Фалшификация на духовните авторитети

„Човекът трябва да се издигне извън условията на живота.”
Учителят Петър Дънов

Открай време читатели и автори не могат да си поделят полетата на изява – не само на родна земя. Авторите пишат вестници и книги – вестници и книги четат читателите им. От чиито вкусове и предпочитания авторите са зависими. Поне в условията на свободно пазарно стопанство зависимостта протича в тази последователност. Виж, в условията на планираната, на командно-административната, на централизираната държавна икономика, по която милиони наши сънародници копнеят и която политическите им партии обещават да върнат (Боже, опази!) отново на дневен ред, е обратно: там автори и читатели вкупом, рамо до рамо следват партийния номенклатурен елит.

Естествени са обществените отношения в демократичните системи – отношенията в тоталитарните системи са неестествени, за да не кажа противоестествени. Тъкмо на тази си неестественост и противоестественост, а не на антикомунизма на вътрешния и външен класов враг, стана жертва и родният еднопартиен деспотизъм преди трийсетина години. За добро или зло, раждането на непоследователната ни демокрация съвпадна по време с повсеместното настъпление на електронните медии в общественото пространство. Бликналото многообразие само усложни картината. Ситуацията се оказа амбивалентна: от една страна унаследеният от тоталитаризма почти полувековен информационен глад трябваше да бъде час по-скоро задоволен, от друга страна обаче сетивата ни не бяха подготвени за настъпилото неимоверно информационно изобилие. Трупан през десетилетията, гладът за информация бе неистов, а гладният човек не подбира – той поглъща всичко.

Така прекрачилият без всякаква подготовка от стерилитета на еднопартийната книжовна оскъдица в разнородния и разноезичен наплив от заглавия и издания роден читател се видя в чудо – в чудо се видяха и авторите. Докато десетилетия наред проблем за всички ни бе непроницаемата партийна цензура над словото, сега изневиделица в проблем се превърна нейното премахване. Този проблем можеше да бъде овладян чрез едно селективно отношение към настъпилия информационен порой, но подобно отношение предполага възпитание, подготвеност на сетивата, а най-малко унаследеният тоталитаризъм можеше да ги подготви.

Изборът, пред който бе изправен всеки от нас – какво да напише, какво да прочете и какво да осмисли – предполагаше проява на лична инициатива и поемане на лична отговорност, а всички ние, тръгналите от дебрите на вчерашното робство към чертозите на днешната демокрация, петилетка след петилетка бяхме възпитавани в инертност, в морална и гражданска безотговорност – отговорността носеха високопоставените апаратчици – а ние, апаратът, само ги следвахме сляпо. Така че необходимата за всяка цивилизованост собствена критичност ние не притежавахме – притежавахме безкритичност, която закономерно водеше до нецивилизованост.

Всичко това обезпечи безметежно господство на чалгата – не само като естраден жанр (де да беше само това!), а и като манталитет, като поведенчески модел във всички обществени сфери по вертикала: от най-високопоставените до най-нископоставените – докато ние ги аплодирахме от душа и сърце, Радка-пиратка и Хисарският поп закономерно слязоха от градската сцена и се покатериха на държавническия подиум. Без нашите аплодисменти това нямаше как да се случи – с нашите аплодисменти това нямаше как да не се случи. Душите ни станаха техни – тяхна стана съответно и държавата, техни станаха съответно и медиите. Пишеше се и се издаваше поголовно, защото потребността бе поголовна. В калабалъка се срещаха, разбира се, и качествени четива, но както винаги преобладаваха некачествените. Какво да се прави – пошлостта е по природа по-амбициозна, по-борбена и по-пробивна от естетичността. От една почва – учи мъдрецът – тръгват и цветята, и плевелите, но плевелите надделяват.

В новоразкрепостената родна словесност едните се конкурираха с другите и изходът се оказа патов – едните и другите си поделиха братски по една победа и по една загуба: стойностните заглавия спечелиха морално и естетически, но загубиха финансово, докато при нестойностните стана обратното – те загубиха морално и естетически, но спечелиха пазарно и финансово. Това разпределение на силите не е феномен на нашето време – извечно и безсмъртно като дакалога е. А е така, така се стекоха и така изтекоха от пустото в празното нещата, защото в демократични условия свободните пазари обезпечават ресурса на човешките ни права и гражданските ни свободи – не и обратното.

Който обаче разгадава в казаното от мен носталгия по добрите стари времена, търси под вола теле – аз само нищя дефектите на демокрацията, които са всъщност дефекти на човешката природа: демокрацията само предоставя необходимите пространства, в които те да се проявят и разгърнат. А се проявява и разгръща само онова, което ние носим в себе си – от едно спукано гърне, учеше академик Михалчев, може да изтече само онова, което има в него. Така че не демокрацията поражда пороците – тя само ги разкрива. Както разкрива и добродетелите, и целия ни човешки потенциал.

Моите симпатии са несъмнено на страната на демократичността, на открития граждански диалог, на разкрепостеността на междучовешките отношение. Високата цена на този ми избор е поголовното настъпление на пошлостта, прерастваща във вулгарност, но и тази грозота е за предпочитане пред убогото господство на доктрината над духа, пред онзи солдатски ботуш, стъпил завинаги върху човешко лице, в който още преди цял един човешки живот геният на Оруел разчете портрета на общочовешкото ни бъдеще. Този зъл портрет бе изписан до последния щрих от нацизма и комунизма и пометен от последвалата демокрация – обстоятелство, което мотивира и моя непоколебим избор – въпреки всички резерви.

Вървеше и друго едно (неофициално, но реално) състезание – надпреварата между читателите на периодика и читателите на книжнина, на художествена литература. Често тези читатели бяха едни и същи хора, но само донякъде, само дотолкова, доколкото съществуваха милиони наши сънародници, възпитаващи се културно (респективно: безкултурно) само от медиите и други, далеч по-малобройни сънародници, потънали изцяло в художествени образи и сюжети. И ако психологически е препоръчително литературните страници само да допълнят, но не и да заместят живия живот, още по-малко препоръчително е да те възпитава етически и естетически периодиката.

Стойностните читатели закономерно следват стойностните автори, някои от които населяваха и комунистическия деспотизъм. (Те само го населяваха – създаваха го и го поддържаха други.) Длъжен съм да спомена имената им. Тези имена са незаслужено забравени от неблагодарните съвременници, така че се налага заслужено да бъдат припомнени от ветерани като мен. Тази необходимост е за мен морална, а за културната ни история – историческа. Ето ги: Георги Марков, Константин Павлов, Борис Христов, Николай Кънчев, Георги Мишев, Иван Цанев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Калин Донков, Първан Стефанов. Всички до един са мои приятели, но приятелството е само екзистенциално – не и литературно качество. Истинска гавра с тяхната памет вършат онези днешни литератори, политолози и културолози, които цитират имената и творбите им като свидетелство за предимствата на, видите ли, естетическите феномени, култивирани от комунизма, пред днешния общонароден парад на кича, на вулгаризмите и пошлостта.

Подобен подход е фалшифициране, изопачаване на действителността. Която говори ясен език: всички тези творци в дебрите на комунизма са живели, или по-точно оцелявали творчески, граждански, че и физически, в кошмара на една смразяваща вътрешна емиграция, която психологически е не по-малко болезнена и не по-малко отчуждаваща от моята, външната. Всички те бяха като Есенин в болшевишка Русия, чужденци в собствената си страна, а създадените от тях стойностни творби са не еманация на метода на социалистическия реализъм, а напротив – отклонение от неговите догми. Техните живописни образи и сюжети бяха живо (и до днес, и довеки веков живо) опровержение на партийността в литературата и изкуството, реабилитиране на човека от издевателствата на идеологическата пропаганда. Заплатен с безмерни страдания, безценният принос на тези автори за себесъхраняването ни като сапиенси, за съхраняване на цивилизоваността, на наследството Христово от безскрупулността на една партийна политика, която стесняваше и похищаваше, елементаризираше и схематизираше човека, е не аргумент за културния разцвет на комунизма, а противодействие на неговото короновано варварство. Всяка друга интерпретация на творческото им наследство би била кощунство с паметта на мъртвите и с живота на живите измежду тях – органична част от онази чалгаджийска пошлост, срещу която днешните носталигици по добрите стари времена, извечните и безсмъртни реставратори, хранители и пазители на злото така демонстративно и така лицемерно воюват…

Всуе! Откакто свят светува светуват в изконно взаимно противодействие смъртни феномени и безсмъртни ценности – онези, които легитимират и остойностяват и нас като връх и корона на Творението. И те са винаги крайният победител във всеки исторически двубой, те оцеляха невредими от многобройните и войнствени попълзновения на бездуховността във всичките ѝ зрими и незрими форми, надживяха обскурантизма и на светата инквизиция, и на националсоциализма, и на реалния социализъм – те ще надживеят невредими и издевателствата на онези днешни обществени ентусиасти, които съзнателно или не (май по-скоро съзнателно, отколкото несъзнателно) тръгват да подменят фундаментите на битието с клишетата на прехода…

Всичко от Димитър Бочев в „Площад Славейков“