Фалшивият Левски в мутиралата история

Трудно ми е да преценя дали след още две поколения понятието „автентичност“ ще бъде знак за ценност, или просто няма да съществува. Намираме се насред процес, в който фактите се превръщат в условност, заместват се с подобия. Вече дори не става дума за фалшификации, а за подмяна – спонтанна или целенасочена, но жизнеспособна.

Съвсем неотдавна във Фейсбук набра скорост снимка, за която се твърди, че е „най-ранната снимка на Васил Кунчев, направена в Белград през 1860 година, по време на Първата българска легия“. Твърдението е придружено с детайли: снимката била открита от сръбския историк Драган Миливоевич и публикувана в списание „Београдска зора“ с надпис „Ово је бугарски јунак који се борио на страни Срба против Османског царства“. И на никого не му хрумва дори да провери дали такъв историк съществува (не, няма такъв човек), дали списанието е реално (не, не е) и дали през 1860 година Левски е бил в Сърбия (не, не е бил, заминава там чак през 1862, когато е открита Първата българска легия).

В тази очевидна гавра с историческите факти са оставени множество подсказки, които да дадат знак, че става дума за закачка, за поредната игра с изкуствения интелект, която може да превърне когото си иска в каквото си иска. Естественият интелект прави същото.

Преди почти 7 години си позволих първоаприлска шега с пародия на Вазов – написах стихотворение в негов стил, с което превърнах Патриарха в пророк, който е „провидял“ бежанската вълна от Изток. Въпреки ясните знаци, които оставих – датата 1 април, нетипичната лексика в стихотворението, странния начин на появата му – то и до днес се появява тук-там като истинска творба на Вазов. И няма сила, която да убеди лековерните, че не е.

Вижте още: КАК ФАЛШИФИЦИРАХ ВАЗОВ И МИ ПОВЯРВАХА

Историята мутира обаче не само чрез шеги и закачки. Понякога твърде догматичното отношение към нея също я модифицира. Буквализацията и идолизирането на много исторически фигури и събития сами по себе си са мутация. Да вземем за пример филмите на Максим Генчев – „Дякон Левски“ и „Ботев“, в които националните ни герои са плоски и еднопластови като икони от магазин за 1 лев.
И приумиците на Розмари де Мео не са нещо изключително, а част от този процес по изличаване на автентичността и подмяната ù с подобия – често кичозни, съчетаеми само с масовата еснафска нужда от бърза ритуализация на ежедневието.

Тази тенденция към отказ от автентичност бе илюстриран от станалата пословична максима „Всеки сам си преценя“ – лозунг на фактологичната ентропия, насред която се озовахме. Процесът е необратим. Изкуственият интелект, захранван от псевдофактите, с които вече е пълен интернет, само ще допринесе за допълнителното разбъркване на пъзела. А инструкциите за подреждането му вече липсват – унищожавани са бавно и полека не от днес.

Подмяната на автентичното с подходящо (или идеологически удобно) е любимо занимание на всички тоталитарни, авторитарни и властолюбиви режими. И макар тенденцията да е световна, у нас поради историческата ни обремененост е особено забележима. Не е нужно дари да давам примери с теориите за монголо-хазарския ни произход, заменени от още по-фанатичните теории за кръвта на траките, която тече у нас неопетнена от древността. Всички тези уж незначителни в началото наукоподобни хипотези имат свойството, подсилени от инерцията на социалните мрежи, да се превръщат в лавина, да трупат сила от повтарянето, да избутват с масата си крехката, почти незабележима истина.

Как се подменят символите става особено видимо в случая с паметника „Альоша“ в Пловдив. Поставен преди едва 65 години, той вече битува като един от символите на град с осемхилядолетна история. Втъкан е в спомените на поне три поколения и значението му, автентичният му смисъл и дори автентичното му име (да, той се нарича всъщност Паметник на съветската армия) са изличени.

Това е мутацията на историята, която всъщност не е наука, а жив организъм, който се храни от общия „мозък“ на обществото. И никакво тропане с крак, възмущение и крясъци няма да променят това, към което отиваме. Можем само да се надяваме, че както обикновено колективният разум ще избере сценария за развитие, който ще му позволи да оцелее най-ефективно. И да стискаме палци да не е деволюция.