Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Фабриката за болка в едно американско ТВУ

Романът „Момчетата от „Никел“, за който Колсън Уайтхед получи „Пулицър“ през 2020-а, излиза на български език (откъс)

Пощенска картичка с училището „Дозиър“, за което разказва Колсън Уайтхед в романа „Момчетата от „Никел“. Илюстрация: Уикипедия - Фабриката за болка в едно американско ТВУ

Пощенска картичка с училището „Дозиър“, за което разказва Колсън Уайтхед в романа „Момчетата от „Никел“. Илюстрация: Уикипедия

Зверствата в поправително училище в САЩ, шокирало американското общество с отношението към своите възпитаници, са в центъра на „Момчетата от „Никел“, новия роман на Колсън Уайтхед („Подземната железница“). Книгата, донесла „Пулицър“ на автора си, излиза на български език под знака на издателство „Лист“ и вече може да се намери в книжарниците. Тази „фабрика за болка“, както я определя писателят, е отражение на една цяла система – зад привидно благоприличната фасада се крият жестокост и издевателства, които смразяват кръвта.

„Момчетата от „Никел“ не е документален разказ, но почива на реални събития. В основата на сюжета е училището за момчета „Дозиър“ във Флорида, институция със 111-годишна история, чийто еквивалет у нас са ТВУ – трудово-възпитателните училища. Основано през 1901 г., то е затворено през 2011 г. след няколко независими разследвания, доказали побои, унижения, изнасилвания и дори убийства на ученици от служителите на институцията. През 2012 г. властите вече имат доказателства за близо 100 смъртни случая в училището, а на територията му откриват 55 гроба, по чието идентифициране продължава да се работи и до днес.

Действието в романа се развива в съвремието, но ретроспективни моменти връщат читателя в 60-те години. Главен герой е Елуд Къртис, чернокож младеж от Талахаси, който заляга над уроците с мечтата да влезе в колеж. Неговият морален код и чувство за справедливост са построени върху убежденията на кумира му Мартин Лутър Кинг. Но една нелепа несправедливост му отрежда място в интерната „Никел“, където образованието е лошо, а учениците са подлагани на тежък труд и множество унижения.

Името на Уайтхед вероятно е познато на българските читатели с „Подземната железница“, издаден на български отново от „Лист“. Романът бе превърнат в сериал от „Амазон прайм“, чиято премиера се очаква на 14 май.

Вижте още: „ПОДЗЕМНАТА ЖЕЛЕЗНИЦА“ ТРЪГВА ПРЕЗ МАЙ

Идеята за „Момчетата от „Никел“ хрумва на Уайтхед през 2014 г. – един ден писателят преглежда публикациите в Туитър и попада на съобщение за извращенията в училището „Дозиър“. Възмутен от информацията за откритите гробове в околността на интерната, той започва свои проучвания и през 2019 г. книгата е вече на англоезичния пазар. Романът бързо оглавява класациите и носи втори „Пулицър“ на Уайтхед (първият е за „Подземната железница“, което превръща писателя в едва четвъртия човек в историята на наградите, двукратен носител на отличието за художествена литература). Журито определя произведението му като „безспорно внушителен разказ за човешката упоритост, достойнство и изкупление“, а книгата се радва на почти изцяло положителни ревюта от чуждестранните критици.

Преводът на книгата на български език е на Александър Маринов.

Предлагаме ви откъс от „Момчетата от „Никел“, предоставен от издателство „Лист“ специално за „Площад Славейков“.

Бащите им ги учели как да укротяват ро­бите, завещавали им това жестоко познание. Отдели го от близките му, бичувай го, дока­то в паметта му остане единствено камши­кът, оковавай го, докато в съзнанието му ос­танат само оковите. Пращането в железния сандък – слънцето да опече мозъка, – беше в състояние да укроти и най-дивите жребци; или пък тъмната килия, стая, потънала в мрак, извън времето.

След Гражданската война, когато глобата от пет долара по обвиненията на Джим Кроу – скитничество, промяна на работодател без раз­решение, „самомнителен контакт“ и какво ли не още – вкарвала чернокожите мъже и жени в про­пастта на отработването на дългове, белите синове поддържали жив спомена за семейните предания. Копаели ями, ковели решетки, криели благодатното лице на слънцето. От открива­нето на Флоридското промишлено училище за момчета не изминали и шест месеца, преди скла­довите помещения на третия етаж да се пре­върнат в самостоятелни килии. Един от майсторите обиколил всички общежития и сложил резета: готово! Тъмните килии продължили да се използват дори след като затворените в две от тях момчета загинали в пожара от 21-ва. Бе­лите синове държали на старите порядки.

След Втората световна война щатската ад­министрация обявила за незаконни тъмните килии и сандъците в институциите за непъл­нолетни. Настанали времена на внимателно премислени реформи навсякъде, дори в „Никел“. Стаите обаче чакали – празни, тихи, задушли­ви. Чакали своенравни момчета, нуждаещи се от поправяне на поведението. И продължават да чакат, и ще чакат, докато синовете – и си­новете на синовете – помнят.

Вторият бой на Елуд в Белия дом не беше толкова свиреп като първия. Спенсър нямаше представа какви щети е предизвикало писмо­то му – кой друг го беше чел, кой се беше заин­тригувал, какъв отзвук щеше да има в сграда­та на Конгреса.

– Чернилка с ум – каза. – Не знам откъде ги намират такива – чернилки с ум.

Главният надзирател не беше в обичайното си приповдигнато настроение. Удари му двай­сет камшика, после разсеяно връчи Черната красавица на Хенепин за пръв път. Беше наел Хенепин като заместник на Ърл, без да си дава сметка колко сполучлив избор беше направил. Но краставите магарета… През повечето вре­ме Хенепин излъчваше просто тъпоумна зло­ба, докато крачеше из двора, но живваше при възможността да упражни жестокостта си – и се ухилваше злостно с кривозъбата си уста. Удари го няколко пъти, преди Спенсър да задър­жи ръката му. Още не знаеха какво става в Та­лахаси. Отведоха го в тъмната килия.

Стаята на Блейкли се намираше отдясно най-горе на стълбището. Зад другата вра­та имаше тесен коридор с три стаи. Бяха ги пребоядисали за инспекцията и бяха пренесли вътре купчини чаршафи и резервни дюшеци. Боята скриваше инициалите на предишните обитатели на килиите, издраскани в тъмно­то през годините. Инициали, имена, както и цял куп проклятия и молби. Когато надзирате­лите отвореха вратата и момчетата видеха собствените си драсканици, ченгелите нямаха общо с онова, което мислеха, че са написали. Са­танинска история.

Спенсър и Хенепин издърпаха чаршафите и дюшеците в стаите от двете страни. Сред­ната беше празна, когато го набутаха вътре. Следобед на следващия ден един възпитател от дневната смяна му даде кофа за тоалет­на, но нищо повече. Светлината се процежда­ше през мрежестия отвор в горната част на вратата – сива светлина, към която очите му постепенно привикнаха. Даваха му храна, кога­то другите момчета тръгваха на закуска. По едно ядене на ден.

Последните трима обитатели точно на тази стая завършили лошо. Мястото носеше лош късмет, направо беше олицетворение на лошия късмет, проклятие. Рич Бакстър полу­чил присъда „в тъмната килия“, задето от­върнал на силата със сила – един от белите надзиратели му ударил плесник по ухото, а Рич му избил три зъба. Имал тежка десница. Прека­рал месец в стаята и си мислел за небивалата ярост, която щял да стовари върху света на бе­лите, след като излезе. Хаос, смърт и кървища. И бършел окървавените си кокалчета в ком­бинезона. Накрая обаче постъпил в армията и умрял (ковчегът бил затворен) два дни преди края на Корейската война. Пет години по-късно Клод Шепард се озовал горе за кражба на прас­кови. След няколкото седмици в тъмното вече не бил същият – влязло момче, а излязъл мъж. Отрекъл се от лошото поведение и потърсил лекове за упоритата си безполезност – обрече­но начинание. Взел свръхдоза хероин в евтин хотел в Чикаго три години по-късно; сега лежал в гробището за бедняци.

Джак Коукър, последният предшественик на Елуд Къртис, бил разкрит по време на хомо­сексуален акт с друг от учениците, Тери Бони. Джак изкарал присъдата си на тъмно в „Кливланд“, Тери – на третия етаж в „Рузвелт“. Двой­на звезда в студения космос. Първото, което направил Джак след излизането си, било да уда­ри Тери в лицето със стол. Така де, не първото. Трябвало да изчака до вечеря. Другото момче било като огледало, показващо собствения му разрушителен образ. Умрял на дансинга на ев­тин ресторант месец преди Елуд да пристиг­не в „Никел“. Недочул забележката на някакъв мъж и му се нахвърлил. Онзи имал нож.

След седмица и половина на Спенсър му ом­ръзна да се страхува – всъщност се страхува­ше почти непрекъснато, но не беше свикнал причините да са свързани с някое от черните му момчета – и той посети Елуд. Положение­то в щатската администрация се беше поус­покоило, Харди не беше толкова напрегнат. Най-лошото беше преминало. Администра­цията имаше твърде много власт да се меси, това беше основният проблем. Поне той така го виждаше. И ставаше все по-лошо с всяка из­минала година. Баща му бе заемал длъжността надзирател в южния лагер; понижиха го, след като един от поверениците му загина от уду­шаване. Сбиване, което излязло от контрол; момчето се оказало изкупителната жертва. Парите не стигаха и преди, а след този случай намаляха още повече. Спенсър помнеше онези дни, тенджерата с осолено телешко и бульон, която умирисваше малката кухничка, той, братята и сестрите му, наредени с очуканите си купички. Дядо му беше работил за въглищар­ската компания „Т. М. Медисън“ в Спадра, Ар­канзас, като надзирател на негри затворници. Никой от окръга, нито пък от централата, не смеел да се меси в изпълнението на работни­те му задължения – дядо му бил майстор и се радвал на уважение за постиженията си. Какво унижение, едно от собствените момчета на Спенсър да напише писмо срещу него.

Той взе Хенепин със себе си на третия етаж. Обитателите на общежитието бяха на закуска.

– Сигурно се питаш колко време ще те дър­жим тук – рече. Понаритаха го и на Спенсър му олекна, сякаш мехурът притеснение в гърдите му се изду и се пукна.

Елуд преживяваше най-лошото всеки божи ден – самото си събуждане в тази стая. Няма­ше да сподели с никого за тези дни в мрака. Кой щеше да го спаси? Никога не беше смятал себе си за сирак. Беше се наложило да остане на за­ден план, за да даде възможност на майка си и баща си да потърсят в Калифорния онова, от което имаха нужда. Нямаше смисъл да тъжи по този въпрос – за да се случи едното, тряб­ваше да се случи другото. Представи си, че ня­кой ден ще разкаже на баща си за своето писмо, подобно на онова, което той бе дал на своя ко­мандир – за отношението към цветнокожите войници – и което му беше осигурило похвала през войната. Но всъщност си беше сирак точ­но както много други момчета в „Никел“. Ни­кой нямаше да го спаси.

Размишлява дълго над писмото на доктор Мартин Лутър Кинг от затвора в Бирмингам и над могъщия призив, който бе сътворил зад решетките. Едното бе родило другото – без килията не би се стигнало до величествения призив за действие. Елуд нямаше хартия, няма­ше химикал, имаше само стени, а и не му бяха останали стойностни мисли, да не говорим за мъдрост или способност да борави с думите. Светът му нашепваше правилата си, откакто се помнеше, но той отказваше да чуе, защото се вслушваше в някакъв по-висш ред. Светът продължаваше с указанията: не обичай, защото обичаните ще изчезнат, не вярвай, защото ще те предадат, не се изправяй, защото ще те стъпчат в прахта. Той обаче упорито чуваше по-висшите повели: обичай и обичта ще ти се върне, вярвай в правилния път и той ще те до­веде до свобода, бори се и нещата ще се проме­нят. Така и не беше чул, не беше видял онова, което беше току пред очите му, та сега го бяха откъснали съвсем от света. Оттук чуваше само гласовете на момчетата долу, виковете, смеха и уплашените възгласи; сякаш се носеше из някакви горчиви небеса.

Затвор в затвора. В онези дълги часове си блъскаше главата над уравнението на препо­добния Кинг. „Хвърляйте ни в затвора, ние пак ще ви обичаме… Но бъдете сигурни, че ще ви изтощим със своята способност да страдаме и един ден ще спечелим свободата си. И няма да спечелим свобода само за себе си, ще се обърнем и към вашите сърца и вашата съвест, за да спечелим и вас по пътя и победата ни да стане двойна.“ Не, Елуд не беше способен да направи този скок към любовта. Не разбираше нито подбудите за призива, нито волята, за да го изпълни.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg