Зверствата в поправително училище в САЩ, шокирало американското общество с отношението към своите възпитаници, са в центъра на „Момчетата от „Никел“, новия роман на Колсън Уайтхед („Подземната железница“). Книгата, донесла „Пулицър“ на автора си, излиза на български език под знака на издателство „Лист“ и вече може да се намери в книжарниците. Тази „фабрика за болка“, както я определя писателят, е отражение на една цяла система – зад привидно благоприличната фасада се крият жестокост и издевателства, които смразяват кръвта.
„Момчетата от „Никел“ не е документален разказ, но почива на реални събития. В основата на сюжета е училището за момчета „Дозиър“ във Флорида, институция със 111-годишна история, чийто еквивалет у нас са ТВУ – трудово-възпитателните училища. Основано през 1901 г., то е затворено през 2011 г. след няколко независими разследвания, доказали побои, унижения, изнасилвания и дори убийства на ученици от служителите на институцията. През 2012 г. властите вече имат доказателства за близо 100 смъртни случая в училището, а на територията му откриват 55 гроба, по чието идентифициране продължава да се работи и до днес.
Действието в романа се развива в съвремието, но ретроспективни моменти връщат читателя в 60-те години. Главен герой е Елуд Къртис, чернокож младеж от Талахаси, който заляга над уроците с мечтата да влезе в колеж. Неговият морален код и чувство за справедливост са построени върху убежденията на кумира му Мартин Лутър Кинг. Но една нелепа несправедливост му отрежда място в интерната „Никел“, където образованието е лошо, а учениците са подлагани на тежък труд и множество унижения.
Името на Уайтхед вероятно е познато на българските читатели с „Подземната железница“, издаден на български отново от „Лист“. Романът бе превърнат в сериал от „Амазон прайм“, чиято премиера се очаква на 14 май.
Вижте още: „ПОДЗЕМНАТА ЖЕЛЕЗНИЦА“ ТРЪГВА ПРЕЗ МАЙ
Идеята за „Момчетата от „Никел“ хрумва на Уайтхед през 2014 г. – един ден писателят преглежда публикациите в Туитър и попада на съобщение за извращенията в училището „Дозиър“. Възмутен от информацията за откритите гробове в околността на интерната, той започва свои проучвания и през 2019 г. книгата е вече на англоезичния пазар. Романът бързо оглавява класациите и носи втори „Пулицър“ на Уайтхед (първият е за „Подземната железница“, което превръща писателя в едва четвъртия човек в историята на наградите, двукратен носител на отличието за художествена литература). Журито определя произведението му като „безспорно внушителен разказ за човешката упоритост, достойнство и изкупление“, а книгата се радва на почти изцяло положителни ревюта от чуждестранните критици.
Преводът на книгата на български език е на Александър Маринов.
Предлагаме ви откъс от „Момчетата от „Никел“, предоставен от издателство „Лист“ специално за „Площад Славейков“.
Бащите им ги учели как да укротяват робите, завещавали им това жестоко познание. Отдели го от близките му, бичувай го, докато в паметта му остане единствено камшикът, оковавай го, докато в съзнанието му останат само оковите. Пращането в железния сандък – слънцето да опече мозъка, – беше в състояние да укроти и най-дивите жребци; или пък тъмната килия, стая, потънала в мрак, извън времето.
След Гражданската война, когато глобата от пет долара по обвиненията на Джим Кроу – скитничество, промяна на работодател без разрешение, „самомнителен контакт“ и какво ли не още – вкарвала чернокожите мъже и жени в пропастта на отработването на дългове, белите синове поддържали жив спомена за семейните предания. Копаели ями, ковели решетки, криели благодатното лице на слънцето. От откриването на Флоридското промишлено училище за момчета не изминали и шест месеца, преди складовите помещения на третия етаж да се превърнат в самостоятелни килии. Един от майсторите обиколил всички общежития и сложил резета: готово! Тъмните килии продължили да се използват дори след като затворените в две от тях момчета загинали в пожара от 21-ва. Белите синове държали на старите порядки.
След Втората световна война щатската администрация обявила за незаконни тъмните килии и сандъците в институциите за непълнолетни. Настанали времена на внимателно премислени реформи навсякъде, дори в „Никел“. Стаите обаче чакали – празни, тихи, задушливи. Чакали своенравни момчета, нуждаещи се от поправяне на поведението. И продължават да чакат, и ще чакат, докато синовете – и синовете на синовете – помнят.
Вторият бой на Елуд в Белия дом не беше толкова свиреп като първия. Спенсър нямаше представа какви щети е предизвикало писмото му – кой друг го беше чел, кой се беше заинтригувал, какъв отзвук щеше да има в сградата на Конгреса.
– Чернилка с ум – каза. – Не знам откъде ги намират такива – чернилки с ум.
Главният надзирател не беше в обичайното си приповдигнато настроение. Удари му двайсет камшика, после разсеяно връчи Черната красавица на Хенепин за пръв път. Беше наел Хенепин като заместник на Ърл, без да си дава сметка колко сполучлив избор беше направил. Но краставите магарета… През повечето време Хенепин излъчваше просто тъпоумна злоба, докато крачеше из двора, но живваше при възможността да упражни жестокостта си – и се ухилваше злостно с кривозъбата си уста. Удари го няколко пъти, преди Спенсър да задържи ръката му. Още не знаеха какво става в Талахаси. Отведоха го в тъмната килия.
Стаята на Блейкли се намираше отдясно най-горе на стълбището. Зад другата врата имаше тесен коридор с три стаи. Бяха ги пребоядисали за инспекцията и бяха пренесли вътре купчини чаршафи и резервни дюшеци. Боята скриваше инициалите на предишните обитатели на килиите, издраскани в тъмното през годините. Инициали, имена, както и цял куп проклятия и молби. Когато надзирателите отвореха вратата и момчетата видеха собствените си драсканици, ченгелите нямаха общо с онова, което мислеха, че са написали. Сатанинска история.
Спенсър и Хенепин издърпаха чаршафите и дюшеците в стаите от двете страни. Средната беше празна, когато го набутаха вътре. Следобед на следващия ден един възпитател от дневната смяна му даде кофа за тоалетна, но нищо повече. Светлината се процеждаше през мрежестия отвор в горната част на вратата – сива светлина, към която очите му постепенно привикнаха. Даваха му храна, когато другите момчета тръгваха на закуска. По едно ядене на ден.
Последните трима обитатели точно на тази стая завършили лошо. Мястото носеше лош късмет, направо беше олицетворение на лошия късмет, проклятие. Рич Бакстър получил присъда „в тъмната килия“, задето отвърнал на силата със сила – един от белите надзиратели му ударил плесник по ухото, а Рич му избил три зъба. Имал тежка десница. Прекарал месец в стаята и си мислел за небивалата ярост, която щял да стовари върху света на белите, след като излезе. Хаос, смърт и кървища. И бършел окървавените си кокалчета в комбинезона. Накрая обаче постъпил в армията и умрял (ковчегът бил затворен) два дни преди края на Корейската война. Пет години по-късно Клод Шепард се озовал горе за кражба на праскови. След няколкото седмици в тъмното вече не бил същият – влязло момче, а излязъл мъж. Отрекъл се от лошото поведение и потърсил лекове за упоритата си безполезност – обречено начинание. Взел свръхдоза хероин в евтин хотел в Чикаго три години по-късно; сега лежал в гробището за бедняци.
Джак Коукър, последният предшественик на Елуд Къртис, бил разкрит по време на хомосексуален акт с друг от учениците, Тери Бони. Джак изкарал присъдата си на тъмно в „Кливланд“, Тери – на третия етаж в „Рузвелт“. Двойна звезда в студения космос. Първото, което направил Джак след излизането си, било да удари Тери в лицето със стол. Така де, не първото. Трябвало да изчака до вечеря. Другото момче било като огледало, показващо собствения му разрушителен образ. Умрял на дансинга на евтин ресторант месец преди Елуд да пристигне в „Никел“. Недочул забележката на някакъв мъж и му се нахвърлил. Онзи имал нож.
След седмица и половина на Спенсър му омръзна да се страхува – всъщност се страхуваше почти непрекъснато, но не беше свикнал причините да са свързани с някое от черните му момчета – и той посети Елуд. Положението в щатската администрация се беше поуспокоило, Харди не беше толкова напрегнат. Най-лошото беше преминало. Администрацията имаше твърде много власт да се меси, това беше основният проблем. Поне той така го виждаше. И ставаше все по-лошо с всяка изминала година. Баща му бе заемал длъжността надзирател в южния лагер; понижиха го, след като един от поверениците му загина от удушаване. Сбиване, което излязло от контрол; момчето се оказало изкупителната жертва. Парите не стигаха и преди, а след този случай намаляха още повече. Спенсър помнеше онези дни, тенджерата с осолено телешко и бульон, която умирисваше малката кухничка, той, братята и сестрите му, наредени с очуканите си купички. Дядо му беше работил за въглищарската компания „Т. М. Медисън“ в Спадра, Арканзас, като надзирател на негри затворници. Никой от окръга, нито пък от централата, не смеел да се меси в изпълнението на работните му задължения – дядо му бил майстор и се радвал на уважение за постиженията си. Какво унижение, едно от собствените момчета на Спенсър да напише писмо срещу него.
Той взе Хенепин със себе си на третия етаж. Обитателите на общежитието бяха на закуска.
– Сигурно се питаш колко време ще те държим тук – рече. Понаритаха го и на Спенсър му олекна, сякаш мехурът притеснение в гърдите му се изду и се пукна.
Елуд преживяваше най-лошото всеки божи ден – самото си събуждане в тази стая. Нямаше да сподели с никого за тези дни в мрака. Кой щеше да го спаси? Никога не беше смятал себе си за сирак. Беше се наложило да остане на заден план, за да даде възможност на майка си и баща си да потърсят в Калифорния онова, от което имаха нужда. Нямаше смисъл да тъжи по този въпрос – за да се случи едното, трябваше да се случи другото. Представи си, че някой ден ще разкаже на баща си за своето писмо, подобно на онова, което той бе дал на своя командир – за отношението към цветнокожите войници – и което му беше осигурило похвала през войната. Но всъщност си беше сирак точно както много други момчета в „Никел“. Никой нямаше да го спаси.
Размишлява дълго над писмото на доктор Мартин Лутър Кинг от затвора в Бирмингам и над могъщия призив, който бе сътворил зад решетките. Едното бе родило другото – без килията не би се стигнало до величествения призив за действие. Елуд нямаше хартия, нямаше химикал, имаше само стени, а и не му бяха останали стойностни мисли, да не говорим за мъдрост или способност да борави с думите. Светът му нашепваше правилата си, откакто се помнеше, но той отказваше да чуе, защото се вслушваше в някакъв по-висш ред. Светът продължаваше с указанията: не обичай, защото обичаните ще изчезнат, не вярвай, защото ще те предадат, не се изправяй, защото ще те стъпчат в прахта. Той обаче упорито чуваше по-висшите повели: обичай и обичта ще ти се върне, вярвай в правилния път и той ще те доведе до свобода, бори се и нещата ще се променят. Така и не беше чул, не беше видял онова, което беше току пред очите му, та сега го бяха откъснали съвсем от света. Оттук чуваше само гласовете на момчетата долу, виковете, смеха и уплашените възгласи; сякаш се носеше из някакви горчиви небеса.
Затвор в затвора. В онези дълги часове си блъскаше главата над уравнението на преподобния Кинг. „Хвърляйте ни в затвора, ние пак ще ви обичаме… Но бъдете сигурни, че ще ви изтощим със своята способност да страдаме и един ден ще спечелим свободата си. И няма да спечелим свобода само за себе си, ще се обърнем и към вашите сърца и вашата съвест, за да спечелим и вас по пътя и победата ни да стане двойна.“ Не, Елуд не беше способен да направи този скок към любовта. Не разбираше нито подбудите за призива, нито волята, за да го изпълни.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение