз обаче реших да пиша. Първо, защото вярвам в силната и органична възприемчивост на сетивата и ми се иска да я използвам като плът на текста си сега, а не след две седмици. Има и още една причина. Това много откровено и някак покорно предупреждение на режисьора ми припомни онези родители, които намират подрастващото си дете за твърде дебеличко, твърде тромавичко и грозничко и за да го предпазят от подигравки обясняват на всеослушание как след пубертета ще се „оправи“ и ще стане красиво.

На мен не са ми нужни нито двете седмици критически тореланс, нито едно така човешко режисьорско обяснение, за да видя, че спектакълът си е вече красив. С цялата му все още видима пренатегнатост на моменти, която дори ми хареса, защото ме направи част от работния процес в момента на изиграването. Красива е историята на автора Елена Алексиева, която разказва за дубльорката на знаменитата Мария Калас – Виктория Глас. Разбира се, това не е реално съществувала личност, така че биографичността, колкото и в детайли да присъства, е фикция. Отрязъкът от час и половина сценично време има един център – предстои да се случи първият и вероятно единствен личен концерт на певицата, която цял живот е била обречена да бъде второто лице на Калас. Покрай този специален миг се завихрят минали истории, страхове, мечти, желания, дори мъничко любов. И много самота. Текстът е изключително поетичен и наистина „вкусен“ с огромни дълбочини и смисли.

Да изиграеш точно тази роля и да преживееш с тялото и сърцето си точно този текст е, както сигурно би казала британската критика Hell of a work. Съжалявам, ако това у нас прозвучи твърде гаменски за текст в графата „театрална критика“, но адекватният превод на български си е „е…и работата!“. И, честно, не мога да намеря по-точен израз. При това актрисата Яна Титова, въпреки сериозните си актьорски постижения в киното и театъра (има и „Аскеер“ за изгряваща звезда през 2008-ма година за ролята си в спектакъла на Крикор Азарян „Три сестри“ в Младежкия театър ), все още физически е твърде млада, за да влезе естествено в образа на позастаряла огорчена и обезверена дубльорка на звезда, отдадена на тази невидима кариера дълги години. Така че пред Яна, освен тежката текстова партитура и пълноценното влизане в образ и пресъздаването му, стои и още една преграда – естественото първоначално недоверие на зрителя, когато след първите десетина минути се ориентира в сюжета и ролята. Някак без да искаш повдигаш вежда, когато едно слабичко, чорлаво като хлапак и облечено в черно момиче, с голяма и пъстра татуировка на десния крак, е жената на възраст, която си спомня, преживява отново и интерпретира от позицията на житейския си опит цялото си минало.

И въпреки това се получава. Яна играе с цялото си същество, на висока нота от началото до края. Да, това понякога й пречи да „претегли“ емоционалността си и да подава на публиката толкова, колкото е необходимо в конкретния миг. Но пък играта й е толкова всеотдайна и честна, че няма как да не те повлече и развълнува.

Представлението, което гледах, започна реално да се случва наистина във втората си половина. Яна сякаш „загря“ и текстът започна да се лее, а импровизациите и заиграванията с елементите от минималистичната сценография (неин автор е Венелин Шурелов) се случваха естествено. Въпреки това обаче няма да пропусна да кажа, че идеята с рамката прозорец, зад която често се разиграват сцени, е чудесна, но материалът, от който е направена, не струва. Реално какво се случва там виждат зрителите, разположени централно пред нея и три-четири места встрани. При това петната по въпросния плексиглас ли е, какво е, са толкова много, че ти идва естественото желание след края на спектакъла да идеш и да го забършеш с ръкава на пуловера си…

Похвалих актрисата, сега да похваля и режисьора. Очевидно, щом като единственото му обръщение към публиката в онази вечер на второто открито представление беше свързано само с двете седмици отсрочка за критиката, не е бил особено доволен от показаното. Ние обаче можем да различим работата и механизмите от ефекта на притеснението и стреса на първото завъртане. Така че, спокойно. Спектакълът е структуриран, детайлите са изпипани, има си ги и любимите на публиката „изненади“. Както призна и самата Яна Титова пред медиите, въпреки че са колеги в театъра и в близки отношения „свекър-снаха“ в живота, Стоян Алексиев не я е щадил нито откъм изисквания, нито откъм работа. И това си личи дори по енергията в салона, предадена от сцената.

Накрая трябва да си призная нещо. „Глас“ е спектакъл за естети. И като текст, и като режисьорска интерпретация и актьорско изпълнение той е създаден за умна и чувствителна аудитория. Леко хлапашкото излъчване на Яна от сцената може и да даде точната доза лекота на цялото послание, но все пак то си остава едно наистина интелектуално преживяване. Точно поради тази причина това представление сигурно няма да е номер едно в предпочитанията на публиката на Народния театър (всъщност, една от най-интелигентните ни театрални публики) – в него няма нито пикантност, нито скандал, нито битовизъм. Но пък за сметка на това съм сигурна, че хората, чиито сърца „Глас“ ще докосне, ще изживеят едно наистина естетическо удоволствие.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах