Език свещен, ти стана само за специалисти

В практиката ми на преподавател по литература често съм се сблъсквала с нагласата, че големият труд сам по себе си изисква висока оценка. Студентът се бъхтил цяла седмица над есето си, чел еди-колко-си статии по темата и дори цяла книга (в какви времена живеем!), преработвал написаното няколко пъти и дори се консултирал с колеги, преди да предаде домашното. С други думи, такива колосални усилия, а накрая – четворка!?

В основата си това е вяра в един вид магия – многото трябва да води към много. По същия начин, когато наскоро по социалните мрежи се коментираше цената на втората част на „Официалния правописен речник“, занимаваща се с глаголите, немалко хора изразиха мнението, че съставянето на речник било колосален труд, та затова астрономическата цена от 99 лева била оправдана, а подразбира се, и речникът си струва. Някои дори проплакаха, че трудът на учените в България не се оценявал! Един вид не може да ни се свиди тази сума – почти една месечна пенсия, да припомним – защото това означавало, че не уважаваме науката по принцип. „Все пак това са хиляда страници!“ Аууу, хиляда страници! Хайде, народе, на голямата книга! Не сто, не двеста, не триста – а хиляда страници! Брей, колко глаголи! Само за 99 лева!

Самите учени от БАН оправдават цената, защото, видите ли, този речник бил „за специалисти“. Така е. Правописът вече е само за специалисти. То и законите, и счетоводството вече са само за специалисти. Нищо, че незнанието на закона не оправдава неговото нарушение, нито пък може да ви спести глоба от НАП. Но иронията настрана, какво показва тази нагласа сред българските езиковеди (или може би лингвисти вече)? И дали няма връзка с това, че протестите на учените от БАН за по-високо заплащане срещат почти пълно равнодушие сред обществото?

Тази нагласа предполага, че знанието за езика, както впрочем всяко по-задълбочено знание, не е за хората като цяло, а само за един тесен кръг на вече напреднали в областта. Затова има и други издания – опростени и съкратени – за обикновените хора. Тези обикновени хора, доколкото виждам, в главите на въпросните учени се явяват единствено като ученици и учители, а опростените издания служат предимно за подготовката за разни изпити. Тоест, приема се не само че хората по дефиниция не се интересуват от науки (и от литература може би?), а и когато се интересуват, това е само по принуда или с чисто практични цели като взимането на матура.

И тук не става дума за факти, нека да подчертаем, а за нагласата на нашите учени и професори, както се видя и по нашумелите наскоро изказвания на един „професор“ от Пловдивския университет. Дали пък това високомерие към хората не е в основата на безразличието на същите тези хора към доходите на учените? Дали и не е една от главните причини за ширещата се неграмотност, често отстояване с абсурдни твърдения от сорта на „всеки има право на мнение“? И дали пък това презрение не е всъщност отражение на оценката, която учените дават сами на себе си – когато приемат за даденост, че заниманията им са толкова скучни, че няма как да заинтересуват по-широката общественост? Дали пък не са те онези, които вършат работата си по принуда, а не заради радостта от знанието? И съответно не са ли по-скоро те, а не „хората“, неспособни на въодушевление и истински интерес?

Всеки съди според чергата си, не е ли така? Със сигурност има изключения. Подозирам, че работещите в областта на старобългарския са сред тях – защото са дали свободен достъп до речниците и доста други книги в интернет. Но общото послание, което се излъчва от разните издания и прояви на учени и професори, е именно това: че те виждат пропаст между себе си (на високото) и простолюдието (в ниското). А най-страшното е, че тази пропаст не се възприема като проблем, а като даденост, която дори подхранва самомнението на онези уж на високото. Цинизмът е зашеметяващ и се римува съвършено с цинизма на политическия ни „елит“. Сигурна съм, че някой може дори да обясни как се е получила тази рима.

Любен Каравелов завършва един свой фейлетон от 1873 година така:

„Истината трябва да е отворена пред секиго“.

Почти 150 години по-късно ние май вече не разбираме значението на нито една от думите в това изречение. Смятаме, че знанието е различно от истината и се разпознава по това, че е написано на трудно понятен жаргон – колкото по-тежък е жаргонът, толкова по-научно и престижно ще да е написаното. По същия начин папата неизменно е облечен в отличителни пищни роби – да не обърка някой статута му на по-близкостоящ до висшите ангелски чинове. Ditto царските особи. Сещате се за връзката. Нека защитниците на жаргона да се запитат след сто години как ще изглежда техният език и кои от писанията им ще имат значение. Под „отворена“ ние вече разбираме, че вратата към знанието е под ключ – и има ценоразпис за достъпа до нея! Десет лева за посещение, например, в Археологическия музей. Сто лева за речник на глаголите. Само тридесет и пет за правописния. Така или иначе простите хора не се интересуват от тези неща – граматика, археология, изкуство, поезия, математика… А непростите, би трябвало да се подразбира, имат пари! И ето как „секиго“ става „никого“.

Ще попита някой обиден от някоя катедра: сега какво, всичко ли да е безплатно? Не. Но докато нашите учени не започнат да виждат заниманията си като един вид дълг и грижа за обществото, вместо като отделяща ги преграда; докато не започнат да тачат истината и справедливостта над всичко, включително и парите, или най-вече над парите; докато не се заемат с всички онези неща, от които обществото има въпиеща нужда (преиздаването на класиката, завършването и поправката на речниците, осветляването на архивите, популяризирането на математиката, физиката, биологията и пр., и пр.); докато, с една дума, те не покажат, че са важна и достойна част от обществото – „хората“ ще продължават да повдигат безразлично рамене на исканията им за по-високи заплати, и ще продължават да ги наричат с неласкавото название, отразяващо истинската им висота спрямо задачите на епохата – „професорчета“.