Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Факторът Емил Табаков

Последните концерти в края на сезона през погледа на един професионален слушател

Емил Табаков, въпреки че е дирижирал в целия свят, не се нарича световен . „Световни” тук се наричат онези недоразумения на палката със съчинени от тях самите биографии, които постоянно идват от чужбина със скромна дейност и нескромни претенции. Снимка: Румен Добрев - Факторът Емил Табаков

Емил Табаков, въпреки че е дирижирал в целия свят, не се нарича световен . „Световни” тук се наричат онези недоразумения на палката със съчинени от тях самите биографии, които постоянно идват от чужбина със скромна дейност и нескромни претенции. Снимка: Румен Добрев

Месецът в София е натежал от музика. Продължава концертният сезон, а паралелно „вървят” фестивалът „Софийски музикални седмици” и Салонът на изкуствата в НДК. Избирам най-напред вечерта на Шьонберг и Лигети с чудесните млади инструменталисти от Музикалната академия, поканени от „Седмиците”.

Духовият квинтет WINDART откри концерта с 2 части от комплицирания Квинтет, оп. 26, на Арнолд Шьонберг, завършен през 1924 г. Творбата е първата, в която Шьонберг прилага „метода за композиране с 12 тона”. А това е първият камерен ансамбъл у нас, който посяга към полифонично „изговорената”, обемна композиция. Точен прочит, респектиран от сложността на музикалната субстанция. Очевидно тепърва ще се разгръща по отношение на по-свободното, артистично съотношение между тембър и динамика. Което се прояви в бляскавото остроумие, в щедрата образност и колорит на Шестте багатели на Дьорд Лигети. Пиесата е по-близка до природата на младите музиканти, почувствали са я и я изпълниха с фантазия и много настроение.

„Лунният Пиеро”, оп. 21, вечната мелодрама на Шьонберг (навремето я наричаха „библията на експресионизма”) по текст на Албер Жиро в превод на Ото Ерих Хартлебен изглежда е завладяла въображението на студентите от Музикалната академия. След като раздвижи аудиторията на фестивала „Мартенски музикални дни” в Русе, а след това гласът му се чу и в София (Ансамбъл „Силуети”, солистка Наталия Афеян и диригент Венцеслав Николов), сега „Пиеро” влезе в живота на друг ансамбъл, назовал се Камерна формация към НМА „Проф. Панчо Владигеров” със солистка Неда Атанасова и диригентите Георги Патриков и Цанислав Петков. Не подценявам изобщо талантливия резултат на ансамбъла и неговите диригенти, но тук за мен откритието е сопранът Неда Атанасова. Уверена, артистична, нюансирана, с отличен немски, който й позволява да „играе” детайлизирано, с богато темброво оцветяване на сложната солова партия, в която мелодията, както пише авторът, „трябва да се превърне в Sprechmelodie” (говорно произнесена мелодия) и точно указва начина на изпълнение. Атанасова интерпретира с чувствителност и познание; използва напускането на височината на тона, предписано от автора, за колориране в посоката към по-ниско или по-високо отклонение. Бе „обгрижена” тънко и много гъвкаво по отношение на динамиката от ансамбъла с (явно) много сериозната работа на диригентите, които бяха помислили и за създаване на подходяща визуализирана атмосфера на изпълнението.

Контрастна по отношение на ансамбловата хармония и гъвкавост бе следващата вечер от фестивала със Струнен квартет „Харингтън” от САЩ с творби от Моцарт, Верди и „Смъртта и момичето” на Шуберт. Музиканти с прекрасни инструменти, с техника и звук, които имаха доста различно отношение към ансамбловото свирене. Слушателят остава с впечатлението за някакъв тип звукова надпревара, не за ансамбъл. В тази надпревара връх взимаше винаги първата цигулка, останалите бяха в подчинено положение, което дори будеше недоумение. Този тип неравновесност бе принципно отстоявана и се отрази и на стиловите параметри (Моцарт), и на съвършените ансамблови кантилени (Верди), и особено в шедьовъра на Шуберт.

За сметка на това, финалният концерт от сезона на Симфоничния оркестър на БНР под палката на неговия шеф-диригент Емил Табаков бе изпипан. В драстично променената симфонична среда у нас, сред непрекъснати скандални прояви на вятърничав непрофесионализъм, Емил Табаков, въпреки че е дирижирал в целия свят, не се нарича световен („световни” тук се наричат онези недоразумения на палката със съчинени от тях самите биографии, които постоянно идват от чужбина със скромна дейност и нескромни претенции), продължава да държи високото равнище на онази симфонична култура, която се отстоява от сериозните диригенти навсякъде по света. Той е точно от тези диригенти. За тях музиката е най-важното нещо, никога не са направили компромис с изкуството, на което са посветили живота си и за което работят непрекъснато. Тъкмо те движат световната музикална култура.

След незабравимия урок по стилознание, който изнесе през април с ораторията „Годишните времена” на Хайдн, сега Табаков включи в програмата си музика от XIX век. Съчетанието от двете сюити „Пер Гинт” на Григ бе драматургически обосновано чрез развитие през контраста в обща линия. Изваяни мелодии, нетрепващи унисони, красиво преплитане на гласовете, изпипани детайли, щедри темброви идеи, реализирани в динамичен баланс, с култура и вкус. С много вкус! Рядко изпълняваният у нас Клавирен концерт, оп. 25, от Менделсон ни припомни основни белези на изкуството на Александър Хинчев с тиха експресия на звукоизвличане, с изящно фразиране, с изрядно инструментално поведение и устойчивост в стиловите параметри.

Изпълнението на Фантастичната симфония на Берлиоз бе кулминация и на концерта, и бе сред най-доброто, което оркестър и диригент сътвориха през сезона. Тази симфония е като сейф за мелодии и мотиви, но тъкмо тази композиторска щедрост може да подведе интерпретатора в погрешната посока само на показа й. Големият музикант влага това обилие от идеи и от трансформации на основната „тема – идея фикс” в прекрасно формулираната архитектоника и разгръща цялото й симфонично могъщество. Разкриване на драматургичния мащаб чрез прозренията за всеки елемент от създаването му, без да се разкъсва симфоничната тъкан. Напротив! Тя диша в сътворени пластове, извисява се над емблематичната история, която разказва, за да я преобрази в универсумна, безбрежна симфонична картина, чийто обем надхвърля стремежа на съзнанието. Когато се случва подобно музикантско чудо на сцената, няма оркестър, който да не съдейства максимално. Това е онзи съвместен полет през звука и хармонията, който е най-силно преживяване за музиканта. И заради който си заслужава да останеш в тази толкова трудна професия.

Доста факти в последно време ми дават повод да напомня на някои кандидати за лесна и бърза слава да не мислят, че са способни да заместят Емил Табаков. Не могат – най-вече защото четат музиката до нотите, не по-дълбоко. Дотам им стигат интересът и възможностите. Повярвайте ми, господа, аз съм професионален слушател. Затова по-достойният (и спасителен за вас) жест би бил да се примирите, да се смирите, да признаете факта/фактора Емил Табаков. И вместо да го определяте по различни начини (защото сте в остър дефицит на аргументи), да се учите от него. Така вероятността да останете в историята е по-голяма.


Източник: „Култура“, заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Безбрежие“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах