Ще запомня тази „Евровизия“, както запомних и миналата от 2017 година. Още тогава, когато романтичната балада на португалеца Салвадор Собрал „Amar Pelos Dois“ (Да обичаш за двама) спечели сърцата на зрителите, предизвиквайки сладки спазми и помитайки цялата кичозна шумотевица от огньове, падащи предмети и мултимедийни ефекти, тип „Междузвездни войни“, като че ли стана ясно, че пред това голямо събитие за популярна музика се отваря нов път.
Щастливи сме, че Собрал отведе „Евровизия“ в Португалия, прекрасна и автентична музикална територия, където можахме да чуем великолепната кралица на фадото Мариза.
Струва ми се, че времето на разплаканите, сантиментални принцеси в сватбени рокли с безкрайни шлейфове отмина – и слава богу. Още им се радват в някои страни от Източна Европа и от бившия СССР, където тези присадени отнякъде клишета са устойчиви като плевели на „Златния Орфей“. Имаше ги и този път. Бяха облечени като в приказки от Андерсен и пееха като в „Турандот“. Никакъв ефект върху публиката!
Уморени сме и от прилично сресаните блусове от лондонското Сохо, подходящи за фон в някой бар, докато си пиете вечерния дринк. Или от доста режисираните „изстъпления“ на рок хулигани, закъснели с няколко десетилетия.
Оказа се, че и стилистиката „Ален мак“ е омръзнала до смърт, дори когато е старателно облечена от Жан-Пол Готие или е представена от двама небрежни на вид, общо взето симпатични италианци, на които текстът и музиката не достигаше като внушение, та трябваше да пишат лозунги на всички езици по екраните.
Новото в тази „Евровизия“ беше изкуството на попарта, най-добре защитено от израелската певица Нета Барзилай с превърналата се в хит песен „Toy“, в която пее „Не съм ти играчка”. Вече се изписаха реки от коментари по повод това абсолютно нестандартно изпълнение, което дълбоко засегна конформистката част от българската публика на „Евровизия“ (ех, този „Златен Орфей“, какви дълбоки корени има!). За мен внушението на Нета Барзилай е сравнимо с Анди Уорхол. Това, което тя и авторите на цялата песен-спектакъл показаха, беше чиста форма на попарт в музиката: и като конкретика на текста (свързан с движeнието #MeeToo), и като секундарно изработения ритъм, и като звуковите ефекти, които напомнят за най-авангардни форми на електронната музика, и като визия, в която нямаше абсолютно нищо случайно, и която умишлено съчетаваше яркостта на попарта с чисто израелска традиция, чиито корени са в древността.
Нямаше как тази песен-шок да не предизвика крайни симпатии и съответно антипатии. Тук не включвам чисто конюнктурния остракизъм, на който Нета беше подложена от страни и организации с проблеми с държавата Израел. Така Полша не даде нито една точка на песента, а движението за бойкот на Израел се опита да организира в социалните мрежи широка кампания за негативно гласуване и за подкрепа на кипърската песен, за да отклони вота от израелската. Последното се провали по отношение на Израел, но даде резултат, като класира на второ място кипърската посредствена и имитационна песен, изпълнена в стил Шакира, която избута чудесната песен на Швеция („Dance You Off“) на младия Бенямин Ингросо, автор и изпълнител, впрочем още един пример на убедителен попарт в това издание на „Евровизия“. С малки изключения, професионалните журита бяха единодушни по отношение на израелската песен, а вотът на публиката убедително срина конюнктурата и даде пълно предимство на Нета.
Голямо съжаление и разочарование е българското представяне. Не че беше лошо, но му липсваше автентичност, собствена физиономия, оригиналност. Не знам кой е внушил, че поръчването в някаква манифактура за песни в Австрия е ключ към успеха ни в „Евровизия“. Песните там се произвеждат на една и съща матрица, което е очевидно, повтаря се и не буди особено вълнение нито у журитата, нито у публиката. Такава песен е компромис, който крещи, че е такъв с всеки детайл. Самата певица, която иначе харесвам, беше сведена до част от общото хорче.
Не ми е работа да се занимавам с този проблем, но си мисля, че ако се направи една откровена, луда българска песен, която не се прави на „суперевропейска”, ами си е стъпила върху родните тъпани и свирки и се пее дори на български, тя ще защити по-добре българската оригиналност, отколкото един полуфабрикат, изработен като че ли от Dr. Oetker или от Betty Bossi. Навремето Милчо Левиев го постигна. Човекът е жив и здрав и разбира от тия неща. Вземете го попитайте.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение