Естрaдният корaб отплaвa

Дъщеря ми е на 20 години и учи музика. Живее в Лондон. Плейлистът ѝ в Спотифай от няколко месеца насам е със 100% българска музика. Подбрана, разбира се, не всичко, което ѝ попадне. Има избор. Няма квоти. След известно време вероятно ще преподреди предпочитанията си, но сигурно ще се връща понякога към любими песни от български композитори и певци.
Всъщност, не правим ли всички така?

Желанието на някои български естрадни величия да се въведе квота за българска музика в медиите ми се струва проява на страх. Страх от това, че ще бъдат забравени, че „големият им кораб“ вече е отплувал и пристанището е затворено от наследниците. Толкова силно неверие в себе си ги е обхванало, че им се виждa особено важно да си изградят непревземаеми крепости в новия свят на новото поколение. Лишавайки всички от избор в името на имагинерна защита на „родното“, не си дават сметка, че всъщност ни лишават от възможността да ги изберем доброволно, с което да признаем достойнствата им.

Освен това поколенческата им немощ се изразява и в неразбиране как се случват нещата в съвременния свят. Радиото вече е само звуков фон в автомобила и то не навсякъде. Младите хора днес слушат музика във вече споменатия Спотифай, в Ютюб и много други онлайн ресурси, където ограничителна квота не може да има. Представете си ситуация, при която цял ден в закусвалните сте слушали Силвия Кацарова, а после си я пускате отново в слушалките през айфона… Единствената полза за споменатата певица и колегите ѝ ще бъде това, че стотинките за авторски права ще отидат при тях, а не при „Мадона, Шакира и Еди-коя-си“, както спомена самата Кацарова в „Лице в лице“ по Би Ти Ви.

Ако българската музика е задължителна в радиостанциите, тя ще се превърне в неизменен фон. На този фон, в дифузната неопределеност на еднаквото звучене, слушателят ще изпита неистова нужда да получи нещо различно, нещо изпъкващо. Тогава разликата между западната и българската музика, затворена в своята безконкурентна среда, ще изпъкне още по-силно. И ще се чува ропотът на лишените от избор слушатели, които заради тази липса на разнообразие ще намалят и времето, в което потребяват медиите, които им дават само български парчета. Така всички ще са на загуба – слушателите, музикантите и медиите.

Трудно е да се поддържа конкурентно пазарно ниво, никой не се съмнява в това. Трудно е състезанието с богатите западни лейбъли, които предлагат комерсиална музика и правят съвършен маркетинг. Тук си имаме продуценти като Графа и Криско, които оформят двете основни течения в съвременната българска популярна музика – поп и нещо като рап. Те се справят с количеството продуцирани и излъчвани от тях нови песни без проблем – изградили са мрежа от контакти и са получили собствени необявени квоти в радиостанциите. Сегашното настояване да се установи някакво процентно съотношение между западната и българската музика в медиите е по-скоро опит да се преодолее чрез насилствени мерки влиянието на тези лейбъли, не толкова да се намали западното присъствие. Но никой не говори за тази скрита мотивация на певците, останали извън територията на големите продуценти. Те не си дават сметка обаче, че дори при наличие на квота, просто ще се излъчва повече от продукцията на тези, които така или иначе вече имат достатъчно място в ефира.

Българската музика всъщност има огромен шанс да намери своето място на световната сцена. Пречи ѝ един огромен парадокс – докато се опитва да се наложи като „българска“, тя се отдалечава от корените си. Вината за това е в упоритото налагане на попфолка. Именно чалгата отне възможността на съвременните композитори да използват прекрасния ни фолклор като нишкa в своята музика. Вече всичко, което използва неповторимата ритмика на българската народна музика, звучи като попфолк. Случaи като „Вода“ на Стунджи и Елица сa редки изключения. Останалите или вървят по ръба между чалгата и хип-хопа, или се опитват да имитират руската естрада, или копират западната инди музика, но рискуват да ги слушат само „жълтопаветници“.

Да се върнем на идеята за квотите за българска музика. Ако това бъде прието, то ще се превърне в прецедент. Авторите на българско кино ще поискат същата квота за себе си. Какво пречи на българските писатели след това да настояват за същото? И докато се усетим, ще бъдем оплетени в квоти за неща, които не възприемаме като качествени, а с квотите дори няма да се опитват да станат такива, защото няма да се боят от конкуренция. Така беше по времето на соца – единствената конкуренция идваше от СССР, големия брат, от когото копирахме всичко. Силвия Кацарова и другите радетели за квоти добре помнят онова време, носталгията им по безкритичната сцена на соца ги подвежда и днес. Но законово могат да се въведат само ограничения, квотите не връщат енергията на талантливата младост.

Няма нищо лошо в това да обръщаме повече внимание на българското. Дори напротив, то има нужда от активната ни подкрепа. Но трябва да имаме право на избор. Тогава и родните ни творци ще имат основание да се гордеят със себе си.