Европа пише гротесково криминале за Америка

Не правете грешката да подхождате към тази книга като към обичаен трилър или мистерия. Да, тя има всички белези на литература от криминалния жанр, това е основното, което движи целия наратив. Но е нещо друго.

Интригата е ясна – изчезва млада жена, после е намерена мъртва. Убийството ѝ се оказва свързано с трагедия в малко градче преди 20 години. Има много дребни загадки, много действащи лица, много съспенс.

Всъщност има сериал. Романът е написан като сценарий за интригуваща поредица – с всички реминисценции, вметнати сцени, обрати и характери. Образите са типажни от първия до последния.

Засегнати са всички до болка познати устойчиви драми на американското общество – отношенията работещ баща – драматично отдалечена дъщеря; влиянието на социалните мрежи върху живота на децата; корупцията в полицията и сред властите; разпадът на семейството; неравнопоставеността на жените; провалът на съвременното изкуство. Липсва темата за расизма, но пък има рускиня, която е положителен и трагичен герой. Изобщо – малкото градче Орфия е огледало на големия американски свят.

Дотук – нищо необичайно, формулата е отдавна изобретена, работи добре, гарантира пазарен успех.
Работата е там, обаче, че Жоел Дикер е вкарал тази пъстра галимация в особена форма. Не външната, а вътрешната структура на разказа е променена до неузнаваемост. Сякаш гледаш карнавал, наблюдаваш аматьорска театрална постановка. През цялото време звучи една нетипична за реалния живот приповдигнатост, особено в диалозите, а още повече в мотивацията на героите.

Толкова е натрапчиво това усещане, че романът оставя чувство за недостоверност. Изведените до крайност характеристики играят роля, различна от обичайната – образите стават гротески на типажите, уродливи и изкривени до карикатурност техни подобия. Те говорят театрално, високопарно, с удивителни и риторични въпроси. Осмислят себе си като изключителни и това също ги прави нереални.

Мисля, че Дикер е търсил нарочно този ефект. Опитал се е да обедини в книга изкуството на театъра (в съдържанието) и на телевизията (във формата). Действието се върти около абсурдна театрална постановка, трагедиите се случват по време на театрален фестивал, чийто отзвук в света е комично преувеличен.

Всичко е полярно, крайно. Малкото градче, което изглежда като рай, жужи под повърхността, заразено от нереалност. В него хората рецитират приповдигнато живота си, без да поглеждат зад кулисите. Всяко бягство от Орфия е невъзможно, който я напусне, задължително се връща някой ден – познат от много филми и книги дистопичен абсурд. В случая – драматургично обоснован, но видимо нелогичен.

Трудно е да се определи на пръв поглед къде Дикер прекалява в гротеската. Ако търсите просто кримка, ще ви раздразни обстоятелствеността и недостоверността. Ако решите да проникнете отвъд повърхностния слой динамичност, ще ви даде повод за размисъл. Лично аз доста често осъзнавах колко огромно значение има фактът, че романът е писан на френски от швейцарец, но е ситуиран в САЩ. Европейският драматизъм си личи. Пространството е свито, образите не приличат на тези, които сме свикнали да виждаме в типично американските романи. Езикът е различен, дори в превод. Това ми се стори най-интересният аспект от романа – начинът, по който европейците виждат Америка и проблемите ѝ – привидно ясни, но повече привидни. Така гротеската, преувеличението и патетиката стават лесно обясними.