Фактите в „Най-мрачният час“ и безспорните измислици

„Най-мрачният час“ беше номиниран за „Оскар“ за най-добър филм – и въпреки че победата му се размина, донесе на Гари Олдман отличие за превъплъщението му в британския политически лидер Уинстън Чърчил. Макар че в целостта си филмът спазва историческата линия на развитие на събитията от Втората световна война, някои моменти са озадачаващи за историците, отбелязва Би Би Си.

Едно от притесненията на много от специалистите бе сцената, в която Чърчил се допитва до пътниците в метрото на Лондон. Той се консултира с тях каква линия на действие да предприеме, докато британските войници са обградени от германците във френския град Дюнкерк. Друг момент от филма също не е приеман от историците – преговорите за мир с нацистка Германия, за да излезе Обединеното кралство от войната, се разглеждат като доказателство за това колко често киното си измисля фантастични сцени, за да придаде емоционално измерение на ключови моменти от историята.

Ашли Джаксън, биографът на британеца от „тримата големи“, е съгласен със забележките и потвърждава, че подобни сцени не са се случвали в реалния живот: Чърчил е бил уверен в себе си политик и никога не би използвал неколцина пътници в метрото, за да реши хода на историята, тъй като той е роден лидер.

Личността на Чърчил е уловена максимално добре, смята Джаксън, въпреки че фокусът се е изместил от неговата самоувереност и опитът му да налага мнението си към това да е просто сприхав. Правдоподобно е показано колко трудно е да се работи с него, но същевременно е уловена страстта, с която работи – едно от недооценяваните му, но най-ценни качества. Вярно е изобразена и продължителността на работния му ден – той наистина не е работел с фиксирани часове, а голяма част от важните решения идват от спалнята, канапето или дори тоалетната.

Сцената с метрото обаче надхърля и най-смелите представи за този период, твърди Джаксън, тъй като английския водач не е изпитвал колебания в решенията си и не е имал нужда народът да му дава съвети как да постъпи, а прослувутата му реч съвсем не е вдъхновена от пътниците в метрото.

На въпроа дали министрите на Чърчил наистина не са му имали доверие и са опитвали да подкопаят решенията му, биографът потвръждава, че в ранните дни на управлението си той не е бил най-уважаваният политик, дори от членове на собствената му партия. Би трябвало обаче да се насочи вниманието на зрителя към подкрепата, която лидерът на лейбъристите Клемент Атлий му оказва.

„Чърчил достоверно е изобразен като фигура, в която са нямали доверие, но онова, което не ни се показва, е колко точно хора са стоели зад него“, казва Джаксън.

Това се дължи вероятно на желанието на продуцентите на филма да покажат живота на Чърчил от много ъгли в рамките на едва няколко дни, че са били принудени да включат събития, развили се в друг исторически момент. Например подземните стаи, използвани за съвещание, са били използвани като убежище по-късно същата година, тъй като тогава още не е имало бомбардировки.

Въпреки това, продукцията правилно е уловила мястото и атмосферата – ниските тавани, цветове в тъмната гама, облаците цигарен дим – те действително допринасят да усетим напрежението на онова време. Личният живот на Чърчил също е представен достоверно, особено съпругата на Чърчил – Клементин. Тя е била неговата опора и е разбирала важността на политиката, често пъти изместваща дори нея. Балансьор на гнева на Чърчил, най-вече във времето, в което той започва да тормози хората около себе си, тя тушира до голяма степен неговото напрегнато нетърпение.